вторник, 29 април 2014 г.

Онтология на липсите в ,,Места за дишане'' от Емануил А. Видински

       Събуждам се. Отварям очи. Устата ми е зашита в безмълвие. Единствено въздухът ми подсказва, че съм жива. И липсата. Не искам да говоря, отказвам да говоря. Няма.
На всяка една раздяла може да й бъде направен различен онтологичен анализ. Но резултатът от липсата винаги е един и същ – неистово труден опит за вдишване. Спиране на дъха. Още по-трудно издишване. Физическото е единственото, което остава след откъсването на Едно. Наистина ,,адът - това са другите'' (в случая другият (или липсата му)). 
,,Места за дишане‘‘ (ИК ,,Алтера‘‘) от любимия ми български Емануил А. Видински стои до бюрото. За да се ориентирате, то е разположено точно до леглото ми. Тъй като спя  обърната настрани често се оказва първото нещо, което виждам. Както и книгата, с която съм заспала.
     От гореспоменатата ми нагарча. В тялото ми са се образували тежки буци. Като камъни. Слънчевост, ежедневност и меланхолия се бият. А в тази война победители няма.
     Романът е кратката история на една връзка. Или по-скоро онтологията на нейната раздяла. Милена и Константин са малко преди тридесетата си година, но вече им са се случили охладняването, изневярата, неистовата ярост един към друг. А дори и абортът.
        Внезапно Константин, жертва на избора писане или пари, изчезва.
        И всеки започва да диша. Но сам.
     Мъжът оставя света си, напуска работа, отваря вратата  и се лута из софийските улици. Дрехите – винаги нови. Ваната – винаги придружена с Моцарт.
        Милена, неговата съпруга, преглъща празния апартамент. И започва път от този праг. По пътя свиква със самотата, заобиква празнотата и проглежда за малките неща.
        Колкото и свършено да изглежда всичко преди края, след него историята на недовършените любови обсебва ума и притъпява рационалността.
            И такам.
     Романът започна все пак доста трудно. Частта с историята на Константин предизвика у мен смесени чувства (Емо, почти се затвърди само като поет у мен). Ежедневните реплики, смесени с изчистения поетичен изказ, ми се сториха странни. Като кръпки. Но такъв е Константин – циничен, арогантен, недовършен. 
         Но следва неочакван ракурс и  всичко стана плавно. Равно и абсолютно логично. И всяка страница стана по-желана. 
       ,,Места за дишане‘‘ ми спря дъха. После ме накара отново да вдишам, да издишам. И остави усмивка. Без значение какъв е краят. От разказ ,,Аз‘‘ през разказ ,,Тя‘‘ се стига до ,,Ние‘‘ и безплътността е без значение.
     
Предлагам ви да се срещнем на някоя пейка с чаша кафе, на по книга, две. На различни места. За дишане.

Страницата на Е. А. Видински: https://www.facebook.com/pages/Emanuil-A-Vidinski
Емануил А. Видински чете: http://vimeo.com

понеделник, 28 април 2014 г.

Лутане из ,,Внезапни улици'' от Иванка Могилска

               Най-подходящото време да се изгуби човек е дъждовен понеделник, когато мислите преливат по асфалта и чертаят кръговрати.  Една безцелна разходка понякога спасява сивите ми мозъчни клетки от обезумяване. Капки дъжд, мокър път и моето облаче над главата ми. Отрезвяващо. 

     По една улица не смея да мина. Зная накъде ще ме отведе. И мисълта ,,Може би така е по-добре.‘‘ не ми харесва. Понякога никак не обичам внезапностите на съдбата.
      
  В крайна сметка има едни ,,Внезапни улици‘‘, на които властват други закони. Книгата на Иванка Могилска прегръща тези случайности, които понякога съвсем не изглеждат инцидентни, а нарочно изпратени от Фортуна.
            Историята започва с една Маргарита. Но сценаристка, изгубила работата и вдъхновението си. И с един Майстор. Но на акордеона. Съзерцанието на музикант на сцената може да доведе до пълно обсебване. Романтиката започва не в Париж, а в Будапеща.
Улиците водят и към  Макс Райнхард – някога известен сценограф, който е изчезнал безследно след провален проект за построяването на измислен град, събрал в себе си най-красивите световни улици и градски кътчета. Болката на Райнхард е съшита в една необикновена жена и неосъществена заедност. Маргарита е тази, която трябва да да пресъздаде в сценарий небивалия им живот: какъв би бил, ако не бяха по пътя.
Виещите се линии при Могилска са безспорно добре написани. Красивост е романът сам по себе си. И вярвам, че ще допадне на хората, които искат да се хванат за спасителния пояс на емоцията.
За мен редица епизоди от романа бяха не-до-там-удовлетворяващи-ме. Сякаш ми липсваш ratio-то в мен (ще признаете,че абсолютно безумното обикаляне, дори и мислене, крие редица опасности). Хубавото е, че в тази книга няма поза. Лошото е, че моментното ми настроение предпочита да няма и свръхемоция.
Все пак книгата дълбае в мислите. Отделни фрази се гравират по облото на ума и следите си стоят. Насечените къси изречения (така любим и мой похват) ще спечелят милиони емоционални сърца.  А и за разлика от редица женски романи  и други такива с опити за shoot through the heart с отворен финал ,,Внезапни улици‘‘ дава отговорите. И кръговратът е завършен.
Не ме грабна тази лудост на любовта. Но ми хареса въображението. И усмивката, която лъха от авторката (бесен мечтател?). А щом си намерил поне нещо по пътя си, значи лутането не е било напразно. 
Пожелавам ви и вие да се изгубите днес. Току виж Фортуна е била благосклонна.

сряда, 23 април 2014 г.

Вдъхновения и книги. ,,Крадецът на книги'' от Маркъс Зюсак

                        Рисувам книжните си светове дори когато сънувам. Страниците са се забили подобно на остри игрички във вените ми и дори и пред чуждестранните ми приятели не спирам да бълвам лава от излияния. Нямам намерение да махам тези абокати. Те са част от мен. Въздишките им са моето Спокойствие.
            Днес е 23.04. и празнуваме.
            Аз празнувам отдалеч. Дори смятам да подаря книга на някой. Ще я оставя на фонтана и ще седна на стълбите пред църквата в Стария град на Тюбинген. Интересният факт е, че тя се намира точно срещу една от най-симпатичните книжарнички в града. 

            С моето чакане отново ще вдишвам историите на преминаващите хора. И ще ги превръщам в кратки новели, поеми или дълги и обширни съчниения.
            Крада историите на хората от лицата им. Почти ,,крадец на книги‘‘ съм.
            И тъй като е празнично, аз си хващам поезията под ръка.
         
   ,,Крадецът на книги‘‘ от Маркъс Зюсак е малко момиченце в немски град по време на Втората световна война, което ужасно копнее по книгите (до тук само Втората световна ми липсва), а във време на смърт е нормално имено Смъртта да е главният разказвач. Така срещата между двете ражда поезия.             Защото книгите са зеленият абокат на живота, а тази смърт не е от другите – злобни и носещи сърп:
„Една малка истина. Аз не нося коса или сърп. Нося само черна мантия с качулка, когато е студено. И нямам онова подобно на череп лице, което обичате да ми приписвате. Искате да знаете как изглеждам? Ще ви помогна. Намерете си огледало, докато продължавам да разказвам… Аз съм обсебена от хората.”
Лизел попада при приемно семейство след смъртта на брат си. Новите й родители я приема с цялата любов, на която е способно, като баща й  я научава да чете и разбере красотата и силата на думите. Светът започва бавно да се руши, когато семейството започва да прикрива евреин в мазето. Евреин, в когото тя намира незаменим приятел.

,,Крадецът на книги‘‘ е историята на едно израстване. Темите, който обхваща са толкова човешко универсални, че биха доскучали, ако бяхме решили проблемите, с които са свързани.
Поезията като начин на мислене дъха от всяка страница. Зюсак рисува с палитри, чиито пластове полепват по душата на читателя. А:
„Трудно е да не харесваш човек, който не само забелязва цветовете, но и говори за тях.”
Книжно ми е. И отвеяно. Днес със сигурност ще се загубя поне веднъж. Но знам, че ще се намеря. Защото ,,Често се опитвам да си спомня и разпилените късчета красота. Тършувам из моите библиотеки с различни истории.
Всъщност в момента протягам ръка към една от тях.”






четвъртък, 17 април 2014 г.

Перфекционизъм. ,,Дълбоко в деколтето'' от Ружа Лазарова



Ружа Лазарова казва: ,,Предразсъдъците са като бурените - колкото повече ги изтръгваш, толкова повече виреят.‘‘

Скъпа Ружа, смятам, че грешиш. Защото успя да изтръгнеш един предразсъдък – моя. И това се случи съвсем естествено, през една зимна вечер на по чаша греяно вино (или пък беше малиново?). 
Чудото идва, когато поразтвориш крайчеца на окото си. Какво проглеждане.
Проглеждането тук се случи първо чрез усещанията на кожата и очите. С присъствие. После с четене.
И аз четох.

Преди една седмица (?) ИК ,,Сиела‘‘ преиздаде ,,Дълбоко в деколтето‘‘ от гореспоменатата прекрасница. 50 точки за ,,Сиела‘‘ и още 100 за Ружа, че показва неприличен жест на правилото ,,Издадено ли е, не го мисли‘‘.
Малко са българските автори, които биха преработили собствена творба.
Малко са жените, които биха пуснали толкова изящна сатира.
Защото ,,Дълбоко в деколтето‘‘ е сатира, в която двете гърди Жул и  Жак въвеждат читателя в живота на големия град. 
Първата асоциация е ,,Гърдата‘‘ от Филип Рот (ИК ,,Колибри‘‘).
Да, ама не. Жул и Жак са цинични по един елегантно прикрит начин. Пречупвайки модерния ни свят през очите на двамата сравнително мъжки характери, Ружа бичува предразсъдъци и порядки.
  Въпреки самопреписването от друг неин роман, ,,Дълбоко в деколтето‘‘ предлага една оригинална сюжетна линия, която ще зарадва и мъжкия, и женския европейски естетизъм.
 В случая аз самата съм неподготвен читател. Защото не съм чела първия вариант на романа. Така няма как да сравня. Но смигвам към авторката за края, защото бе малко... не-край. И може би има нужда от преработка. Но съм сигурна, че ако Ружа достигне до този извод, просто ще го преработи.
  
   Защото така се постигат перфектните неща.
   И в такива случаи размерът и произходът имат малко значение.
    
            
           




Погледът на мъж върху книгата четете в:
           

сряда, 16 април 2014 г.

Подготвям се с ,,Изведнъж на вратата се чука'' от Етгар Керет

                Вратата ми е зелена. Понякога си представям, че на нея чука един конкретен човек. Сънувам как той ми отпуска две седмици, за да умра. И аз започвам да се приготвям. Очаквам го всеки момент – отварям вратата, насочва револвера. Бум. И нищо.
            Какво Бодро начало – Издигане Със затворени очи.
            Докато го чакам Не съм съвсем сама. Казват, че има разкази за всякакви ситуации. Дори и за Помен.
         
   ИК ,,Жанет 45‘‘ сякаш нарочно са оставили на бюрото ми едни такива паралелни вселени. Днес ,,Изведнъж на вратата се чука‘‘ от Етгар Керет излиза на българския пазар, авторът гостува в София, а аз се чувствам като след Kупон изненада. При такива човек никога не знае дали са били съвсем навреме. Но тъй като нямам по-добро занимание от подготовката, този сборник с разкази ми подарява малко допълнителен живот.
            Като цяло съвсем не си падам по къси разкази. Удобни са, докато пътуваш в автобуса, но сякаш никога не те надраскват така, както ти се ще да е надраскана душата ти от някоя книга.
С този сборник обаче е различно. Много личен за Керет, той става личен и за читателя – когато започваш да го чете, не забелязваш промяната. Тя се усеща след края. Чувстваш се малко изсмукан, малко сдъвкан. И все пак цял. 

            Срещата с израелския автор в София е на 16 април в Съюза на архитектите, а в Пловдив на 17 април в Културния център на Радио Пловдив.Не е ли прекрасно да го видите?
 Аз не мога да ви кажа, че има разказ номер едно при Керет. Четенето му е субективно преживяване. На пръв поглед читателят не би се впечатлил нито от стила, нито от големината. Все пак, ако имате време, посетете сборника (в София, в Пловдив или просто в някоя книжарница в страната). Той със сигурност ще се зарадва (надявам се и вие). Разгърнете го. Ако след петата минута разлистване на слуки не почувствате поне мъничко почуда, то тогава този сборник не е за вас. Все пак, не забравяйте обаче, че и разказите на Селинджър първоначално срещат скептичен поглед, а след това човек не може да се отдели от тях. И е издраскан с неизличими белези.

           
Днес е ‚,идеален ден за лов на рибка-бананка‘‘. Керет взе че свърши след 205 страници. Започвам да броя по-бързо.  Пожелавам ви и на вас един.


За да избегна блогърските еснафски нрави: хубаво ревю по темата (несуицидно) може да прочетете в 
http://www.chetecut.com

вторник, 15 април 2014 г.

Homo ludens в ,,Да убиеш бащата'' от Амели Нотомб

                Когато бях малка, дядо ми ми показваше един трик с карти, който аз непременно исках да науча. Да излъжа някого другиго с него бе предизвикателство, гъделичкащо детското ми съзнание. Защото когато си дете, homo ludens изпълва цялото ти същество, прави те голям, равен на възрастните и излизащ от пещерата.
              
  Блъфовете и магията явно не са убягнали и от перото на Амели Нотомб, която (въпреки своята егоцентричност) им отделя цели 100 страници и само две такива на себе си.
                ,,Да убиеш бащата‘‘ (ИК ,,Колибри‘‘, 14.04.2014) е една от книгите й, която може да се причисли към ,,не-до-там-ненормалните-неразбираеми-писания‘‘. Може би защото е изложила извратените кътчета на човешката природа по един спокоен и разбиращ начин.
                Търпението на и към 15-годишния Джо, който е изгонен от къщата на незаинтересованата си майка, е втъкано във всяка буква.
                Джо е странен. Той е невероятно добър фокусник.
                Джо има търпението да стои часове пред огледалото и да упражнява ръцете си в дълбините на магията.
                Джо има търпението да живее една година на хотел, докато не бива упътен от странник към най-добрия магьосник в Рино – Норман.
                Норман и неговата прекрасна приятелка Кристина имат търпението да отгледат Джо като свое дете.
                Но някъде по тези нишки търпимост, се плъзга бримка. Джо е дълбоко влюбен в Кристина. А уменията му в картите стигат до крайност, която буди и користта, и егоизма.
                И в развръзката се крие причината, поради която харесвам Амели Нотомб – по един стряскащо опростен начин тя успява да плесне читателя със своите познания в областта на човешката психология и да му припомни забравени истини.
                Първата младежка любов, обсесивна в своето начало, Едиповият комплекс, кръстопътят между нравственост и практичност – това са универсални теми. ,,Да убиеш бащата‘‘ е една от най-универсалните книги на авторката, които съм разгръщала. Тя не е за нея. А за всеки човек.
                Homo ludens изисква от вас да играете. Риск печели, риск губи. Макар и да не е най-добрата й книга, мисля, че ще спечелите, ако я разгърнете. А и корицата й е просто прекрасност.
               

                

понеделник, 14 април 2014 г.

Да върнем надеждата с ,,Големите надежди'' на Чарлз Дикенс

                Обичам класиките. Защото те полагат надежда, че и модерността ще поднесе нещо не само поръсено със смисъл.
                Класиките освен това са особено полезни, когато още не си си получил колета с книги, които си зарязал в България, докато береш душа в чужбина.
                Обичам и издателства, които пускат на пазара класика, с което за момента рискуват адски много.
              
  Последната ми мантра беше да препрочета ,,Големите надежди‘‘ на Дикенс. Преди по-малко от месец, ИК ,,Изток-Запад‘‘ ми направиха предзаминаващ подарък.
                Към самата корица на изданието, честно казано, имам редица забележки – например шрифтът съвсем се губи на фона на портрета.
                Все пак историята на 11-годишния сирак Пип хваща ръката на читателя и го повежда по пътя на израстването и сблъсъка с реалността и първите любовни разочарования.
                Пип живее с властната си сестра и нейния мил съпруг ковач - Джо Гарджери. Той е поканен да стане кавалер на Естела - арогантната осиновена дъщеря на госпожа Хевишъм. Тъй като Пип не е виждал друго хубаво момиче през живота си, любовта от пръв поглед е неизбежна, но цикълът начало-край се затваря – Пип заминава да учи за ковач. Шест години по-късно мистериозен благотворител предлага на Пип да го превърне в джентълмен. Има само едно условие: да не пита за името на своя благодетел. Пип напуска скромното си семейство, а единственото,  което го тегли във водите на  миналото, е детската му любов.

                Реализмът на Дикенс е изчистен. Изказът е гладък и ясен. Алегорията и иронията са на образцово ниво. Но това като че са термини, които следва да оставя на критиците. На мен ми трябват още 1-2 годинки стаж за това. 
                 Изданието, което ИК ,,Изток-Запад'' е добро. Няма твърде много грешки, за което поздравявам редакторите. А и е лъч надежда сред дебелите соц-издания (нищо против тях, все пак бяха основен източник на книги през ранните ми читателски години).
            Но едно е сигурно. Няма как да се сбърка с такава класика. А времето в Тюбинген за момента съвсем отговаря на настроението на ,,Големите надежди‘‘. Остава ми  надеждата, че няма да е все така.             

сряда, 9 април 2014 г.

,,Няма места за сбогуване'' казва Брегов

Мислите ми са вечен залез, притиснат от натиска на зелената врата, зад която се крия от хората. Прозорецът е пред мен, но съвсем съзнателно спирам светлината. Не искам никой да ме види.
Но това спокойствие е временно. Защото тук ‚,няма места за сбогуване‘‘.
Намирам се на 2000 км от вкъщи. И думите, които изсипвам на скъпия ни език, не са разбирани от никого. В такива моменти, аз се вкопчвам още повече в тях и посягам към поезията.
Наскоро (преди две седмици?) ИК ,,Жанет 45‘‘ публикуваха стихосбирката на Иван Брегов ,,Няма места за сбогуване‘‘.  Признавам, че от него бях чела съвсем, съвсем мъничко – толкова, че да е достатъчно да разчовърка интереса ми, но да оставя знака въпросителна изписан на челото ми.
После дойде корицата.
Красивост.
После дойде първият поместен стих.
Тихост.
,,Няма места за сбогуване‘‘ не е образцова поезия. На места ритъмът не е до там изящен. Този мъничък факт, обаче, я прави близка – близка и топла. Въпреки самотата.
Меланхолии и малки снежинки. Това е поезията на Брегов за мен. Метафорите му ме удрят в пищяла, аз започвам да подскачам. И после оставам празна. Като широко зимно поле.
Съвсем не мисля, че за поезия трябва да се пише. Тя се чувства. И може би опитва. С върха на езика. Първо човек проверява дали няма да се опари. Тази стихосбирка е странно забъркана. Изгарянето настъпва по-късно. И те приобщава чрез тъга.
Авторът е отличаван   и печелил различни конкурси, сред които ,,Веселин Ханчев“, ,,Петя Дубарова“, ,,Южна пролет“; носител  на наградата ,,Христо Фотев“, а през 2013-та година е отличен в конкурса Castello di Duino“ в Триест, Италия. Но това няма никакво значение. Защото след като я прочетете, няма да искате да се сбогувате с усещането, с което тя ще инфектира почвата ви.



http://izgubenivprehoda.com

понеделник, 7 април 2014 г.

Антология на човека с ,,Записките на Малте Лауридс Бриге'' от Райнер Мария Рилке

"Любовта е това: две самоти, които се срещат, пазят се една друга и се приветстват."
РАЙНЕР МАРИЯ РИЛКЕ


        Няма самота, която да ми е по мярка, няма тишина, която да не ме боде. Дишането ми е подобно на градушка, която чупи прозорците, убива белите гълъби и изкривява броните на колите. Загръщам атавистичния си страх и немското ми пребиваване се преосмисля с... Рилке.
        Преиздаването на ,,Записките на Малте Лауридс Бриге‘‘ (изд. ,,Лабиринт‘‘, 2013) от Райнер Мария Рилке е един от случаите, които връщат надеждите ми в българските книгоиздатели. Този малко познат на българските читатели роман с право може да се нарече един от най-красивите четива, писани някога.
        De facto, използването на термина ,,роман‘‘ не е съвсем препоръчително, немската критика правилно подхожда към ,,Записките на Малте Лауридс Бриге като към ‚,книга-проза‘‘, тъй като езикът на автора е толкова поетичен, а сюжетната линия е толкова бягаща от строгата логика на фабулата, че друго определение само би натоварило творбата с очаквания и критерии, далеч, далеч от създаденото.
        Разказът започва с живота на Малте Бриге в Париж, следва ретроспективна втора част, посветена на неговото детство, за да завърши с ескизите му върху събития от  човешката история.
        Този своебразен дневник жонглира с емоциите, дълбае с упорство мислите, гневи се, тъжи, радва се. Всяка страница вдишва и издишва, а сърцебиенето на книгата е осезаемо при всеки детайл на големия град, при всяко разочарование или мечтателно излитане. 
        Структурата на ,,книгата-проза‘‘ е по своему оригинална. Няма последователност, взаимовръзките са летежни перца, а мотивите са подобни на цветни петна, които, обаче, попиват дълбоко в кожата.
        Самотата и любовта вървят ръка за ръка, градът е мащеха и баща, а спомените засилват усещането за единичност. Автобиографичните мотиви създават усещането за реалност, а образите стават плътни. 
Не, той ще си тръгне. Ще си тръгне, докато всички те са заети например с това да отрупват масата за рождения му ден с онези зле отгатнати предмети, които за пореден път трябва да наваксат пропуснатото. Ще си тръгне завинаги. И едва много по-късно ще му стане ясно колко непосилно е било решението никога да не обича, за да не налага на никого ужасяващата роля на обичан. Тази мисъл ще му хрумне след години и ще се окаже, че както много други намерения, също е била неизпълнима. Защото в самотата си той отново и отново е обичал и всеки път се е раздавал докрай, измъчван от неизразимата боязън за свободата на другия. Постепенно се е научил да озарява с лъчите на чувството си предмета на своята обич, вместо да разкривява очертанията му. Разглезил се е от опиянението да съзира през прозирната фигура на любимата онези далнини, които тя е разкривала пред ненаситното му желание да я притежава. А после нощи наред е плакал в копнежа си сам да стане прозрачен пред лъчите на нечие чувство. Ала любима, която отстъпва, все още не е любеща. О, безутешни нощи, в които изобилните му дарове са се завръщали на отломки при него, натежали от минало. Как си е спомнял в такива мигове за трубадурите, които вече не са се страхували от нищо друго, освен от това да бъдат чути. Давал е всичките си спечелени и умножени пари, само и само да отдалечи във времето това прозрение. Наранявал ги е, като се е разплащал грубо с тях, от ден на ден все по-уплашен, че те може би ще се опитат да приемат любовта му. Защото вече бил изгубил надежда, че ще открие онази жена, която ще разчупи обвивката му.
Дори по времето, когато беднотата всекидневно го стряскала с все нови и нови несгоди, когато опустошеният му мозък се превръщал в любимо убежище на страданието, когато навсякъде по снагата му гнойните язви разтваряли очи срещу мрака на неволите, когато му причернявало от бедите, в които те го били изоставили само защото им бил ближен – дори тогава, след като дойдел на себе си, той изпадал в ужас, че ще му отвърнат с взаимност. И как ли можела цялата тази безнадеждност да се сравни с наситената горест на онези прегръдки, в които всичко се изгубвало? Не се ли будел той с чувството, че е лишен от бъдеще? Не обикалял ли безпаметен и без право на никакъв риск? Не обещавал ли стотици пъти, че няма да умира? Може би упоритостта на този ужасен спомен, който непрестанно се появявал, за да брани мястото си, помогнала на живота му да се самосъхрани сред отпадъците.
        ,,Записките на Малте Лауридис Бриге‘‘ от Рилке първо ме притихна, изтика ме до ръба, от който можех да видя само силуета на един светещ град, който не ме очаква, а след това безцеремонно и със стихове на уста ме бутна в бездната. Първоначалният ми писък бе на страх. Но това бе преди да разбера, че всъщност тази книга ме е накарала да летя.
       
       



сряда, 2 април 2014 г.

,,Дивата природа'' - Белослава Димитрова

                Еволюцията ме целува бясно по лицето. След допира на ръцетете й по бялата ми кожа се кодират бъдещи синини. Но сега не мисля за тях. Защото устата ми се пълни с кръв от прехапване, а на сърцето ми  му се привиждат трупове. И е хладно. Като всемир. 

              Между мен и втората стихосбирка на Белослава Димитрова - ,,Дивата природа“ (изд. Deja book), зее цяло едно пространство. От стъкло. Не е съвсем за мен, не съм съвсем за нея. Но почти си представям тънките копринени ленти, които вият буквите в нея, изтичат от страниците и пъплят по крака ми, връзват ръцете ми и  предлагат малка смърт за устата ми. Когато една жена пише толкова мъжки и дистанцирано, редно е да се мълчи. И да се чете.
                Признавам си, че аз съм далеч по-различна в емоциите си. Когато пиша, аз изливам морета. Стиховете в ,,Дивата природа“, напротив, приличат на капки. Далечното звучене стряска, а после те отнася:
 Фетус

 тялото потрепва

стимулация мускулен растеж

заякването на ставите
сърцето набира скорост
165-те удара в минута
създава се образ на скрития плод
4-измерен в реално време
ще трябва да можеш да преглъщаш
и да храносмилаш от самото начало
сетивото се развива бързо
пъпната връв две артерии и една вена
понякога напълно изпънати
друг път значително оплетени
амниотичните води са изтекли
животът започва
чудото умира

Да бесиш многоточията и да поглъщаш удивителните не винаги е най-удачното решение при млад български поет. При Белослава, обаче, тази своебразна река от думи е съвсем, съвсем на място. Подобно на спирала, завиваща се надолу към дълбините и Ид-а ни, тематичният обхват на ,,Дивата природа‘‘ забива нокти в първичното по един елегантен начин.
Белослава Димитрова
Шимпанзе
ти ме е вбеси
хранихме се заедно
ловувахме търсихме
си любимите жертви
други примати
толкова си приличахме
учехме всички уроци
но после загубихме среда
ти се превърна в предател
няма как да ми бъдеш приятел
сега ще трябва да те изям
за да станеш пак част
               
              Темата за първичното и за природата, за колекитвното съзнание са изключително актуални на запад. А почти научният подход в ,,Дивата природа‘‘ прави стихосбирката почти перверзно асексуална.
                За поезията блогърите не следва да пишат. Не са критици. Но все пак – копринените ленти движат ръцете и правят гласа приглушен и дълбок. Макар и не-емоционална- по-начина-по-който-е присъщ-за-мен, смятам, че е прекрасно, че я има тази ,,Дивата природа'', при това издадена от Deja book. Защото на всеки е нужна малко кал от световната локва. Защото в него е скрито по някое шимпанзе, някой крокодил. Червей. А казват, че червеите се хранят с плът. За да бъдат. 

                Еволюция.
               
               

 *Представянето на ,,Дивата природа‘‘ ще бъде днес, от 19:30 в ,,Трип Тен‘‘. Елате.