сряда, 25 юни 2014 г.

Зачерквам се с ,,Поправките'' на Джонатан Франзен

          Зачерквам се и пак се пиша. Изгарям негатива.
        Преди три месеца четиримесечно отсъствие от България ми се струваше ужасно много време. Време за бягство, без поправка.
        Преди три месеца една позната, която първо гледах с недоверие, после започнах някак отдалеч да уважавам, без да я познавам, ми каза: ,,Там ще научиш кое е правилно и кое не.‘‘
        Преди три месеца скочих от една депресия в друга и се сблъсках с думите й.
        След един месец знам коя ще е първата книга, която ще прегърна, когато отново пристъпя прага на дома си. Защото подобно на пътуването ми, тя смачка и изплю душата ми, изсуши я и я изглади, за да бъде отново чиста.
       
,,Поправките‘‘ на Джонатан Франзен излезе на българския пазар едва миналата година под логото на изд. ,,Колибри‘‘, превод Владимир Молев. Поговорката ‚,по-добре късно, отколкото никога‘‘ със сигурност важи за книгозидателския ни бизнес, затова мога съвсем гордо да изпъча гърди. Бях една от първите, които я препоръчваха на Пролетния базар на книгата 2013.

        Гордостта съвсем не произлиза от някакви целящи реклама мотиви. Гордостта идва от факта, че ,,Поправките‘‘ са роман, който трябва да бъде прочетен (тук вече съвсем не оправдавам литературните предпочитания).  
        Книгата разказва историята на едно на пръв поглед съвсем типично американско семейство – на съпругата Инид, готова на всичко да създава впечатление за по-висока класа; на сприхавия й мъж Алфред; на трите им деца – потиснатия интелектуалец и хитрец Чък, бизнесмена и мамино дете Гари и милата Денис с нейната неизяснена сексуалност.
        Семейство Ламбърт е олицетворение на всичко типично – малките тайни, черните ризи, които трябва да останат скрити пред обществото, дребните и големите междуличностни конфликти. Началото подвежда със своя битовизъм, за да даде възможност на фабулата да смаже читателя при следващите страници.
        ,,Поправките‘‘ е неочакваният роман на депресията и на катарзисите. За непоправимото и правилното. Всеки един от героите приютява качества и недостатъци, които дремят в ъгълчетата на човешката душа, така че накрая да остане усещането за едно самостоятелно дишащо същество в ръцете ти. Същество, което като сянка напомня за самия теб и ти припомня грешки, избори и загуби на смисъл.
        Стилът на Франзен е логичен и меко казано впечатляващ – без да използва сложна терминология, съвсем с простичък език той изгражда един лабиринт, в който всяка пътека води към няколко нови и никога към изход, а истината е минотавърът, който дебне зад ъгъла, готов да разкъса сърцето ти. 
        Зад комичното се крие дълбока тъга; зад фарса – ужасяваща истина. Присъдите, които романът оставя в ръцете на героите си, правят непоправима трагедията на цялото общество, на всяко едно семейство, на отделния индивид, живеещи в светове от маски. 
        ,,Поправките‘‘ на Джонатан Франзен е интелектуално, докосващо, дълбоко социално и психологическо четиво, което стиска за гърлото и горчи. Започва като приятен разговор с познат, а завършва с бесил(н)о - усещане за загубата на представа за добро и зло; за стойностно и егово.
        Ако още не сте се сблъсквали с един от бъдещите романи на XXI век, определено ви препоръчвам да се осмелите да поправите тази грешка. Както и редица други. Може и да успеете.
       

Силни мъжки ревюта:
       
       

        

понеделник, 23 юни 2014 г.

Историята за един гръбнак на света в ,,Моята орис'' от Паринуш Сании

        "Всяка книга е надгробен камък за нещо, станало в сърцето"
Николай Райнов

        Започвах това ревю и триех началните му редове поне няколко пъти, докато Фортуна не пожела да ми припомни думите на Николай Райнов, които сякаш подчертаха с яркочервено въпросителната, увиснала в душата ми. Колко точно животи са нужни, за да опишеш хилядолетия история и колко точно страници трябва да бъдат изписани, за да се обхване един човешки живот­?
      
  Не знам доколко изобщо е уместно да си позволя да пиша за книгата, която искам да ви представя, защото нередно би изглеждало 23-годишна буржоазна девойка, идваща от европейските дълбини (България последно в Европа ли е или не е?) да претендира, че е разбрала съдържанието на ,,Моята орис‘‘ от иранската авторка Паринуш Сании (ИК ,,Жанет 45‘‘, 2014). Доколкото обаче човешкото сърце е все още чувствително към съдбата на другите, написаните редове не биха могли да бъдат oбвинени в лицемерие, а младостта ми би могла простена.
        Българският превод на ,,Моята орис'' (дело на Людмила Янева) ще бъде представен на 25.06 (тази сряда) в Photosynthesis на бул. ,,Васил Левски'' 57 в столицата, а на 26.06 и в град Пловдив. Вероятно при други обстоятелства бих погледнала скептично корицата на книгата, бих прочела прессъобщението и не бих проявила интерес към нея. Мъжкото начало в характера ми би надделяло и бих предпочела сигурните води на категоризацията: ,,Тая женска книга не е за мен.‘‘
        Макар че романът действително не е сред предпочитаните от мен тип книги, единственото усещане, което той остави след като го погълнах, бяха тежест от сърце свито като юмрук и застиналост в знак на дълбоко уважение към всички Жени, които са гръбнак на света, но за които тази земя е затвор  и тежи.
        Масуме е 15-годишна религиозна и послушна девойка, отличничка на класа, с една единствена приятелка – опърничевата Парване. След смъртта на по-голямата й сестра пред очите на цялото семейство, обичта на баща й към втората му дъщеря избуява и  той я оставя да следва мечти, които не са позволени на жената в тогавашен Иран. Неодобрението на братята и майка й не пречупват ентусиазма на девойката. По неписани закони, обаче, нищо в този свят не се дава даром и първата любов, срещната в лицето на Саид – скромен младеж, работещ в аптеката в квартала на момичето – както и строгите традиции, заключили патриархалното семейство за сърдечните копнежи на младите, стават причина Масуме да спре да ходи на училище и да бъде принудително омъжена.
        Само с помощта на любовницата на най-големия й брат, Масуме се оказва в брачен съюз с либералния Хамид. Той й дарява пълната свобода да продължи да учи и да живее необезпокоявано в дома му, докато той следва пътя на своите идеали. Постепенно Масуме разбира, че Хамид е политически дисидент през последните години на режима на шаха. Разкрит и  екзекутиран, той я оставя с три деца, всяко с ясна изразена индивидуалност, без работа и в пълна неизвестност за бъдещето. Младата жена посреща сама предизвикателствата на съдбата и съзрява ден след ден в самотата на работещата жена-майка, докато Саид не се появява отново в живота й след 32-годишно отсъствие и това не пробужда отново копнежа й за щастие. Неодобрението на децата й в последствие сякаш идва като логично продължение на сянката на консервативните ирански корени и традиции, която тегне над неизживяния младежки трепет.
        ,,Моята орис‘‘ е разказана в първо лице, единствено число – уместен похват, който да привлече читателя към фабулата. Въпреки това първите страници на книгата биха отблъснали мъжката душа, както и тази на западноевропейскта съвременна жена с наивитета на 15-годишното момичешко сърце, което е принудено да търпи патриархалния режим.
        Страданията, през които младото момиче преминава, обаче, пречупват веднага скептичността и суровата присъда на рационалния читател. Паринуш Сании разкрива историята на жените в Иран, обхващащ пет десетилетия – от годините преди революцията (1979), през ислямската република, та до наши дни. Изчистен от западните привички, простичък и ежедневен в изказа си, романът разтърсва мисленето с един тотално непознат свят на религиозно потисничество, политически борби и трудни избори между любов към родина и страст към любимия човек, между корените и семейството и индивида и неговите мечти.
        Масуме е жената, изпила киселния дъжд, с който всяка майка е заплатила своята женственост. Самоотвержеността, топлотата и вярата й са качества, които будят най-дълбоко уважение. При достигането на последната страница на книгата изпитах раздиращо чувство за вина. Вина заради всички жени през столетията, които са били мълчаливи жертви на потисничество (това казано и лишено от всякаква поза феминизъм); към всички девойки, принудително омъжени за непознати в миналото, както и към всички някогашни, сегашни и бъдещи майки, които ежедневно жертват себе си, за да осигурят по-светли пътеки за своите отрочета. Обля ме срам заради малките моменти, в които съм се оплаквала, че няма какво да облека, че съм качила един килограм повече, че косата ми не стои добре този конкретен ден – заради моментите, в които съм проявявала суетата на задоволено от живота момиче, което не оценява свободата, която Фортуна й е отредила.
       Не, ,,Моята орис‘‘ не е типична женска книга. Тя е прост и логичен разказ за един живот – както за ежедневните грешки и отношения, така и за голямата религия и политика. Без излишни сълзи, без следи от спирала в 533 страници са се събрали цялата трепет, тъга, самота, щастие и топлина на орисията да си жена в Югозападна Азия. Разказ за един Атлас на света. И за една Земя. Която понякога си проси изпускане.

*романът е забраняван два пъти от режива в Иран; преведен е на 26 езика и печели наградата ,,Бокачо'' в Италия (ако досега не ви спечелих, мисля, че след това напълно ви убедих да отидете и да се срещнете с авторката).

петък, 20 юни 2014 г.

Изкуството да бъдеш пишещ с ,,Манифестът на един бог'' от Стоян Авджиев

                ,,Грешен съм, защото нося в себе си бог‘‘
(,,Лудата седморка‘‘, Роберто Арлт)


        ,,Научната фантастика умря. Да живее научната фантастика!'' – вероятно това биха били думите, които бих прошепнала след последната страница на една сравнително нова, сравнително непозната все още книга от един съвсем на моята възраст, тепърва започващ пътя си пишещ. Позволявам си да използвам думата ,,пишещ‘‘, а не писател, защото зад думите се крият много дълбини. Не-винаги-позитивни.
        
,,Манифестът на един бог‘‘ от Стоян Авджиев излезе преди няколко месеца под логото на издателство ,,Изток-Запад‘‘ и поредицата Magica. 
Noblesse oblige да призная, че посрещнах тази новина с усмивка, подплатена предимно с иронични краски. Съмнението ми в повествованието на Стоян (както и в доверието на Блажев в книгата) бе толкова голямо, че отлагах момента на зачитане. Дори творческият ни проект за снимка на автора не ме разколеба да се придържам към скепсиса.
         Сега обаче трябва да се извиня на Стоян, че се отнесох типично презрително и високомерно към уменията му (с което силно се надявам да го умилостивя и да събере в себе си всичката божествена милост).
         ,,Манифестът на един бог‘‘ е кратък антиутопичен роман, в който Доминик Кейн е нахъсан студент по физика, решил да осъществи проект,  на който е предначертано да спъне царящата корпоративна олигархия в световен мащаб –  иновативно изобретение,  чието приложение е свързано със сектора на отбраната. Изкуството да бъдеш бог след XX век обаче изисква  подкрепата на технологиите –  хакерът Джеръми "Плъха" Бейкър, постигнал своята слава с "пробиването" на държавни сървъри, е на страната на младия тактик.
Фрустрацията, родила мисията на Доминик, датира от дните, когато младежът работи като хигиенист въпреки интелектуалния си потенциал в централата на мегакорпорацията "Омега. Подготовката за пътя към божественото отнема години, но довежда героя до мига на победата. Мечтата да се превърне в Бог е готова да бъде реализирана с цената на създаването на едно ,,чудовище‘‘.
Ако сюжетът ви се струва тривиален, бих ви посъветвала да не избързвате със заключенията. Първите страници на книгата са изкусно изработена примка за вярващия на написаното читател – идеализмът и наивността, които лъхат от тях (наистина си мислех ,,Авджиев се е изложил тук, какви са тези наивизми‘‘), биват тотално смазани във втората половина на романа, в която цялата жестокост на битката за власт между индивида и общото разкриват същността на бога човекоубиец, скрит във всеки един от нас.
Макар малкият обем (177страници) да се струва лесна за преглъщане хапка, ,,Манифестът на един бог‘‘ е твърде интелектуална и твърде трудна за четене книга. Авторът използва терминология, която не е често срещана в научнофантастичната литература в наши дни. Философският похват, използван в творбата, е по-скоро присъщ на писатели от категорията на Херман Брох и Томас Ман, но е абсолютно непознат на по-голямата част от съвременната българска литература. Горепосоченото, обаче, е нож с две остриета – то наистина бе истинска наслада за сетивата ми, но както гласи старата българска поговорка, отровата трябва да бъде винаги в малки количества, за да остане лекарство. 
Стоян Авджиев
©Temz
,,Манифестът на един бог‘‘ не е четяща-се-на-един-дъх книга. Ако сте в търсене на бързо действие и емоционални дълбочини, по-добре е да не се захващате с нея. Оставях книгата поне няколко пъти, за да мога ясно да схвана случващото се. Някои от сцените все пак ми се сториха претупани, но Стоян точно и ясно е преценил обема и стила си - умение, което не всеки пишещ има. Въпреки всичко сюжетът запазва своята оригиналност и отличителност, а структурата е повече от впечатляваща - логиката е спазена, а връзките се запазват и разкриват постепенно. Имената на героите са хитро избрани, отговарящи на есенцията на романа, а стилът се заиграва с очакването за лесна книга, а плесницата при подценяване е гарантирана. 
 За момента, струва ми се, в романа е намерена сравнително мечтаната ,,златна среда‘‘ между количество и качество и ако авторът продължи да работи върху изчистването на няколкото минуси в стилистиката, ще стигне световни величини (нещо, което не съм очаквала от теб, Авджиев!).
,,Манифестът на един бог‘‘ ми върна удоволствието от един захвърлен през годините от мен жанр, особено що се отнася до българска литература, а и ми върна увереността, че нашето поколение може да предложи на отминалите класа и  стил, от които често ни отграничават.
,,Научната фантастика умря. Да живее научната фантастика!“ – из ,,манифеста на един б(л)ог‘‘.


Oще мнения:



сряда, 18 юни 2014 г.

(Без) Тем(а) и Granta Bulgaria 4

         Да пуснеш мислите на свобода е рисковано начинание. Те се разхождат най-нахално по улицата на сивите гънки в главата ти, надничат през прозорците на когнициите и примамват сетивата към безредия. Изобщо, липсата на цел и  конкретна идея може да причини абстракции, които да разрушат целия ти свят. Или да го издигнат наново.
        Опитайте се сега да се отпуснете на стола/дивана/леглото, да затворите очи и да се опитате да изброите десет добри български сайта за литература. После опитайте с блогове (страх ме е от тази класация). Дотук добре. Но когато трябва да помисля за десет добри списания за литература, които да не са в електронна форма, често удрям на камък. Още по-разочарована оставам, когато някое от въпросните издания реши да експериментира, пускайки съдържанието си на воля, неограничавайки го с каишката на тематики.
        Вероятно и вие сте скептични към свободата на словото – човек често има така противоречивите желания за свободия, щом се отнася до него, но и за пълна диктатура, опре ли се до околните (хайде сега, не скачайте на тази генерализация, животът понякога си е една липса на конкретика).
       
Не мога да отрека, обаче, че безтемието, което се е възцарило в новия брой (четвърти) на списание GRANTA Bulgaria не само разхвърля абстракции по мен, но и ме очарова напълно (без да броим моментите, в които определени разкази напълно разбиха сърцето ми (в добрия смисъл)).
        Зад синята корица, дело на Райчо Станев, надничат Харуки Мураками, Мирослав Пенков, Хари Кунзру, Алис Мънро, Иван Ланджев, Светослав Тодоров и Иван Райков, Александър Шпатов, Елинор Катън и... не ви ли се зави свят от толкова имена? Има още. Ще ви оставя да се изненадате.
        Реално погледнато, списание за литература от 400 страници е цяла нова книга и винаги ми се е струвало не-до-там-добра-идея. Но. Оказва се, че това е и най-добрият начин да попълня все-още-недостатъчните-си познания по литература. Колкото и да чета, до момента редакторският екип на GRANTA Bulgaria успява винаги да ме хване неподготвена и да ми предложи нови имена.
        Номер 4 съвсем безцеремонно ме зашлеви с разкази като “Сексът и комунизмът” на Милена Фучеджиева, след който сърцето ми бе свито на топка, ,,Нощ‘‘ на Алис Мънро, ,,Кучетата и войната‘‘ на Александър Хармон; усмихна ме с ,,Принцеси от Славейков‘‘ от Александър Шпатов и ме изпълни с очакване за ,,Именник на въображаемите ханове‘‘ от Мирослав Пенков. После изцеди емоциите ми с поезия и оцвети деня ми с фотографии.
        Ако сумирам всичко изчетено, мисля, че предимно и само пътеписът на Мураками, който е първи в списанието, ме отегчи (явно Харуки е море, в което не мога да плувам).
        С (без) тема GRANTA Bulgaria 4 утре ще се озове в багажа ми за кратко пътуване по вода – такова многообразие улеснява избора, спасява от случайно оказали се скучни четива и определено спестява носенето на 5 книги в раницата. А докато аз странствам, сини абстракции пожелавам на представянето на списанието утре (19.06) в Пловдив. Пловдивчани, бъдете свободни да отидете да кажете нещо по темата!
       
       Друго (сходно) мнение:

        

понеделник, 16 юни 2014 г.

Време за живот в ,,Една и съща нощ'' от Христо Карастоянов

,,Животът –
казал – е прекалено сериозна работа, че да го обяс-
няваме на книга... Викам просто да си го живеем,
пък каквото стане!’’



,,Не, не е време за поезия.‘‘ В дни на протяжна безнадежност не било за поезия, казват. Тротоарите крещят, а сградите са тихи пред диезите настойчивост.
Щом няма да е в стихове, нека да е проза. Но ако трябва да бъда честна, отдавна се отказах да търся добър исторически роман, посветен на българските лирични души. ,,За поезия да се говори, моля, за психологията на тези същества‘‘, крещеше душата ми. Повечето неща, до които се докоснах през последните години, обаче, приличаха или на жълта преса, или на интерпретативно съчинение – от онези, които ме караха да пиша в училище, а на мен ми бяха толкова противни (така и не разбрах защо в СУ не ми писаха висока оценка на предварителния изпит по литература при положение, че цитирах всякакви световни писатели и философи; чакайте, май заради това беше :P).
Като говорим за това, без да рискувам да ви отегчавам с ученически и никому непотребни спомени, сещам се, че темата тогава бе поемата ,,Септември‘‘ от Гео Милев. И разочарованите възгласи изпълниха залата. Пък аз бях радостна. И сега съм радостна. Защото най-после някой задъвка Гео по писателски.
       
Романът ,,Една и съща нощ‘‘ (ИК ,,Жанет 45‘‘, 2014) на Христо Карастоянов    представлява гмуркане в мътните води на периода 1923-1925 – последните години от живота на противоречивия Гео Милев. ,,Пламък‘‘ изригва, за да отрази най-бунтовните идеи на поета  и публициста  и да доведе живота на мислещия до логичния завършек на принудителната смърт.
        Карастоянов рисува с обстойни щрихи портрета на ,,главата – кървав фенер‘‘, попаднала под обаянието на Георги Шейтанов, наш изявен анархист и публицист. Всяка глава започва с дата, а образите на двамата протагонисти се сливат, смесват, полепват един за друг. Перфектен Ин и Ян в една нехармонична епоха. Гео е избухлив, импулсивен, експресивен. Шейтанов, напротив, представлява тишината и слуха. До двамата неизменно стои съпругата на поета – Мила – прекрасна, но безсилна пред желанията на времето.

Хронологически събитията са ясни. С историята, която не е така далечна, писател трудно може да спори. Но изграждането на света на стара София е задачата, с която стилът на Карастоянов очевидно не е имал проблеми. ,,Мъртвешки сломена, зелена... лежи луната‘‘ над картината на размиващата се столица. Доносите, атентатите оживяват. Идеологиите отново дишат, а прибоят на дъха е единствената истина, която предвещава идващото. 
        Трябва да призная, ужасно харесвам стила на ,,Една и съща нощ‘‘ – автентичен спрямо епохата до толкова, че ме накара да се зачудя на колко години е авторът и дали изобщо е възможно да е присъствал по силата на велика случайност на нещо от описаното в книгата. В ума ми препускаха мисли: ,,Как е решил, че е било така?‘‘, ,, Откъде е почерпил тази информация, източници?‘‘, ,,Господи, тази книга е толкова рискова!‘‘
Животът се живее така, както поезията се диша. Романът на Христо Карастоянов ,,Една и съща нощ‘‘ не е роман за поезия. Той не е разнищване на висящите думи на поета. Това е роман за душите, за търсенията и за историята. За свят, в който удря третата стража, а сивите отчаяния са вечни облаци. За живот, в който  ,,Бог говори:‘‘ сега-е-време-за-поезия. Тази на Гео Милев.

        

петък, 13 юни 2014 г.

Бездумие с ,,Лиричните клоуни'' от Ромен Гари

        Целувам ви, защото
за някои неща не мога да говоря с думи
нито с образи.

       
Дочетох ,,Лиричните клоуни‘‘ на Ромен Гари (ИК ,,Леге Артис‘‘, 2014), скрита в библиотеката, между стотици други книги. Захлупих лицето си с ръце и просто заплаках. Докоснах мокрите си страни с  длан само за да се уверя, че не преигравам, отново скрих лицето си в книгата и застинах в мълчание.
        Душата ми е развълнувано море, затворено в  буркан. Няма как да я снимам, няма как да ви я пратя и не мога да я опиша. Иска ми се да мога да ви хвана за ръка. Без умисъл. Без задни мисли. Просто да си поговоря с вас за нея без отронването на думи.
        Защо Гари и защо тази книга? Не мога да виня момента. В него няма заровени специалности. Може би е просто ядрото ми. Може би е просто теменужена сантименталност. A може би е просто Гари.
        ,,Лиричните клоуни‘‘ е книга за великата човешка чистота, която може да поеме по различни пътища, но винаги да бъде открита дори и под маските на грозотата. Това е книга за историята на човечеството, преживяло толкова разочарования и разделило се на търсещо-чакащи и на отричащи.
        Романът първоначално е написан под заглавието „Цветовете на деня” през 1952 година. Той е в основата на холивудски филм, под заглавие „Мъжът, който разбираше жените” с Хенри Фонда и Лесли Карън в ролите на „съвършената двойка”. Тази двойка са Уили и Ан. Тя – известна актриса, той – минало величие в киното и създател на шедьовъра Тя. Животът им е театърът на щастливото семейство пред медиите, докато и двамата чакат едно и също нещо – Уили оплетен в параноята на несподелената любов, Ан – мечтаеща за великата емоция. А междувременно периодът след Втората световна и дикатурата на Сталин създават кино, в което Европа се превръща в арена на ,,идеалистически цирк‘‘, а любовта е сламка спасение за давещите се в хаос и самота души.
        Когато всеки ден материализираш в ума си мечти и страхове под различна форма, рискуваш рано или късно те да изникнат обобщени в нещо неочаквано. И така се появява Жак – също така чакащ идеалния образ, презиращ до смърт несъвършенството на материализираните на идеи.
        Бурлеската на Гари е безмилостна. Разпуква те като градушката нарушава гладкостта на стъклото, и се разтича лавоподобно по сетивата ти, за да постави на изпитание всяка ценност. Животът заприличва на пиеса, в която ролите са поверени на деца. А чистотата й е непоносима за маските грозота и безчувственост, които клоуните носят. 
        Стилът на писане на автора е нещото, което изпълва въздуха с магия, с лятна меланхолия, сякаш пред експлозия. Простичките форми придобиват ново значение, а Гари невинно жонглира с всяко едно чувство, което читателят е свил на топчица в отеснялото му тяло. Чувства - като захвърлени деца.
        Преводачката на романа Зорница Китинска казва: "Внимавайте! Гари е наркотик, особено ако човек носи, дори незнайно от себе си, някоя от неговите, както ги наричам, "пукнатини". Води до пристрастяване. И няма дезинтоксикация, няма лек.‘‘ Истината е, че след прочита на ,,Лиричните клоуни‘‘ исках да напиша най-прекрасното, най-оригиналното и най-прочувственото ревю за тази книга. Състезателната ми натура и амбиция ме човъркаха. Но не мога. Не съм Гари, макар и да съм цялата напукана. А щастието от тази книга ми донесе толкова болка, че единственото, което мога да направя в момента е да си поплача. И да ви целуна.
       
       
       

       
         


         

сряда, 11 юни 2014 г.

Слънцестишни ''Разговори с водата'' от Емилия Найденова

                ВНИМАНИЕ: Този текст е силно субективен, емоционален и напомнящ на разтичащи се стъкла. Не се препоръчва за хора без крила.

Приличам на река, която вечно търси своето море. Бълбукам някъде навътре в себе си и се вълнувам. Думите, освен да плуват, могат и да политат. Да пристигат в жълт плик и да измиват  ежедневното до синьост.

Скъпа моя Емилия,
Получих те отдавна, но добрият тон на блогърстването повелява разумно изчакване на момента. Този момент за теб ще бъде утре, 12.06.2014 година, в книжарница-галерия ,,София Прес‘‘, когато ще се вълнуваш в ,,Разговор с водата‘‘.  Този момент за мен ще е във вчера, в днес и утре. Докато се избълбуквам, пишейки ти.
Зеленото в очите ти отново ме учудва – едновременно весело и тъжно. Осмелява се да прави неща, които противоречат на всякаква логика: първата ти стихосбирка (,,Небе за птици‘‘) подскачаше по детски към високото синьо, плезеше се на слънцето и играеше с тревата; втората ти книга е гмурване в синевата на една вода, която надживява повече сълзи, отколкото би могла да погълне. 
 Слънчевата Петя Дубарова в теб продължава да диша. Чиста и нежна, поезията е завързана камбанка на глезена ти. Сякаш откъдето и да минеш, отеква и се усмихва. В ,,Разговор с водата‘‘, обаче, тази чистота е пораснала. Потопила си четката в тъмната гама, а комбинацията между светлината на стила ти и тъжните краски, създават  дълбочинност:
Все по-често
сънувам
стихотворения.
Падат в съня
         като бели перца.
         Протягам ръце,
         Но изчезват –
били са видения...

...никога няма да ги прочета.
         (дали съм права могат да кажат художествените редактори на стихосбирката: Виолета Христова и Камелия Кондова)
         Тъгата, мисля, е най-честият образ при теб. Е, аз бих спряла просто да я назовавам пряко. Бих я оставила безименна, като ,,Ехо от думи‘‘. Но това е защото съм дращеща. А ти си безкотвена:
Не съм блато,
река съм,
променям се,
има камъчета,
има и риби,
има хора, които се давят
и други,
които живяет в очите ми...

Има живот,
растеня всякакви,
вълнения всякакви,
водопади...
Пускам се по течението
И се раждам –
нова река
и нова жажда...
          

         Чета и виждам колко сме пораснали. Как живеем ,,на болктата в последната квартира‘‘. Но ти обичаш. И дълбаеш камъка. С търпението на вода, която може и не се страхува да говори:

Какво трябва да се слуюи,
за да тръгнат думите?

усещам как висят от пръстите
букви, букви, букви

от ръба на сърцето
някой се провиква

о-б-и-ч-а-м.

но какво трябва да се случи,
за да тръгнат думите?

Усещам как изтръпват пръстите
от бялото на листа

но в сърцето на сърцето
някой ми прошепва

о-б-и-ч-а-м.
         В утрешния разговор не мога да присъствам и няма как да прелетя, книжна съм некнига. Но вече сънувам как утре ще тичам. По улицата, все надолу към града. Ще спирам някакви случайни минувачи. Ще ги разтърсвам за раменете и ще им викам: ,,Моля ви, идете при Емилия. Емилия, де, Найденова. Занесете й шепа роса и я поздравете. От Темз я прегърнете.‘‘



*Представянето на втората стихосбирка на Емилия Найденова ще се състои от 18.00 часа на 12.06. 2014г. в галерия-книжарница ,,София Прес‘‘. В случай, че някой умее да плува в морета.



        
           

            

четвъртък, 5 юни 2014 г.

Тъгата на любопитството с ,,Лудата седморка'' от Роберто Арлт

"Угнетение" е дума, която е заседнала в гърлото на всеки средностатестически гражданинв едно технократско общество. Заспала дълбоко през слънчевите дни, при първите капки фрустация и душевен вакуум, тя се събужда и започва да гъделичка гръкляна, шепнейки:"Изплюй ме, изплюй ме, де!". Усещаш я, мъчиш се да избягаш от ужасното усещане на дискомфорт и погнуса, но от малък си научен да се сдържаш. И мълчиш. А черната дупка на самотата се разраства всеки изминал ден все повече и все повече.
За Пролетният базар на книгата (в Националния дворец на културата от 02.06 до 08.06.2014 г.), ИК "Панорама" промени статуквото и сякаш като малък бунт срещу заливащите книжния пазар книги-еднодневки издаде за пръв път на български език роман на един от най-важните (но за жалост малко познат в България) аржентински автори на XX век.
Роберто Арлт е определян като най-сериозният опонент на Хорхе Л. Борхес. Ако сте почитатели на социалноангажираната, но дълбоко човешка литература, определено трябва да се поддадете на притегателната сила на "Лудата седморка". И да почувствате с цялото си същество тъгата. На любопитството.
"Лудата седморка" е историята на един неосъществен гений. Ердораин е беден работник в Захарната фабрика. Потиснат от ранна детска връзка от първичния си баща, мъжът е преследван от сянката на угнетението през целия си житейски път. Чувството на счупеност и празнота е толкова огромно, че пречупва всякаква жизненост. Ненамиращ по-добра работа и постоянно подлаган на критиката на някогашната велика любов – жена му Елса, той започва да краде от фабриката. Измамите му обаче биват разкрити чрез донос и той е принуден да върне пари, които вече е пропилял по възможно най-ненужните неща поради чувството за вина от извършеното.
Случайна среща с най-тъжния сводник на света в дома на неговия единствен и идеен приятел Астролога, се превръща в превратен пункт за Ердосиан – циничният и безчувствен сводник му подарява нужната сума от пари, а колелото е завъртяно – Елса напуска заедно с друг, по-богат мъж, а Ердосиан поема по пътя на един бог. С Астролога дават начало на своя проект – създаване на ново капиталистическо общество, начело на което стои Свръхчовека. Двамата отвличат Барсут, братовчедът на Елса, който в своята любов-омерзение, се оказва доносникът, издал Ердосиан пред ръководството на Захарната фабрика. В историята се намесват сводници, блудници, публични домове, а Ердосиан потъва в угнетеността на реалността:
„Сякаш душата ти витае на половин метър над тялото. Невероятно мускулно изтощение, безкрайна тревожност. Затваряш очи и все едно тялото ти се разтваря в нищото, изведнъж се сещаш за нещо незначително от хилядите дни на живота ти; никога не извършвайте престъпление, не толкова заради ужаса, а защото е много тъжно. Усещаш, че късаш едно по едно въжетата, които те закотвят в цивилизацията, че навлизаш в мрачния свят на варварщината, още малко и ще изтървеш рула; според някои – и аз му казах същото на Астролога – се дължи на липса на тренинг в престъпното поприще, но не е това, не е.“
С чисто сърце мога да призная, че това е най-интелектуалната книга, която съм чела от месеци насам. Стилът на Арлт е изчистен, изреченията са опростени, но от тях лъха аромата на класа, присъща само на автори от ранга на Достоевски и Ман.
В романа се преплитат идеологии, философия, психология и история, а темите са поднесени в рамките на диалога между героите. Съвсем просто и неочаквано.
Главният герой Ердосиан е смесица между героя на Сартр в "Погнусата", княз Мишкин от "Идиот" на Достоевски, но в обърната насоченост, както и Чужденеца на Камю. При всяка страница у читателя се усилва чувството за съжаление към този смачкан човек, примесено с напълно първичния гняв към примирението му. Възторгът и тъгата в романа се надбягват и в тъжния капиталистически свят черното и бялото се сливат в една странна смесица от сиво, която оформя стегната примка на шията, а лудостта се превръща в нормалност:
„Наричаме лудост онова, което е необичайно за чуждия начин на мислене. Да вземем например този носач – ако ви признае какви идеи му минават сега през главата, вие ще го затворите в лудницата. Разбира се, такива като нас едва ли има много... най-важното обаче е да извличаме от действията си жизненост и енергия. Това е единственото спасение....Аз съм си поставил следния проблем, който няма нищо общо с интелектуалните ми способности:може ли да се направи така, че хората да бъдат щастливи? И първо започвам да търся сред нещастните хора, задавам цел на действията им, давам им една лъжа, която ги прави щастливи като гъделичка суетата им... и тези бедни душици, които оставени на самите себе си биха си останали неразбрани, те се превръщат в ценен материал за производството на тяга... на пара...“
"Лудата седморка" е роман, който всеки мислещ човек трябва да си причини. Българският превод е на Мария Георгиева – Монтеро, а оформлението е дело на Иво Рафаилов. С такова книжно тяло могат да се похвалят малко издателства, а "Панорама" показват класата на рядко появяващите се, но перфекционисти издателства.
Една нощ безсъние с триста страници угнетеност. Дори началото да ви се стори тъжно, продължете напред и бъдете смели. Заради любопитството. И заради проглеждането.


сряда, 4 юни 2014 г.

Захапка с ,,Царицата на прокълнатите'' от Ан Райс

Има една книга, която ми шепне ласкаво. Говори  ми и ми чертае обещания. Хипнотизира ме. Сляпо й се доверявам. Отмятам тъмните си коси настрани. Светът ми се завърта. Така се разпилявам, че стъпвам с пепеляво небе върху древности. Миналото зове и под бялата ми кожа кръвта почти пърха подобно на пеперуда.
Силна захапка. Книжни зъби, впити в дългата ми шия. После всичко потъва в страст.
Издателство ,,Изток-Запад‘‘ най-после родиха на българския книжен пазар дългоочаквания край на сагата „Вампирски хроники“ – „Царицата на прокълнатите“ от Ан Райс. След появата на ,,Вампирът Лестат‘‘ (може би най-дълбоката история за вампири, които съм чела), въпросът бе само ,,Кога?‘‘.
За жалост, моментната мания по вампири налага да се повторя и да кажа – това не е ,,Здрач‘‘, нито която и да е от вампирските саги (саги???), които заляха лавинообразно пазара ни и промиха мозъка чрез успешни маркетингови стратегии на редица младежи. 
,,Вампирски хроники‘‘ представлява сложен, многопластов свят, изграден на базата на история, археология, психология и теология. Третата книга от поредицата - ,,Вампирът Лестат‘‘ – остава моят фаворит с дълбочината на чувствата, които носи. Но всяка история има своя край. Дори и когато става дума за немъртви.
Краят  идва с възкръсването от 6000-годишен сън на Кралицата на прокълнатите – Акаша, и с опита й да „спаси“ човечеството от самото него като  „сбъдне всички митове на света“ и издигне себе си и вампира Лестат над всички божества.
От първите страници на романа eхти dirty рок. Непокорният Лестат подготвя своя концерт в Сан Франциско, който ще промени света на живи и мъртви. Силната идеология на вампира е двигателната му сила срещу всичко и всички:
– Луи, аз искам нещо да се случи, искам всичко да се случи! Искам всичко онова, което сме били, да се промени! Какво сме ние сега? Пиявици! Противни, потайни пиявици, чието съществуване няма оправдание! Старата романтика си е отишла. И затова, нека съществуването ни придобие нов смисъл! Жадувам за ярките прожектори тъй, както жадувам за кръв. Жадувам за божествената видимост! Жадувам за война! (из ,,Вампирът Лестат‘‘, ИК ,,Изток-Запад‘‘, 2012).
 Междувременно и вампири, и смъртни по целия свят са застиганати от Mорфеево знамение: две червенокоси близначки с пронизващи зелени очи преживяват неописуема трагедия. Тълкуванието посява предизвестена смърт на всички: докато  вървят заедно по пътя, някои ще загинат, а други ще станат жертва на още по-страшна участ в края на дългото пътуване.
aвтор: Victoria Frances
Акаша пристига по-безмилостна от всякога. Пред читателя се разгръща една обширна картина от минало-настояще-бъдеще: историята на Първото поколение кръвопиещи – от Египет през Южна Америка до Хималаите и до най-затънтените кътчета на земното кълбо, където вампирите са оставили своя белег, през  сътворяването и изпепеляването на много от тях, извършването на  мрачни ритуали на древни създания до  технократското общество на XX век, когато се решава съдбата на „живите мъртви“. А с тях Фортуна обвързва и всички човеци.
Ан Райс отново влага присъщия й психологизъм. Светът на вампирите е нежен и жесток. Той е страстен театър, в който актъорите биват поглъщани от многото си животи. Тъмнина и  рок се преплитат с класика и естетизъм. Лестат е еманация на всичко демонично и всичко човешко, а читателят неусетно се оказва в жестока схватка с реалността, пречупена през призмата на един фантастичен свят.

Изданието на ,,Изток-Запад‘‘ излиза с превода на Светлана Комогорова - Комата, която е съумяла да запази красотата и дрезгавата мелодичност на книгата oт това, което можах да прочета. Единственото, с което определено не мога да се съглася е превода на заглавието: ,,The Queen of the damned’’ e ,,Kралицата на прокълнатите‘‘, каквито и да са били българските титли, отговарящи на английските крал и кралица.
Корицата на изданието е повече от картинна. Може би на мен тази на ,,Вампирът Лестат‘‘ ми допада повече поради минималистичните ми предпочитания, но въпреки това ,,Кралицата на прокълнатите‘‘ продължава да блести на фона на всички издания на книги от хрониките на други издателства.
Препоръчвам ви да не си и помисляте да сравнявате книгата с едноимения филм с участието на певицата Алая. Доста неща са представени по холивудски опростени и са внесени елементи, които превръщат историята в сладникавост. Все пак саундракът към филма определено е един от най-добрите, създавани някога, и спокойно може да го свалите и да го слушате, четейки. Атмосферата ще е гарантирана.
         Да, да, да за ,,Изток-Запад‘‘. Пролетният базар на книгата е удобна възможност да се отдадете на изкушението и собственоръчно да се оставите на милостта на неживите. Една бройка и за мен.
         В главата ми звучи dirty, dirty рок. А душата ми танцува.



вторник, 3 юни 2014 г.

Представям си...Пролетен базар на книгата 2014

        Започна се. В сърцето ми се разбива носталгия. Гриза си ноктите. Скубя си косите и цъкам през пет минути бутона Refresh във ФБ. А знам, че е едва девет.
        Пролетният панаир на книгата, провеждащ се всяка година в НДК, е нещо, което всеки трябва да си причини. Дори и отдалеч.
Тази година няма да мога да тичам напред-назад на щанда на ИК ,,Колибри‘‘ поради делящите ме от България два месеца немско попечителство над главицата ми, а съвсем не преувеличавам, че книжното ми ,,хоби‘‘ е единственото, което подбутва носталгията в мен на моменти.
        Същевременно Книговодители навярно е имало и ще има. Въпреки това от всичко, което наблюдавах през последните два панаира, понякога човек просто минава, надишва се с обстановка, но се чувства изгубен. ,,Не зная конкретното име.‘‘, ,,Препоръчайте ми нещо‘‘ са реплики, които често се чуват и в зависимост от начина на поднасяне могат да предизвикат както радост, така тих ужас у работещите книжни люде.
        Затова ви предлагам мислено да се впуснем в обиколка на Панаира, който тази година ще бъде (по изклюение за пролетен базар) на цели три етажа.
        Затварям очи. Едно, две, три...
        За мен е рано сутрин, към девет. Отправям се към НДК, спирам се до близкото павилионче, за да си взема кафе в пластмасова чашка – класиката на Панаира. Както винаги не съм си взела достатъчно храна и вода, а и за тях никога не ми остава време, така че съм сигурна, че набързо ще сваля натрупаните излишни килограми и ще стегна мускулатурата.
        Охраната на вратата, усмихнат господин на средна възраст, ми кима доброжелателно. Усмихвам му се и се отправям към асансьора. Щанд №207. ,,Колибри‘‘ още миналата година завоюваха огромен щанд, който събра погледите на посетителите. Махам пластмасовия стол, ухилвам се на колежката Жана, която, естествено, ранобудно ме е изпреварила и почвам да й дърдоря. Чувството за гордост започва да ме изпълва, когато докосвам книжните тела на заглавия като ,,Поправките‘‘ на Франзен, ,,Стогодишният старец, който скочи през прозореца‘‘, ,,Кланица 5‘‘ на Вонегът, ,,Проглеждане‘‘ на Сарамаго, ,,Нашите предци‘‘ и ,,Американски лекции'' на Калвино и т.н., и т.н.
        После се стига до последно издадените ,,Хладнокръвно‘‘ на Труман Капоти‘‘, ,,Цветница‘‘ от Кърт Вонегът И – голямо ,,и‘‘ – биографията на Ромен Гари, която ме накара да викам: ,,Колибри, твоя съм.‘‘ .
 Естествено не мога да пропусна и моята прекрасна Амели Нотомб и ,,Да убиеш бащата‘‘, но това е книга само за ценители (поглеждам корицата с умиление‘‘, както и  ,,Героите умират‘‘, фантастика, разтуптяла дори сериозните сърца. Е, добре, може и да я разтворя.
Бърз преглед на книгите, които ще препоръчвам цял ден.


 ,,Полулош‘‘ ще бъде вероятно книгата на този Панаир от страна на ,,Колибри''. Затова щателно приготвям бройките. Светльо Желев (,,Литературен гид“) ще окупира мястото около книгата,  ще чаровничи, но аз съм твърдо решена да го бия по продажби. Дали не е по-мъдро да ни доставят още бройки?

Прекрасната Мила Ташева от ,,Жанет 45‘‘ ми маха от щанд №206. Естествено, че когато ме няма, приятел ще е разположен точно, точно до мен. Бих изпуснала една звучна псувня, но цензурата и доброто възпитание не позволяват (май?). Та, при ,,Жанет 45‘‘ списъкът е толкова дълъг, колкото е може би при ,,Колибри‘‘. Естествено, че ще водя състезание кой ще продаде повече, но истината е, че половината от последно прочетените ми книги са техни (нарочно ли го правят?):
,,Птичият събор‘‘ е т.нар. шедийовър на щанда, но не подминавайте ,,Човекът, който обичаше кучетата‘‘ на Леонардо Падура, ‚,Куклената къща‘‘ на Туве Янсон, ,,Изведнъжна вратата се чука‘‘ на Етгар Керет, както и стихосбирките ,,Шепа лъскави череши‘‘, ,,Ние според мансардата‘‘. ,,Философия и две врабчета‘‘. Какво ли още готвят смелите Жанетци? След Юдженидис и Русков...висока им е летвата, но Мила хитро ми се подсмихва.
Денят започва. Покрай мен минават хора с книги, а при някои феноменът се разраства в книги с хора. Торбички от различни щандове ме изкушават. По някое време след края на смяната ми, ще пожелая успех на колегите Данчо и Галя и ще се надявам утре да ги видя оживели след следобедна смяна.
(Предупреждавам: съботите и следобедите винаги са лудост. Но през делниците разговорите с клиенти са като среща със стари приятели; тогава хората не се бутат, има свободно пространство и единственото, което изпитва човек е наслаждение дори от съзерцанието на щанда).
Обиколка, за да пръсна парите, които още не съм спечелила (моят съвет като читател, естествено, е да не бързате да купувате преди да сте довършили обиколката, издателите са тези, които трябва да направят достатъчно впечатление, че да се върнете при тях и да кажете ,,Е, убедихте ме.‘‘):

Вече знам коя ще е първата ми спирка. Винаги на Панаир първо търся ,,Леге артис‘‘, щанд №341. За тази пролет те направо изстреляха ,,Лиричните клоуни‘‘ на моя фаворит Ромен Гари.  


След това съвсем набързо притичвам да издиря къде са се скрили ,,Панорама‘‘. Малко, но с класа. Емануил Видински от сега да ми е запазил бройка на ,,Лудата седморка‘‘ от Роберто Арлт, за която ще ви споделя в следващия ми текст тук. Достоевски, Хамсун и Борхес по аржентинскому - е, няма как да не ми хареса.
Ако обичате висока литература, за която никой не ви говори, при тях ще намерите неща, от които ще ви се прище да се попитате къде сте живели досега. Обърнете внимание на Щикс. И слушайте Емо. Той ще ви прочете като отворена книга и ще ви каже какво ще погали душата ви.

Времето ми изтича, мислите ми се пилеят. Тичам към ,,Алтера‘‘, щанд №101, откъдето искам да грабна ,,Енигма‘‘, за която чух толкова хвалби, че е време да спра да бъда упорито тригодишно дете, да тропам с крак и да я разгърна.
Все пак, ако сте се спрели пред ,,Алтера‘‘, аз винаги бих ви препоръчала ,,Сомнамбулите‘‘ на Херман Брох. Това е Книгата.







На тръгване отивам до приятелите от ,,Изток-Запад‘‘. Щанд 337. Ухилвам се на Еми, която е изплезила език от умора поради неспирните тълпи. Но тя вече знае какво искам. ,,Големите надежди‘‘ на Дикенс и ,,Царицата на прокълнатите‘‘ на Ан Райс чинно се приземяват на плещите ми.

Остава ми само да мина през ,,Сиела‘‘
за ,,Врагът‘‘ на Ремарк, щанд №331;
 ,,Хермес‘‘ за ,,Луна  и грош‘‘ на Съмърсет Моъм;
 ,,Дамян Янков‘‘ (щанд 110) за ,,Весели разкази‘‘ на О‘Хенри;
 
както и издателство ,,Труд‘‘ (щанд 308), за да се довърша с Базил Харт и ,,История на Първата световна война‘‘.




Неизбежно се спирам при Христо Блажев и Благой Иванов от ,,Deja book’’. Слушам ги как изтърсват шега след шега и се чудя какво ли са пили преди да дойдат на работа. ,,Дивата природа‘‘ на Белослава Димитрова тук е мой личен фаворит. Грабвам я и им пожелавам ,,До утре, момчета.‘‘.
        Едвам ходя, а това са само най-новите заглавия и не съм обиколила и половината НДК. Издателствата тази година са се постарали повече от очакваното и със сигурност ще намерите поне пет заглавия, които ще искате да прегърнете.
Хайде, мислено поемам към вкъщи, четене ме чака, а пък утре следобедно би трябвало да се усмихвам на читатели и книги.
Моля ви както дете се моли за играчка, отидете, усмихнете се и вие на колегите ми. Бъдете учтиви и се оставете на техния професионализъм (с известна доза критичност). Аз мислено летя натам.
Ех... мечти.