понеделник, 31 март 2014 г.

Зад ,,Булото'' на Мартин Маринов

   ,,И ако този свят не ви понася, изкоренете се...‘‘
        Тънка червена линия навива своите спирали пред незрящите ми очи от сутринта. Мелпомена се е излегнала на дивана срещу леглото ми и се плези на слънцето, надничащо от прозореца.
        Възможно е и вие да мернете в последния си за тази година мартенски ден подобни спирали. Ако сте в книжарница, те съвсем няма да ви се привидят. Новото българско издателство ,,Dеja Book’’ стартира с романа ,,Булото‘‘ на Мартин Маринов и виненочервената му корица дълбае озонови дупки по рафтовете ,,Нови книги‘‘. 

        Книгата е продължение на поредицата ,,Гравитация‘‘ и съвсем не е първа за автора, продавал книги в тиражи, за които след 89-та година можем само да си мечтаем (мхм). А надникването зад булото на тази вече митична граница предвещава въздишки, защото рови с пръсти в скрити рани.
        Все пак първите 80 страници на романа поемат в съвършено различна посока. Мъжката поезия от редица завоевания се редува с носталгията по българското село, хармонично сляло се с природата. Откровено казано, съвсем не очаквах това. Неназованият главен разказва за трудностите в редакциите на вестниците от опозицията от онова време, за някои от най-ярките си грехове с феерични създания, а  това е направено едновременно заинтригуващо-философско, но и стряскащо.
        Но тези истории остават на заден план. Те са недовършени. Защото има една Муза, която винаги измества всичко. Непознато момиче, облечено само и единствено в собствената си красота и червено палто, спира времето на безлюдна улица насред зимна виелица.
        Тази любовна история обаче си остава някак безплътна. Недостатъчно достигаща в дълбините, както би трябвало, за което честно казано бих смигнала на Маринов, че съвсем не е нужно да демонстрираш нечувствителност, за да останеш мъж. Най-яркият образ в мен за Мария е този, в който тя е дива, млада и лекомислена при срещата с майката на героя. А вероятно момичето би заслужавало далеч повече пластове при всичките вътрешни съмнения, изтъкали душата му.
        И въпреки това, от тази любов започва изкореняването в един непоносим свят. Възродителният процес си стои в историята ни, обагрен с алена буква. Не, не сме били единствените ,,лоши‘‘ в многовековното човешко битие, просто срамът е чисто субективно преживяване, а ровенето в психиката на личността, променяйки един от стълбовете му по рождение, ми е убийство на част от несъзнателното. Срам за мълчанието в кръчмата, за поруганото погребение, за поета, изоставящ всичките си книги, за да не му напомня нищо за мястото и хората, които са го предали и наранили.

        Музата умира. И остава само самотното усещане за непринадлежност. Ето този Маринов вече ми харесва. Сериозният, замисленият, чувстващият.
Мартин Маринов (с критика към леко изместения фокус, фотографе!)
        ,,Булото‘‘ не е моето море. Просто защото имам критика към подхода на автора. Груб и арогантен зад цялата поетика ми се стори (с уговорката че това не винаги е лошо, стига да е поднесено ,,със стил‘‘). Така го усетих, а това ме отблъсна. Освен това преходите ми се сториха сравнително нелогични. Все пак отчитам факта, че макар и ,,бягаща от своята женственост‘‘, както ми каза веднъж един приятел психолог, имам коренчета жена в себе си, което би повлияло на субективната ми преценка. Затова определено бих имала нужда от вашата помощ и мнение, за да си доизясня тази книга в сърцето си. Цената й е съвсем приемлива, корицата и хартията чудесни, за което поздравявам издателите (,,Алелуя!‘‘ възкликва Христо в този момент). Още повече прегръщам коректора Ива Колева за добре свършената работа, защото такава напоследък не откривам в други книги, които чета (големи издателства, замислете се!).

Младо българско издателство започва живота си с изкореняване. И даряване на втори шанс за живот на забравена книга.  Noblesse oblige* да надникнете и вие зад ,,Булото‘‘
       

*от френски: благородството повелява;
       
       
               
        

0 коментара:

Публикуване на коментар