събота, 26 юли 2014 г.

Как ,,милиони съпрузи ще станат излишни'' с ,,Ненагледна моя'' от Чък Паланюк

Надявам се сте се срещали с ,,Великия Гетсби‘‘. Една фраза от книгата на Фицджералд остана засадена дълбоко в съзнанието ми с цялата горчилка, която носи в себе си: „Добре — рекох аз, — доволна съм, че е момиче. И се надявам, че ще е глупачка — това е най-доброто нещо, което едно момиче може да бъде на този свят, красива малка глупачка.“
Универсалността на репликата в почти средата на второто десетилетия от новия век (виждате ли колко много време е минало и колко много думи трябват, за да се изпише 2014?) е смачкващата подробност, която прави наглед незабележимата фраза трън в петата ми.След поредица от чик-лит вълни, вампирски розовости и сивости (без да осъждам почитателите им), се убедих, че Дейзи е някак права. Но свободата сама да избереш другия път остава. Като отворена вратичка и ,,по-широко поле за борбата‘‘.
         Надявам  се още, че  сте били поне косвени участници в ,,Боен клуб‘‘ от Чък Паланюк – книга, емблематична със сюжета, психологизма и и острата си критика върху световния ред.
         Същият този Паланюк (по-коректно Поланик) отново влиза в ролята на критик на болезнени, но сякаш необсъждани социални процеси –  предлага им елегантно ръка като за танц, повежда ги към светлината на прожектора, а след това безмилостно започва Кафков процес.
         ,,Ненагледна моя‘‘ се появи на българския книжен пазар едва вчера под логото на издателство ,,Ера‘‘, но ако се чудите с какво да запълните почивните дни или пътуването си през отпуската, съвсем спокойно може да си направите една разходка под дъжда до близката книжарница. 
        Съвсем безотговорно вчера се барикадирах в стаята си, за да мога да преглътна тези 190 страници и изчезнах от света. Връщането към него не бе прекрасно, защото наглед развлекателно четиво, това е една от най-острите гротески, които съм подхващала напоследък. Още при страница номер едно учудената читателска физиономия е неизбежна част от пейзажа. Романът е книга за абсолютните удоволствия, за консуматорското начало на обществото ни и за липсата на пощада от страна на индустрията спрямо всичко метафизично.
         Главната героиня Пени Харигън е студентка по право, която трети път се проваля на държавните си изпити. Животът й изглежда предначертан – дали с ранчо, съпруг, деца и безброй пелени или работа в престижна кантора – изборът на жената сякаш е сведен до вече открити и завладени светове. Тогава иронията на съдбата се включва и фабулата се завърта със срещата на младото момиче с известния милиардер Корнелиъс Линъс Максуел.
         До тук играта е съвсем по правилата – плейбой, любимец на таблоидите обръща внимание на невзрачна Пепеляшка, превръщайки живота й в дипли от маркови рокли и скъпо шампанско.
         Никой, обаче, не подозира, че в спалнята си той се отдава не на див и бурен секс, а на поредица от ескперименти, които изучават всяко кътче на женската полова система, способно да достави върховно удоволствие. Целта е постигане на пълен контрол над жените чрез въпросните уреди, имплантиране на микрочипове и пълно обезсилване на човека пред индустрията. ,,Милиони съпрузи ще станат излишни'' е надслова на дяволския бранд, а завладяването на умовете на нежната част от населението предвещава световна катастрофа.
         Краят на книгата е пределно ясен и пределно тъжен. Завръзката успява или не младата Пени да победи злото е  с предизвестен край, но успява или не обществото да пребори собствените си демони е въпрос, който и до ден днешен търси отговор. А този на Паланюк е повече от мрачен и апокалиптичен.
         Ако сте пуритани, не посягайте към тази книга. Секс-играчките, свободата на езика ще ви стреснат, а навярно и отблъснат. Паланюк толкова сериозно подхожда към героите си, че понякога наистина се питах дали това е сатира или той просто е решил да премине в други, по-печеливши за момента жанрове. Феминизмът, религията, сексуалната революция, икономиката и основите на съвременния свят са подложени на остра критика, поднесена под формата на елегантен присмех.
         Краят на романа надхвърля границите на абсурда и искрено се смях на появата на бабата  шаман, жрица на любовното учение, толкова диво, че може би наистина ми е докарала по някой скрит оргазъм, а гротеската с любовта на Макс към умрялата Фийби и желанието за възкресение бе, да го наречем, върховна точка. Христо Блажев (www.knigolandia.info) пише в своето ревю, че за него финалът на книгата е трябвало да остане отворен. До известна степен го разбирам, защото езотеричните моменти се оказаха наистина в повечко, но те придават завършеност и физическо изтощение -  логичен завършек на свръхудоволствието (или кога лекарството се превръща в отрова).
         Изданието на ,,Ера‘‘ е в пъти по-добро от предишните книги, излезли на български на Паланюк. Откриват се няколко коректорски грешки, но прогресът е налице, а и в неперфектност не може да обвинява никой друг освен съвсем перфектният.
         След последната страница присъдите се оказват раздадени. И мъжете, и жените имат какво да извлекат от този роман, а усещането за срам е единственото удоволствие, което ще остави спомен у вас. Казвам удоволствие, защото ако не изпитате поне мъничко срам от себе си след прочита на тази книга, то това значи, че те непоправима ,,красива малка глупачка‘‘ или глупак и напълно заслужавате съдбата, която ви кроят всички индустриални ниши, тъпчещи духовното.


Мъжка гледна точка:

          
          
        

         

четвъртък, 24 юли 2014 г.

,,Дървото на гнева'' по Блейк, Рачева и Дисни или колко сте високи

         Има хора, които са високи, високи, високи. Но не физически. Има и такива, които са ниски като храсти. Рошави, разперени, но никога неотделящи се от земята.
         Познавам един такъв висок човек. А той се сблъскал веднъж с един такъв храст. Резултатът е ,,Дървото на гнева‘‘.
         Вероятно много от вас познават или са чували за прекрасната Гергана Рачева. Дългогодишен редактор и учител по литература, без да подозира, тя се превърна в един от най-светлите образи на българското книгоиздаване в моето младежко съзнание. Защо ли? Защото, както пише Мария Донева, ,,даже кожата избира на кого да се даде‘‘, а въпреки всички недостатъци, хората с живителна енергия, хъс и оптимизъм няма как да не печелят уважение.
         От началото на тази година, обаче, Гергана не е само книжен човек. От началото на тази година Гергана е един Уилям Блейк, в когото природата е вдъхнала цялата си стихийност и енергия. Защото е от малкото, които не търпят изкореняване.
         ,,Дървото на гнева‘‘ наистина се оказва едно дърво. По-точно един стогодишен кестен, избуял в края на нейното дворче в къщата й в Карлово. Ето там,  където му е мястото, следвайки логиката на българските народни приказки – до дувара. След това, обаче, се появил един г-н Дисни (иронията на съдбата е неизбежна) и започнал да руши детски спомени.Намесило се българското административно тяло, а то просто мълчаливо погледнало към дувара и с обратна сила разрешило рушенията. Архитекти и чиновници мълчат пред бетонната стена. И както във всяка друга история от български край, кметът само мълчаливо клати глава – мигар жени могат да се занимават с такива важни дела (в случая с права). Къде е тръгнала тази Гергана да скача и да дири права и други такива безсмислици. Както може би се досещате, този Дисни не е Уолт Дисни. А тази приказка засега остава без щастлив край. 
         Въпросът не е кое право – право на собственост, право на ползване, послужване, влизане в чужд терен и прочие, е нарушено. Въпросът е кой ще довърши и кой ще повярва на обещанията за работна ръка, както и защо Дървото на живота трябва да се превърне в Дърво на гнева.
         Да бъдеш ангажиран в случая и да бъдеш против подобно грубо нарушаване на светове, не е въпрос на луда природозащитническа акция, а въпрос на височина. Днес заради Гергана чета Уилям Блейк - автор, дълбоко непризнат от съвременните си критици, но прегръщащ силно природата. Няма как да помогна, освен да разлиствам страниците – останки от някое друго дърво –  и да ви споделя, като изразя искрената си принадлежност към този дувар, тези корени и това дърво.    
         Погледнах го отблизо пак -
дърво си бе, не спорех.
Говореше. Попитах:
                 Как?
                     "Мълча си, аз съм  прост морал и корен.‘‘

Бъдете високи и вие. Заради простия корен.

Повече по темата може да прочетете в статията на Белослава Димитрова от Радио Бинар тук: http://binar.bg



         

сряда, 23 юли 2014 г.

Непознат Тибет и ,,Изплези си езика'' на Ма Дзиен

                Има нещо плашещо в късите разкази. Дали защото представлявата миниатюри от безчет малки късчета, дали защото сякаш страдат от несъбитийност, а накрая се оказва, абсурдно, че именно в нея се крие цялото Събитие на фабулата, не мога да определя. Но едно е ясно. Те изваждат от стагнацията, задъхват мозъка и накрая читателят се оказва с изплезен език от усилие да се хване като удавник за сламка за някакъв мотив.
     
    ,,Изплези си езика‘‘ на Ма Дзиен (ИК ,,Жанет 45‘‘, 2014) е един такъв плашещ сборник от пет къси разказ-пътеписи, рисуващи Тибет. Но не Тибет, който мечтаем, украсяваме с мистични ритуали и цветове, а Тибет оголен, изгубен и омножествен от пустоти.
         Сборникът е забранен в Китай като “пошла книга, която петни образа на тибетците”заедно с всички следващи произведения на автора.
         Бивш художник Ма Дзиен сякаш е запазил пристрастието си към краските и плавно, щрих по щрих пресъздава тригодишното си пътешествие с похват, който би бил определен като цинизъм, а всъщност изразява дълбоко съчувствие. Въпреки това при прочита преживях абсолютен Blitzkrieg над сетивата си. След приятния тон на специалния преговор към българския читател, осветяващ по-тъмните светлосенки в познанията ми както за страната, така и за писателя,  първият разказ ,,Момичето и синевата‘‘ нанесе тежък удар  на всякакви очаквания за цивилизованост (поне разбирането за европейска такава). Буквално прехапах няколко пъти уста, питайки се това наистина ли е възможно изобщо някога да се случи (колкото и наивно да звучи). Последваха още удари с ,,Осмозъб корояд‘‘ и ,,Златната ступа‘‘. Простотата на описанията/събитията – инцест, смърт, небесни погребения, покъртителността на женските съдби, историите в историите и необятният мълчалив пейзаж над всички абсурди – стискат за гърлото, а илюстрациите към всеки разказ от Люба Халева  натежават с допълнителна плътност на нарастващите сенки в съзнанието на читателя. 

         Ако личността, както сподели един мой познат, може да бъде опозната в малките неща – в начина, по който си държи ръцете, в начина по които изглеждат ноктите, дали устните и са сухи, в думите, позата – то тогава Ма Дзен събира всички тези микросветове, вплетени в хората, за да нарисува  чиста първичност и да я прегърне с разбиране към целия непознат Тибет – груб, самотен и съжаляващ, но чист в дълбочината си.

         ,,Изплези си езика‘‘ е сборник с разкази, който стряска. Не мога да кажа, че ме накара да се влюбя, езикът ми навярно няма вкусовите рецептори за това. Но такива странствания из празнотите и тихите плашещи страстите са нужни. И се помнят дълго.

вторник, 22 юли 2014 г.

Разходка из ,,Обратната страна'' на сърцето с Радостина Ангелова

Всяка вечер падам в безтегловност
и сънувам те по жиците,
по мостове от безкрайна синьост,
все прегръщащ в нереалност птиците.
(Все извит от викове в бемоли
и зовящ въздишни мигове,
скрит където някога се молих,
раждайки от себе си проклятия и стихове)

         Когато прекрасната Милена Ташева (ИК ,,Жанет 45‘‘ и ,,Аз чета‘‘) ми препоръча ,,Обратната страна‘‘ на Радостина Ангелова, най-уверено й заявих, че не ми се чете за любов. Бях на представянето на ,,Виенският апартамент‘‘, чух всички хвалебствия на познатите ми, дори потроших един Canon 450 D по време на откровение за книгата при едно лудо бягство от реалността в Копривщица, но си наложих да не я чета. Следсесийният книжен глад, както и все пак настойчивите думи на Мила все пак ме прелъстиха. И ето – след цял ден нервно въртене около орбитата ми се събирам в белия лист и пиша. А ,,който пише, той споделя посредством словото своята самота‘‘ (Едмон Жабес).
         Някога една от първите ми тръпки се оказа срещната по интернет, съвсем случайно, забила се в историята ми  невинно, като приятелски светещ в зелено  прозорец на екрана на лаптопа ми. После дойдоха дърветата, поезията, филмите, звездите и нощното криене по паметниците. Излишно е да казвам, че не се получи. Понякога просто не се получава. И после имаше други поезии и други звезди.
         Все пак въпросните ми днес изплуваха в главата ми –  далеч от родината за още малко, нежелаеща да чете за любов и на обратната страна на пишещите – а сякаш целият ми литературно-любовен живот (за мен литературата е любов)  се сля в тесто, което само мълчанието на цигарата и чашата розе може да омеси.
         За всичко, естествено, е виновно времето. И ,,Обратната страна‘‘. Каквото отвън, такова и отвътре.
         ,,Обратната страна‘‘ е третият роман на Радостина Ангелова. Без да мога да сравня, рецензията ми би била необективна. Но една книга или я усещаш, или не. В случая, обаче, написаното напипва теб. Плъзга нишки по цялото ти тяло, захапва нежно и влиза под кожата ти, докато не стигне до най-интимните кътчета на душата ти.
         Това не е книга за любов. Това е книга за откровението. За писането, за литературата, за споделянето, за самотата... за себе си. Атмосферата й те подхлъзва и изпраща в меланхолии, прелъстява сетивата и разсъблича мислите.
         Светът се завърта, когато Юлиана, която превежда и пише стихове и междувременно пази ревниво подредения си свят, подновява контакт със стар съученик, който в момента преживява своя миг  писателски успех във Великобритания и Шотландия. Зелената светлина на чата се превръща в източник на топлина и споделеност за двамата, докато съпругът на Юлиана – Стефан  е командирован надалеч като пилот, а доста по-младата от Ник Изабела разлиства и прегъва емоциите и търпението му, докато лекува разбитото си от друг сърце.
         През повечето време фабулата се разгръща под формата на диалог между двамата писатели, които споделят вдъхновение, търсят мнение, разменят саркастични забележки или се утешават като стари приятели. Всичко това в рамките на часовата разлика от два часа между Единбург и София, запарването на чая и запалената цигара от мисли.
         Навярно всеки е имал такива среднощни разговори – разговори, в които голотата на казаното не плаши, когато задръжките падат и потоците от емоции се превръщат в черно-бели букви, оградени от малък прозорец и понякога прекъснати от жълт емотикон.
         Ако от това оставате с впечатление, че книгата наистина е просто любовна и женска, ще сбъркате. Съвсем обективно погледнато това е книга за облога на самотата, за облога между изгрева и залеза, между горчилката и искреността; книга за литературата и откровенията:
         ,,Раслите на припек са облагодетелствани от късмета си, но само до деня, в който бъдат засенчени от хищна птица или облак. Тогава не знаят какво да правят със себе си: започват да се мятат, опитват се да скъсат дори корена си, само и само неволята им да приключи. Готови са да умрат, но не и да затворят очи, не и да прикрият душата си с ръце и да изтърпят болката... Защото болката, както и радостта, е само временна, но това е добре известно единствено на другите – на онези, порасли на сянка.‘‘
,,Реши ли животът да гръмне, прави го внезапно – като цунами, за което системите за брегова охрана не са подготвени. Някъде в дълбокото се случва онази неповторимаалхимия, резултатът от която е непредвидим: не се знае дали ще създаде злато или ще изгори до кост. Тътенът пристига само един птичи мах преди взрива и широко отворените зеници запечатват всеки миг от тук нататък, но мозъкът отказва да запомня. Отказва, а сънят и безвремието го оборват. После остава главоболието и някакво далечно успокоение, че взривът не е разрушил къщата, а само превърнатия на бунище заден двор.‘‘

         ,, Но у нас, т.е. у вас има достатъчно талантливи хора, които не могат да изкарат пари дори за хляба си с писане. Камо ли за сирене... И всеки ще ти обясни, че това е заради малкия пазар, екзотичния език, бедността на хората, които – не че не искат, но не могат системно или изобщо да купуват книги... Може и така да е. Аз, в крайна сметка, съм далеч от толкова години, че не мога да анализирам или критикувам ситуация, която не познавам. Но представи си – идвам аз, издават ми книга на български и започват да ме венцеславят... Защо? Таланти като мен ще намериш поне още сто! Нека тях издават, мене вече има кой да ме издава: просто имах куража, късмета и парите – ако щеш, да се окажа там, където съм и да създам някакво име. И това е, което ме интересува.
– В Англия едва ли има само сто човека, талантливи колкото теб. Вероятно са повече...– Естествено! Даже малката пикла Изабела ме слага в джоба си, ако говорим за поезия. Иначе – житейски – пак ме слага в джоба си, но там аз съм идиотът. Това обаче е друго... Виж, Джули, тук между мен и останалите, които може дори да са по-добри от мен, започва битка, в която от един момент нататък, след пробива, казано просто, не съм сам. Имам литературен агент, агентът има пиар, издателството, което ме издава, има пиар... те се грижат около името ми да се шуми, а в замяна аз само трябва да играя по свирката им. Веригата е така дълга, че един автор, дори да е започнал романа си със съзерцание на нощното небе, толкова бързо излиза от това състояние, че нямаш представа! Аз не съм друго, освен продукт. Не по-различен от един поппевец или актьор. Е, не съм толкова добре платен, за жалост, но литературата си остава камерно изкуство на фона на киното и съвременната музика. Така че не се сърдя... Колко обаче хора, мислиш, са готови да се превърнат в продукт? Защото за славата мечтаят мнозина... И тя се постига по-бързо или по-бавно, но сложното започва после. Славата е като място, към което пътуваш съвсем осъзнато, а после разбираш, че може би не е било добре изобщо да стигаш. Има и такива места.‘‘
         Рядко ми се случва да искам да взема химикал, цветен молив или каквото и да е, за да причиня на книжното тяло пълно унищожение, отбелязвайки и изтръгвайки от него всяка буква, всяко вдъхване. Но с ,,Обратната страна‘‘ това ми се случи. Ако трябва да изброя изреченията, които ме разровиха отвътре, най-вероятно ревюто ми би се превърнало в един своеобразен копи-пейст на романа.
         Колко различни любови има и колко вдъхновение и болка? Колко е срамът, колко е егоизмът, колко е човечността и искреността, която човек може да си признае. Написани съвсем неестетически стоящи, няма как да предам тези въпроси по друг начин, без да искам съвсем да ви разкрия поезията в книгата. А романът определено представлява среднощно признание, среща с огледалото на Аз-а и избора между личното и чуждото щастие, между правилното и неправилното:
„Никога не е било лесно. Но колкото повече остаряваш, толкова повече болката изглежда се увеличава. Като си млад – болка има само при раздялата. С възрастта болката се появява май още с влюбването – заради хилядите въпроси „за“ и „против“, заради неспособността да загърбиш рационалното и да се оставиш само на течението. Имаш вече какво да губиш – понякога семейство, понякога кариера, власт, пари, авторитет… все неща, към които си се стремял, преследвал си ги. А и в крайна сметка вътре в себе си знаеш, че пак ще се стигне до раздяла, която започваш да преживяваш едва ли не от самото начало.“

,,Притихването на душата е като съвършена мелодия от седем нотни знака: шест паузи и тон, който звучи в синхрон със сърцето.”
         Камерното звучене на романа приобщава, ядосва, примирява, огрява най-тъмните ъгли на сърцето, дави с приливите и отливите на неспокойствието. Героите са изградени плавно, психологически издържано и правдоподобно. Всеки читател би могъл да бъде на мястото на даден от персонажите в творбата. Сюжетната линия също не страда от натрапващи се пролуки, може би неизменно присъстващата цигара и чай са повторенията, които ме подразниха, но приемам възможността цигарата да се сраства с теб, когато си заклещен в нервното очакване. Да си влюбен в двама души едновременно поставя пред кръстопът, а още по-трудно е непоемането на който и да е от двата пътя и поемането обратно към вътрешните ад и пустота.
         Не мога да възхваля творбата до ранг ,,класиката на класиките‘‘, нито като най-оригиналното произведение на света, което съм чела (до момента). Но нито мисля, че авторката е целяла това, нито мисля, че подобно нещо е нужно, за да бъде едно произведение безкрайно човешко и по житейски поетично. Защото, както казва Ник, ,,животът наистина е страхотен автор... но писателите могат да го редактират според вкуса си.‘‘  
         ,,Обратната страна‘‘ на Радостина Ангелова проследява паралелно, глава по глава, ескиз от живота на двама творци, двама непознати, които споделят мигове (макар и онлайн), двама приятели и двама влюбени, а всъщност реди ребуса на живота на всеки един от нас. Ребус – изпълнен с неочаквани обрати, с изгреви и залези и с повече от две страни. Защото при облога на две самоти, лишени от онова entre nous, което *остава оттатък гласа, оттатък света*, се оказва, че няма печеливши.
А аз не сънувам ръката ти,
 просто плътта ми се бунтува.


Приказно ревю на Мила Ташева:


неделя, 13 юли 2014 г.

,,Животът е другаде'', казва Милан Кундера

        Денят ми е размърдан. Приличащ на огромна къща от клечки за кибрит, която аха, да падне, но упорито продължава да се вее по въздуха. Денят ми е такъв. Трудно ме побира този свят, а и той в мен не се събира. ,,Животът е другаде‘‘. Съвсем по Кундера.
        Дванадесетият роман на чешкия писател излиза излиза преводно у нас през 2012 под логото на издателство ,,Колибри‘‘.  Това е първата книга на Кундера, която подхванах. Признавам, отчасти изкушена от заглавието, от части от споменаването на имената Байрон и Шели.
        Все пак тя прилепна по гънките на книжното ми тяло толкова добре, че срещата бе прекалено неочаквана. И насочена винаги към другаде.
        Трудното начало при Кундера е гарантирано. Стилът му е лишен от характерната за съвременните писатели простота. Въпреки това, намигащите изпод всяка буква ирония и хумор увличат намръщения читател и започват да рисуват картини, да си играят с психиката и да разголват съзнания.
        ,,Животът е другаде‘‘ би трябвало да бъде романа за младия поет Яромил. Кундера проследява живота му последователно – от разказа за майка му, преживяваща скучен брак, до неговите собствени лутания по пътя към щастието.
        Образът на майката се оказва ключов. Жена, с изключително романтична представа за света, е готова да прибегне до всичко, за да задоволи стремлението си към красиво (,,страшното започва едва с красотата‘‘, нали така пише Рилке) – от страстна изневяра с учителя по рисуване на сина си до обсебващата майчина любов, която не разплита пътя на свободата от домашното гнездото. В резултат на  криворазбраната родителска загриженост, Яромиловият (?) характер (?) придобива грапавости и неравности, които водят до поредица от препънати взаимоотношения със света.
        Авторът с ирония и симпатия потупва героя си по рамото и подобно на психоаналитик проследява всяка глава от романа на Яромил - от трансформацията му от поет на белия стих до яростен апологет на социалистическия реализъм – в съзвучие с новостите на времето, но в конфликт със защитниците на традиционното поетично изкуство. Всеки бунт среща отпора на статуковото – неминуем е сблъсъкът с обсесивната майка, а спасителната комунистическата идея не може да обича.
        Неусетно Кундера прехвърля страниците на историята и се спира на поети като Шели, Байрон, Юго. Из философските му размисли върху екзистенциални единици като любов, поезията, литературата (бих ги нарекла дори екзистенциални минимуми) читателят постепенно поема по пътя на нови търсения, закърпва дупките на деня си и стъпва на земята (или полита). Така ,,Животът е другаде'' се оказва книга за вечното търсене и за неспокойната личност на своето време, изживяла се все още клечка кибрит.
        Из всички тези страници се рее един Живот, който някак никога не бива напълно уловен. Който примамва, ласкае, а после се дърпа и се смее, плезейки се. Един Живот, който винаги е другаде. Но е гориво за всеки perpetuum mobile, наречен търсещ човек.


сряда, 9 юли 2014 г.

Черешово с Мария Донева и ,,Шепа лъскави череши''

Дъждовните капки полепват по устните ми и те застиват под ъгъл, от който гримасата ми е неопределена. Един емоционален хаос се изписва по лицето ми и оставам безмълвна. А да знаете само колко ми се вика, колко ми се подскача, да знаете само колко ми се ядат, прегръщат, правят, мълчат череши.
         Тези дни ми се екстрадира пролетта. Есктрадира ми се зимата. Спират ми се дъждовете и ми се лежи на тревата. Не мога да се сетя за книга, носеща това настроение. Но мога да се сетя за една Мария. И за ,,Шепа лъскави череши‘‘.
       
,,Шепа лъскави череши‘‘ е  стихосбирка на Мария Донева – един от най-слънчевите образи по нашите поетични ширини.
        Книгата е разделена на четири части, всяка от които се оглежда в лицето на даден сезон. Противоречиво на вечната усмивка върху лицето на авторката, из страниците надничат редица тъги, както и мълчания:
Всичко, което имахме…Кой ще го притежава?Ние живяхме скритив тайната си държава.Бяхме си всичко. Двамата.Имахме политика –граници нека нямаме,да не граничим с никого.Колко пътеки минати.Колко целувки взети.Аз ли ти бях родината?Ти ли ми бе морето?Вече сме си история.Вечност от ден до пладне.Нашата територияпросто ще се разпадне.”
Мълчанието в случая е основен мотив, но многоспектърността му е толкова изненадваща, че в един момент читателят се оказва светещ. От щастие:
“Светъл януари. Леден.Поносима зима.Да се смеем. Да се гледаме.Да сме си любими.”
        Почитателите на поезията в рима, както и непоправимите мечтатели ще намерят сигурен подслон под корицата на ,,Шепа лъскави череши‘‘ срещу проливните дъждове на реалността. Поезията на Донева е както женствена и сладка, така и лишена от тежестта на претенциите за терминологичност и строгост. Тя е пулсираща, дишаща и топла. Ежедневна, но и лирична. Такава поезия, която всеки човек трябва да притежава поне отчасти в себе си, за да бъде добър. И да е бил.
''Тайно. Всеотдайно.Дишахме. Живяхме.Кратко. И безкрайно.Имаше ни. Бяхме.''
        Днес дъждът в мен преля. Но се скрих под дърво с червени листа и тежки червени плодове. Първо си помислих, че са череши. Оказаха се... странна немска слива. Но кой знае. В България може и с ,,шепа лъскави череши‘‘ да ме посрещнат.

''Миглите пресяват гледките.
Даже кожата избира
до кого да се допре.
Нещо почва. Друго спира.
И така е най-добре.''




четвъртък, 3 юли 2014 г.

,,Срещи с животни'' по човешки с Джералд Даръл

Един от най-ранните ми детски спомени са малките томчета, с изключителни дълги заглавия, на пръв поглед винаги толкова сходни. Романи, които ме повеждаха в други светове и ме превръщаха в смел изследовател, дори и да бях на възраст от седем-осем. След всеки прочит се връщах в библиотеката, търсейки нова книга. Но в един момент бях изчела всичко. И се наложи да чакам за нови светове с на Джералд Даръл.
Тази седмица издателство ,,Колибри‘‘ зарадва детето в мен със съвсем недетските ,,Срещи с животни‘‘ от британския автор. Романът излиза за първи път на български език и по даръловски обхожда фауната. Пътешествието започва с пампасите на Аржентина, за да се отправи към все още неразбраната Африка. ,,Черният континент‘‘ се превръща във ,,Фон за животните‘‘, а Даръл систематизира навиците на този непознат умвелт.
        Щрихи от Индия, Гърция, Англия и др. се завъртват в луд танц, за да увлекат читателя в ежедневието на животински видове, за чието съществуване дори не е подозирал.
        Колкото първите две части са обобщаващи, толкова и третата част ,,За конкретни животни‘‘ персонализира, дава имена и емоционално ангажира – Сара, която идва в клетка с влака, желаната домашна видричка за домашен любимец, Павло с човешките си настроения. Животните на Даръл са описани като самостоятелни, равни на човека същества, които понякога просто остават незабелязани от забързания в ежедневието си висок поне метър човек.
Стилът на автора е изчистен от сложна терминология, историите са крайно човешки, разказани с чувство за хумор и лекота. По принцип  208 страници изследователски труд би било ужасяващо четиво за неспециалист, но благодарение на уменията на Даръл, всяка структурираност по страниците прилича по-скоро на игра, неангажираща и разсмиваща. Макар и на моменти да се чувствах уморена от наличието единствено на животински свят, след всяка страница бях научила нещо ново или се бях усмихнала (дори и на възторжения тон на автора от малките детайл).
Свежест и авантюризъм са задължителните усещания, които този роман ще остави у вас. А лятото е сезон за социализиране за всякакви възрасти. Защо  пък да не си уредите няколко ,,Срещи с животни‘‘ и не съчетаете полезното с приятното?