вторник, 26 август 2014 г.

Преобличане на света и все пак ,,Той пак е тук'' с романа на Тимур Вермеш

        Нека бъдем честни. Почти всеки млад български тийнейджър, новооткрил своята любов към историята, започва щателно изследване на Втората световна война. Близко и далеч, тя е достатъчно значимо, но въпреки това и ,,екзотично‘‘ събитие за младия ум.
        И ако никой не е пророк в собствената си страна, една от Фигурите на Втората световна доскоро бе тема табу  в Германия. Или поне що се отнася до (не)порочни шеги при интернационални срещи или пиене на по чаша... Weissbier и похапване на бял вурст.
        Скорошното ми пребиваване в някогашния Трети райх все пак регистрира раздвижване и разчупване на статуковото. Според възпитанието на седящия пред теб все пак можеше да се чуе и името на Този-който-не-бива-да-се-назовава (Авада Кедавра, Волдемор).
        Може би най-голямо доказателство за горепосоченото е именно факта, че ,,Той пак е тук‘‘ (ИК Атлантис КЛ, 2013) или поне постигнатото определение ,,бестселър‘‘ за книгата на Тимур Вермеш.
       
      Годината е 2011, а Адолф Хитлер се събужда на една зелена поляна. Спомените са смътни (както той сам посочва не от препиване, тъй като не пие), Ева, с която е бил предната вечер, е изчезнала, униформата му издайнически мирише на бензин, без да е имало аутодафе, а светът сякаш е преобърнат наопаки. Или поне непрекланящ глава пред авторитета на Фюрера.
        Добър бюргер веснтикар носи спасение под формата на подслон и неиздайнически дрехи. Въпреки това вълкът  кожата си мени, но нрава никога – шокът е безсилен пред мотивацията на героя да вкара блудна Германия, превърнала се във федерална република, в ,,правия път‘‘.
        Скоро след появата на Хитлер ,,на бял свят‘‘ една телевизионна компания преоткрива таланта му и го прави водещ персонаж в  свое ксенофобско шоу. Бързо всички социални мрежи са окупирани, Хитлер се превръща в всеобщ любимец, а старите идеи се надигат от прахта и насочват поглед към някогашните врагове.
        Краят на книгата остава отворен. С подготовката за избори и лозунга:
Не всичко беше лошо.
        В триста страници Вермеш прави дисекция на Германия, такава каквато е  днес, но и такава, каквато я е оставило миналото. Романът ,,Той пак  е тук‘‘ представлява социална сатира, която разсмива с абсурда си, но и натъжава с непроменимостта на нравите. Защото новите форми и дрехи не променят същността.
        Този свят може да не ви се стори така привлекателен след погледа през очилата на немския писател. Макар и фабулата да е последователна, изборът на Аз-повествование да създава атмосферата на изключителна интимност между Хитлер и читателя (на моменти човек дори му симпатизира и напълно го разбира), а четивността да е повече от достъпна за всеки (дори за мрънкащите, че нямат време за четене), след последната страница в душата се загнежда едно доста неприятно усещане на приседнал и преглътнат смях. Защото това навярно е усещането, което би изпитал и вашият собствен дневник, ако можеше да говори за всичките ви ангели и демони на деня.
        Издателство ,,Атлантис КЛ‘‘ се е справило перфектно с избора на корица на изданието – дискретен портрет на Фюрера,  грешките в изданието са незначителни в сравнение с някои безобразия, на които се натъквам напоследък, а избраният шрифт за главите е повече от отговарящ на времето, за което става дума. Поздравления и за дългите близо 20 страници бележки на преводача Любомир Илиев, които допопълват знанията по история на намесения в началото на настоящето ревю любопитен тийн.

        Er ist wieder da. И романът на Тимур Вермеш е абсолютно задължителен дори за нелюбителите на история, но за живеещите в XXI век. Наложителен. Защото след него може и да разпознаят героите, щом включат телевизора, разтворят вестника или пуснат радиото; когато отидат да гласуват през октомври и когато след време се съберат в кварталното заведение да оплюват политиците с ясното съзнание, че ,,Не всичко днес е хубаво‘‘.
       

        Сходно мнение:

събота, 23 август 2014 г.

Да бъдеш с ,,Баба Яга снесла яйце'' на Дубравка Угрешич



         Издателство ,,Панорама’’ могат да се засрамят от себе си:
1.       За пореден път искам да открадна тяхна корица за стената си;
2.       За пореден път ме карат да "олекна" финансово просто защото НЕ МОГА, без да имам тази книга;
3.       За пореден път грешките им са по-малко, отколкото ми се ще, та да мога и тях спокойно да подложа на сеч в ревю.

Макар и тази седмица издателството да прегърна поредната ,,подозрителна’’ книга на непознат за мен автор, корицата, дело на Капка Кънева, бе достатъчно основание да поискам да прочета ,,Баба Яга снесла яйце’’.
Фактическото положение: автор на книгата е хърватската писателка ДубравкаУгрешич. На читателите тя може би е позната с други свои творби, сред които „Форсиране на романа-река“, „Културата на лъжата“, „Музеят на безусловната капитулация“, „Четенето забранено“, „Няма никой вкъщи“  (признавам, на мен не ми бе). Настоящо издаденият ,,Баба Яга снесла яйце’’, пък, е постмодерен роман, част от международния проект „Митове“ на английското издателство CanongateBooks.
След тези около 270 страници в съзнанието се е загнездила пълната убеденост, че това е най-оригиналният прочит на познатата вещица, с чиято сянка са покрити детските ми страхове.
Романът е разделен на три части. Първата Иди там – не знам къде,донеси онова – не знам какво представлява разказ за едно пътуване до Варна. Автобиографичните нотки са неизбежни, тъй като майката на писателката е родом от морската ни столица. Външното влияние върху миркокосмоса майка-дъщеря се оказва наша сънародничка – Аба, току що завършила студентка по славистика и ревностен фен на писателката.
Приятен момент в тази история за хората с печата на вечния глад за обич е, че всеки един от героите, в случая по-точно героините, е дяволски дразнещ на моменти. Писателката изглежда твърде арогантна и високомерна, Аба твърде досадна и инфантилна, а майката – просто твърде... стара.
Втората част Питай, ала знай,всяко питане не води на добър край предлага ново пречупване на образа на Баба Яга през очите на пенсионирания Арнош Козени и неговите три нови приятелки – Пупа, Беба и Кукла.
- Жалко… - въздъхна пенсионираният адвокат. – Знаете ли, че ден след ден следях какво се случва във вашата нещастна страна… Колко жалко! Ех, какво да се прави, държавата се разпадна, но може би така е трябвало. Сигурно не е струвала…
- Държавата си струваше, и още как, ама хората бяха лайна! – отсече Пупа.
- Което само доказва, че на практика историята не е учителка на живота, както ни уверяваха нашите родители – обобщи примирително Арнош Козени.
- Тъй си е – съгласи се Беба и се изчерви. „Божичко“ – помисли си, „защо все ще изтърся някоя глупост…“
- …което пък може да е за добро, защото иначе нямаше да има живот! – продължи разпалено Арнош Козени.
- Какво имате предвид? – попита Кукла.
- Много просто … Повечето хора имат твърде печален опит със своите родители, но все пак раждат деца, нали?
- Това не е въпрос на решение, а на биологично програмиране. Ние затова и съществуваме, за да се размножаваме… - каза Пупа, която за кратко се отърси от дрямката си.
- Ами любовта? Къде е тогава любовта? – запита Беба.
- Сложен въпрос… - подхвана Арнош.
- В яйцето! – изтърси Кукла.
- В какво яйце? – оживиха се Беба и Арнош.
- Нали знаете руската приказка… Иван се влюбил в една девойка, обаче за да се влюби и тя в него, трябвало да намери къде е скрита любовта й. И вървял той през седем планини и седем долини и стигнал до морето. Там растял дъб, на дъба имало ковчеже, в ковчежето заек, в заека патица, а в патицата яйце. В него била скрита моминската любов. Девойката трябвало да изяде яйцето. И тогава в сърцето й щяла да пламне любов към Иван…
- Посланието на тази приказка е, че любов не съществува. Защото никой няма нито сили, ни време да измине целия тоя път… - каза Беба.
- Затова пък хората имат секса… - отбеляза Арнош.
- Сексът е любов за бърза консумация… - възрази Беба.
- Сексът е експресна лотария, съкратена версия на търсенето на яйцето… - каза Арнош.
- Ах, няма нужда да ми разправяте, аз съм дете на сексуалната революция… - изтърси Беба и си прехапа езика.
- Цяло щастие е, че тази революция не те сполетя още в детска възраст – подхвърли жлъчно Кукла.
- Всяка революция изяжда децата си – обобщи Арнош.
- Аз съм жертва на сексуалната революция – поправи се Беба.
- Не ми приличате много на жертва… - възрази любезно Арнош.
- Какво знаете вие за жертвите и саможертвата? Вие сте мъж. Саможертвата спада към женския ресор… - намеси се Кукла.
- Възможно е… Но понеже споменахте руските приказки, ето още един руски пример. Пушкиновата поема „Руслан и Людмила“. Знаете съдържанието: Смелият Руслан тръгва да търси прекрасната Людмила, отвлечена от злия магьосник Черномор… Впрочем мен винаги ме е привличала една по-второстепенна сюжетна линия… - каза Арнош Козени.
- Коя? – попита Беба, която хал хабер си нямаше нито от Пушкин, нито от поемата.
- По пътя си Руслан попада на пещера – продължи Арнош, - а в нея живее мъдър старец. Той разказва на момъка своята история. Като млад пастир се влюбил в прекрасната девойка Наина, ала тя отхвърлила любовта му. Отчаян, пастирът напуснал своя роден край, събрал дружина, отплавал по море и десет години воювал из чужди земи. И тогава, измъчван от любовен копнеж, се завърнал обратно и донесъл на Наина дарове: окървавения си меч, корали, злато и елмази. Ала девойката го отблъснала повторно. Унизен, нашият герой „с душа за обич жадна“, както го нарича Пушкин, решил да покори Наина с магия и затова прекарал времето си в самота, в изучаване на тайните науки на чародеите. И когато накрая открил и последната от „най-страшните природни тайни“, ударила ослепителна мълния, надигнала се страшна буря, земята започнала да се тресе под нозете му – и пред него се появила гърбава старица с възпалени очи и посивяла коса. „На скръбна старина картина“, казва Пушкин. Това била Наина… - завърши Арнош и направи многозначителна пауза.
- И какво станало после? – подканиха го нетърпеливо Кукла и Беба.
- Изпълнен с ужас, старецът заплакал и възроптал нима е възможно това да е неговата любима, къде изчезнала хубостта й, нима било възможно небесата тъй страшно да са я променили. И я попитал колко време минало от последната им среща. Наина му отговорила:
            „Четирдесет години има –
            чух съдбоносния й глас, –
            седемдесет навърших вече.
            Какво да правим – младостта
            остана някъде далече;
            за нас отмина пролетта –
            с теб остарели сме, човече.
            Но, мили мой, не е беда,
            че младостта е отлетяла
            и че отдавна съм, е, да,
            прегърбена и побеляла;
            напуснаха ме с младостта
           пъргавината, нежността;
           но пък (бърбицата откри ми)
           магьосница съм аз, любими!”

Арнош рецитираше на руски със силен чешки акцент. Може би точно по тази причина Кукла и Беба нямаха проблем с разбирането на текста.

- И какво става по-нататък? – попитаха.
- По-нататък ли? Хм… - продължи Арнош, - следва доста любопитна и от психологическа гледна точка много убедителна ситуация. Наина казва, че едва сега е осъзнала, че сърцето й „за страсти е родено” и го зове в прегръдките си. Ала старецът е дълбоко отвратен от вида на своя „побелял кумир”...

„И моят побелял кумир
от нова страст към мен пламтеше
изкривило уста в захлас
изчадието с гробен глас
без срам в любов ми се признава.”

- Старецът отказва да признае реалността – продължи Арнош. – Той побягва от Наина и решава, че по-добре да живее в пустинята… При това обвинява грозно Наина пред Руслан, че „късната любовна страст, разсърдена, превърнала в злоба“
Арнош издуха ефектно дима от пурата си.
- Тъй, тъй, дърта вещица – каза Пупа, която се изтръгна от дрямката си.
Всички се засмяха. Освен Беба…
- Наина се извинява за своята грозота. А пък старецът не се смята нито за грозен, нито за стар! – каза тя.
- Каква мизогиния! – възкликна Кукла. Очевидно и тя беше приела навътре историята с Наина.
- Съгласен съм… - каза Арнош.
- Жените във всичко са по-милосърдни от мъжете!
- Прави сте – потвърди Арнош.
- Изкуфял дъртак! – рече огорчено Беба, която все още предъвкваше в мислите си образа на стария мъдрец.
- Какво друго й остава освен да се превърне във вещица! – добави Кукла, която наум продължаваше да протестира от името на Наина.
- Целият ни живот преминава в търсене на любовта, която вие, Кукла, по примера на руската приказка дефинирахте като – яйце. Нашето дирене е осеяно с много капани, които ни дебнат по пътя. Един от най-опасните е времето. Достатъчно е да закъснеем за миг и вече сме пропуснали щастието.
- Този истински миг се нарича смърт, скъпи мой Арнош, оргазъм, от който повече никога не се събуждаме. Защото логиката на любовта е да завърши със смърт. Но тъй като никой не иска да приеме тази опция, принудени сме да си носим последиците. Старостта е просто една от тях… - каза Беба.
Всички се смаяха от нейното красноречие.
- Остава ни само изкуството на достойното остаряване… - заключи Арнош.
- Достойното остаряване е пълна бълвоч! – обади се Пупа и сложи точка на разговора.
Вече беше доста късно и малката компания реши да се разотиде. Арнош Козени изпрати дамите до асансьора, целуна ръка на всяка от тях и преди да се затвори вратата на асансьора, им изпрати и въздушна целувка.
Вътре Беба каза:
Он обольстил меня, несчастный!
Я отдалась любови страстной.
Изменник, изверг! о позор!
Но трепещи, девичий вор!
Кукла и Пупа я слушаха изненадано.
- Ти знаеш руски?! – запита Кукла.
- Не. Отде ти хрумна? – попита на свой ред Беба.
Тя бе изрецитирала откъс от поемата на Пушкин „Руслан и Людмила“. Освен временните лапсуси, друга нейна странност беше да цитира понякога неща на езици, от които по принцип нямаше никаква представа. Такива състояния я връхлитаха неочаквано, като в сън, затова Кукла и Пупа не я „будеха”. (превод: Русанка Ляпова)
Всяка една от частите е наименувана на специфични за Баба Яга гатанки, познати ни от приказките, а обръщението на авторката към нейния редактор сякаш вдига една мистична завеса и въпросът ,,Защо, по дяволите, този роман е написан така?’’ намира отговор.
,,Баба Яга снесла яйце’’ е един особен роман. Започващ скучновато, а завършващ повече от драматично – подобно на старица, която малко по малко осъзнава, че приближава края си.
Повествователният тон е остър, строг, понякога дори пълен с отегчение. Но и обгърнат от топлина и съчувствие.
Защото в началото не ги забелязваме.  - онези, бабичките, които минават покрай нас. А с течение на времето тъжните им и сякаш обвинителни погледи плъзват по нас. Усещането за примирение със старостта е повече от задушаващо. И след време по нас също плъзват едва забележими нишки. Лицето се изпъстря с тях. Бръчиците полазват и по ръжете и по краката ни и ставаме незабележими. Докато.
Тук е моментът да благодаря за работата и на преводача (Русанка Ляпова), и на редактора (Емануил Видински), и на коректора (Ива Колева). Наистина отдавна не ми се е случвало да подхвана книга без грешки (къде спят коректорите на големите издателства?), а такива в книгата не открих.
,,Баба Яга снесла яйце’’ на ДубравкаУгрешич може би звучи съвсем мъничко феминистично, но не и по начин,  който би ви дразнил, господа. Защото темата табу тук е старостта, а срещу нея никой не е застрахован. Бързочетивен, романът е остър като меча на Баба Яга, скрит под възглавницата й, докато тя спи. Тази острота не се усеща при прочит. Тя е последният пирон в ковчега с послеслова на авторката.
Защото в крайна сметка всички сме едни старци с развитие в застой.

"Веднъж се отби у тях, вратата беше отворена, тя влезе тихо и завари Пупа да ридае, коленичила на пода… Беше страшна гледка и на Беба й се прииска да се измъкне тихо, просто да изчезне от мястото на чуждото нещастие. Тогава за първи път осъзна, че сме в състояние да преглътнем всичко, впрочем и тя самата се беше нагледала в болницата на какво ли не – и на разпорени кореми, и на изсипани черва – и всичко това можеше да се понесе, само едно нещо ни е трудно да смелим: гледката на чуждата болка, на която сме станали неволни свидетели, вида на душата, която изтича от тялото като струйка урина… Пред такава гледка оставаме като хипнотизирани, както заек пред питон. Беба седна мълком на пода, разтвори крака, сложи Пупа в скута си, като я обгърна с ръце и крака, притисна я до тялото си като възглавница и кой знае колко дълго двете седяха така безмълвно, една в друга като лъжици… По-късно никога не отвориха дума за станалото, Беба не разпитваше, а Пупа така и не спомена какво точно се беше случило. Може и да не е било нищо конкретно. Може в нея да се е надигнала някаква мъка и да е заседнала в гърлото й като рибя кост. Беба й беше помогнала да я изкашля. И това е всичко."

понеделник, 18 август 2014 г.

Интелигентният английски хумор с ,,Филе от камбала'' на Джералд Даръл

Неведнъж съм изразявала своята детинска радост от преиздаването/издаването на книгите на Джералд Даръл на българския пазар. Когато ИК ,,Колибри‘‘ стартираха с ,,Излетът и други подобни дандании‘‘ съвсем не подизирах, че ще последват ,,Птици, животни и други роднини‘‘, както и ,,Срещи с животни‘‘.
        Докато ,,Срещи с животни‘‘ ми предложи едно предимно научноизследователско блюдо от цветна и животниска феерия, то във ,,Филе от камбала‘‘ (ИК ,,Колибри, 2014) Даръл ни споделя малки и скрити моменти от живота си, които отново насочват погледа към познатото семейство – Лари, Маргот, Лесли, Майката, както и естествено към другите любими същества – животните.
        Книгата запоюва с кратко хумористично обяснение от автора какво се крие зад името ,,Филе от камбала‘‘, а пътешествието продължава първо на Корфу, където майката на Даръл празнува рождения си ден, а след това в Камерун.
        Последната част Даръл вдига завесата и кани читателя в интимния си свят като го запознава с приятелката си Урсула – забавна, нетърпелива и бягаща от ограниченията ,,царица на светските гафове‘‘.
        Даръл за мен е еманация на интелигентния английски хумор. Не този,  с който се сблъскваме във вицовете или в ,,one man show’’, а този, който идва напълно спонтанно, зараждайки се от ежедневни ситуации, а животът (не само човешкият) е приеман за естествена ценност.
        Стилът на писателя е лек и приятен за четене, фабулата се разгръща постепенно, а умението му да втъкава полезната информация из нишките на забавното е една от причините, поради която изследователят е така любим на деца и възрастни.
        Книжното тяло на ,,Филе от камбала‘‘ излезe днес на пазара. Корицата с матовото си зелено и лилаво носи усещането за плътност, а фактът, че погълнах тези 213 страници за по-малко от два часа и половина е повече от насочващ ви към най-близката книжарница.

        Моите най-ранни читателски спомени са от остров Корфу. Хубаво е човек отново да се завърна у дома.

събота, 16 август 2014 г.

Да правиш любов с литературата е ,,Енигма'' на Антони Казас Рос

        Определени книги следва да бъдат придружавани с препоръка за подходящото облекло. Не заради суетата, а заради свободата при засмукване.
        Потънах в ,,Енигма’’ на Антони Казас Рос (ИК AлтерА, 2011),  обгърната от онези копринени нощници, оставени само по дантела в горната част и завършващи с целуващи ходилата полупрозрачни дипли. Беше кремава, но по-късно си я мечтаех черна. Такива нощници, на вид старомодни, всъщност създават илюзията за невинност и романтика, но за тях няма граници пред дивостта на страстта. С тях нежното приплъзване на езика не остава неотчетено, а всяка страница носи еротика, която държи съзнанието на всеки библиофил широко раз-творено.
        Макар да я чета сравнително късно, никак не съжалявам за забавянето си (представете си, че през 2011 нямах такава нощница). Защото за да се разбере енигмата на тази книга са нужни няколко години любов. Към хората. И към литературата.
      Романът разказва историята на четирима обвързани с книгите хора – Жоаким, страдащият от странна психична болест и неразбран професор по литература, който е скрил разочарованието от недъгавостта си и от предполагаемата липса на литературен талант зад маската на избухлив и строг съдник; Зое, неговата студентка в класа му по литература, която мечтае за писателска кариера; нейнта приятелка и любима Наоки, която разбира дълбочината на японската поезия, но посипва света си с черно-бяло, за да бяга от миналото; и Рикардо – млад и самоуверен каталунец, който е обещаващ поет, но работи като... бог или по-скоро като наемен убиец.
        На пръв поглед тези образи са далечни, живеещи в свои светове, но срещата и сблъсъкът между вселените им се оказват неизбежни. Защото ги свързва не само писаното слово. Но и краят му. Скрити под името ,,Философите в будоара’’ те решават да извършат нечувано престъпление, с което да сринат устоите на литературата, такаква, каквато ни е завещана и до днес.
        Всяка една от главите се поднася на читателя през призмата на един от героите. Този похват заслужа искрено уважение. Като единствен минус бих посочила диалозите, които наистина на моменти стоят твърде... книжно. Твърде неистински въпреки вълшебството на думите, скрити в тях. На моменти дори се чудих дали на Рос не му липсва малко повече психологизъм, защото усещането и за четиримата персонажи оставаше едно и също. Сякаш разговарям с един единствен човек, страдащ от някаква форма на раздвоение на личността.
"...всички се реем из космоса без върховенство, подчинени на невероятната непредвидимост на промените, всяка частица от вселената е свързана с другите по загадъчен начин и всички те се подчиняват на един вечно менящ се танц, над който нямаме и най-малък контрол. Всяка частица е едновременно свободна и в единение, свързана с цялото. Именно за това не вярвах нито в съдбата, нито в случайността. Всяко микросъбитие зависеше от стотици милиарди  непредвидими движения, които го обуславяха" 
        Все пак с напредването на книгата усещането ми, че може би няма да бъда задоволена (литературно), се уталожи. Защото се оказва, че Рос цели точно това. Точното Едно цяло. Запознавайки се с неговата биография (или по-точно с липсата на такава - официалната версия е, че поради тежка катастрофа е обезобразен и затова не желае да покаже лицето си на никого: дори на литературсния си агент), разбирам, че и този подход към повествованието е напълно обясним. Не защото вярвам на тази история, която вероятно е просто PR-тактика или нежелание за заклеймяване, но защото това наистина е най-удачното решение за цялостното проникване на романа под порите на ума.
„Светът ни е толкова циничен, че и най-дребният порив към хармония, най-дребният идеализъм се приемат за наивност.“ (Жоаким)
        ,,Енигма’’ е действително книга за енигмите, затова заглавието не е постно. Не е тривиално. То е просто минималистично отговарящо си. Мистериите и обратите дебнат зад сянката на всяка буква, а читателят изпада в транс. Превръща се  в петия елемент от хармонията и плавно полепва по извивките на фабулата. Всеки един от персонажите е антипод на моралните разбирания. Те са малки черни антологии на болката. Всеки, целунат от нея по своему.
        Тъмнината в душите им е придружена от плътността на еротиката. Романът е дяволско четиво. В него сексът от всякакъв вид не е табу, а осъзната естественост и дълбочина. Въпреки наличието на думи като ,,пенис’’, ,,вагина’’, ,,свършване’’  и прочие, той в никакъв случай не звучи мръсно или евтино. Именно в това се крие спецификата му – той е (не)извратената перверзия на интелектуалеца – изтръпващата целувка на литературата, бързото й проникване в тялото и душата, тръпненето от бавното й движение по цялото тяло, неистовото удоволствие от сливането на неоткритите ни Аз-ове – неизживяни в реалното ни битие, както и писъкът от финала, разтърсването и усещането за изоставеност. Книжният свят си е отишъл, героите са ни напуснали, а четящият се оказва използван и захвърлен на леглото на действителността.
„Да прекосявам книгите мълчаливо за мен бе изненадващо преживяване. Усещах всеки автор и всеки текст по съвършено органичен начин. Книгите имаха пряко въздействие върху цялото ми същество и от време на време се налагаше да им разменям местата. Една книга се молеше да дойде на масата, за да открие този ден читател. Друга искаше да се върне на рафта и да се претопи в анонимната маса. Някои автори крещяха и не можеха да търпят азбучния ред, искаха определено да се спасят от някое фатално съседство и го заявяваха силно на висок глас. Достатъчно бе човек да се вслуша в книгите, за да разбере, че не може да им налага каквото и да било. Една книга е жив организъм със своите нужди, мечти и изисквания. А често книжарниците и библиотеките приличат на приюти за умиращи, в които са струпани едно върху друго видиотени същества.“ (Жоаким)
"Фулвия е чувствена и динамична като вуклан, ръцете й са прелестни, гърдите й са арогантни като погледа й, а мирисът й е толкова обсебващ, че понякога се носи из стаята, обвива ме, пресеква дъха ми и ме кара да спра за миг, за да скрия вълнението си. Тя дори не подозира какво чародейство упражнява над мен." (Жоаким)
        В крайна сметка, обаче, енигмата се оказва невъзможността за пренаписване. Невъзможността да избегнеш финала. И тази книга те оставя така, както другите, изоставен и трагичен. Въпреки това цялото ти същество продължава да тръпне във виталността на пробуждането, на разтварянето на сетивата. След нея нощта е по-мека, слънчевите лъчи са по-еротични, а краят е осъзната неизбежност.
"Нощта е моето владение, а утрото е моя портал към безмълвието." (Наоки)
        Излишно е да казвам, че корицата, която са използвали издателство АлтерА е повече от влюбваща ме, а само благоприличието ме спря да не подчертая бясно някои пасажи от превода на Зорница Китинска.
        Та, представете си през 2011 да нямах тази моя дълга копринена нощница. Енигма.

        "С леко сърце и къса рокля се озовах на прага на ваканцията" (Зое)



Още:

петък, 15 август 2014 г.

Инфантилността на невъзможната ,,Свобода'' с Джонатан Франзен

         Това ревю е обещано отдавна на Един Читател, вярвам, обаче, че той няма да има против да го сподели с всички. По-добре късно, отколкото никога.

         За ,,Свобода‘‘ от Джонатан Франзен (ИК ,,Колибри‘‘, 2013) се изляха ревюта още при самото й излизане през пролетта на миналата година. Повечето мнения се открояваха с едно своебразно колебание добра или недобра книга е  тя, особено щом се постави на една плоскост с ,,Поправките‘‘ от същия автор.
       
   ,,Поправките‘‘ ме смазаха. Доста по-късно посегнах към ,,Свобода‘‘. Помня, че тогава бях на стаж в кантора и просто умирах от скука (случва се през лятото, когато си затворен в офис). И книгата ми хареса. Не защото е велика, не защото излиза от рамките, а имено защото  е вплетена в тях.
         Накратко, ,,Свобода‘‘ е историята за семейство Бърглъндови. Още в абзац номер едно авторът елегантно поднася толкова много информация, че човек се пита какво още ще има за предлагане по-натам. Но удовлетворението от избора на това четиво продължава да нараства.
         Пати и Уолтър Бърглъндови се запознават още в своите гимназиални години. Пати е обещаваща млада спортистка, която обаче заради контузия трябва да прекрати кариерата си, а Уолтър... е просто приятелят на Ричард – сексапилния рок музикант в гаражна банда. По правило Пати се жени за Уолтър, докато Ричард продължава пътя на ерген-бунтаря. Всичко поема в руслото на нормалното, докато пътищата им не се преплитат отново.
         С оглед на това, че героите на Франзен произхождат от по-високата средна класа в Америка, още по-стряскаща става антологията на човешките взаимоотношения на фона на основните политически, екологични и икономически полемики на XXI век. Защото ,,Свобода‘‘ е книга не за морала, а инфантилността на индивида при досега с неговата свобода – свободата да избира, да забравя, да се ограничава и да се бунтува; да се променя или да застива.
         Всеки един от героите представя един образ, когото понякога се случва да срещнем в огледалото. Фани в даден момент прегръща истеричността, Уолтър среща катарзиса в името на своите екологични битки, а Кац си остава неудовлетвореният от света творец.
Многоспектърността на човешкото е скрита зад формата на раните, които са нанесени от живота през годините. При битката аз-вселена и света-другите свободата от миналото, от архетипите, от обществото и от собствените си грешки се оказва невъзможна. Защото няма по-жестоки робовладелци от собствените страсти и привидни рацио:
Може да си беден, но единственото, което никой не може да ти отнеме, е свободата да прецакваш живота си, както сам си решиш.
Това, което ме изуми в книгата бе колко остро може да бъде посрещнато нравственото падение на човек, който винаги се е движел в ,,правите релси‘‘ и с каква любов може да бъде надарен бунтаря, който се подиграва на всички правила или обществени разбирания за морал. Сякаш в човешката природа изначално е заложено да обича болката, която обаче го кара винаги да подскача и да е в движение, но отклонението от първоначалната представа, изградена за него от близки и от социална среда, винаги носи до крайна присъда.
Романът се отличава с един доста умерен стил на писане. Няма я въртележката от настроения, заложена в ,,Поправките''. Напротив, в случая сякаш имаме едно своебразно изграждане на panta rei под формата на писано слово.
,,Свобода‘‘ не е бестселърът на ХХI век по онзи гръмък начин. Тя не разбунва духовете въпреки съдържанието си. Тя просто носи успокоението на осъзнаването. На осъзнаването на собствената непосилна лекота. Казва ти, че всичко е ,,човешко, твърде човешко‘‘ и за жалост всякакво остро ,,Не‘‘ на рамките всъщност представлява кадене на неродено дете.  Франзен до толкова остро лишава читателя от възможност за спасение от страстите и раните, че го дарява с едно очарователно успокоение. С добрите и лошите  му страни.


         

събота, 9 август 2014 г.

В очакване на обикновеността със ,,Стоунър'' от Джон Уилямс

Аз не съм от онези момичета,
които са леки като перце.
Аз тежа, щом ме вържеш за шията.
        Това бе откровението ми, когато бях на 16. Тогава си мислех, че съм тежка като камък и готова да мачкам живота. Не бях тиха. С везането на годините, oбаче, научавам, че тихостта идва по-късно. Заедно с тъгата.
       
,,Стоунър’’ от Джон Уилямс (ИК ,,Лабиринт’’) е роман, чието име е тъга. Не мога да се съглася с гръмките определения на ,,Ню Йоркър’’ или на ,,Индипендънт’’, които са цитирани на задната корица на българското книжно тяло. Не се съгласявам с тях не защото книгата не е хубава или не ми е харесала. Не се съгласявам, защото тя не е за ,,най-съкровените мигове и страсти’’, не е ,,най-великият американски роман, за който не сте чували’’, а просто е – тиха, плаха, спокойна, неизживяна и житейска – като своя основен протагонист.
        ,,Стоунър’’ разказва историята на обикновеността на битието и трагедията, която произхожда от тази обикновеност. Простотата на една тишина-добродетел с име на човек, живял в зачитането на чужди желания и чрез сблъсъка на оная свобода, която писано ни е дадена, а de facto отнента, с неумолимия таван на обществото.
        Стоунър започва своя живот в бедната ферма на родителите си, а след това започва колеж. Сонет на Шекспир става причина Уилям да прекъсне обучението си по агрономия и да се посвети на изучаването и преподаването на английска литература. Първите пеперуди в стомаха водят до нежелан от оказалата се в последствие негова спътница, Едит, брак. Стоунър малко по малко гради света около себе си – къде по волята на истеричната си жена, къде следвайки собствените си мечти. С времето преподавателската му дейност го сблъсква с истинската любов – както професионалната, така и с интимната, за да може главният герой да съзрее в ранните си 40 години.
        Закъснялото отваряне на очите водят до изграждането на ореола на сприхавостта и неумолимостта. В заника на своя живот Стоунър остава неразбран и необичан, със спомен за единствените му щасливи мигове, споделени със студентката му Катрин.
        На пръв поглед романът не е нищо особено. Читателят се пита защо изобщо все още чете този низ от обикновености. И постоянно очаква случването. Случването на нещо гръмко, нещо блестящо. Именно в това се крие магичността на романа, обаче. Защото често животът ни преминава в очакване. В простото очакване на щастието, докато ,,смъртта ни раздели’’ с него:
Така той откри, че е възможно да живее
и дори понякога да е щастлив.
      С оглед на това, а и като се има предвид развитието на фабулата ,,Стоунър’’ е съвършен роман. Стилът на повествованието побира в себе си страха и жаждата от живота – mysterium tremendum, и заедно с това mysterium fascinans. Липсата на изцяло положителен, силен и героичен персонаж също прибилижава написаното толкова до реалните бития на читателите, че в един момент буквите се срастват със собственото съществуване и спомените се размиват.
        ,,Стоунър’’ е съвършеният роман за тихостта, компромисите и вечната битка с житейското. Съвсем незабележимо и необяснимо той ще остави следа у вас. И след тези 300 страници остава само да ви попитам ,,А вие в очакване ли сте?’’.

        
Още ревюта:

вторник, 5 август 2014 г.

Съвсем забравих, че ,,Когато шепне, лъже''

                Никога да не съдиш книгите по корицата трябва да е максима, която да ръковиди всеки читател. Но има корици, които привличат повече от обикновено. Като например тази:

         ,,Когато шепне, лъже‘‘ (ИК ,,Роборид‘‘) от датския писател Торстайн Томсен бе посрещната от мен с диво въодушевление, без да знам нищо за автора. За това определено обвинявам корицата. Толкова минималистично съвършенство виждам рядко на родния пазар, а оформлението във вид на писмо, опаковано с амбалажна хартия и изписаното име на издателството Роборид  в типичния за Третия Райх Frakturschrift и вмъкнато в пощенска марка не оставиха място за съмнение, че ТАЗИ КНИГА трябва да бъде прочетена.
         Началото на историята още повече ми прошепна ,,Да‘‘ (признавам, лични моменти няма как да не бъдат избегнати при срещи с книги). Това е историята на Нилс Руел – останал сирак на ранна детска възраст заедно с психично болния си брат и нерешителната си майка, чийто втори съпруг като по правило се превръща в превратна точка – Руел напуска дома си и подслонен от леля си и чичо си, започва работа в една от най-големите книжарници (опа, съвпаденията започват). Талантите на момчето и усетът му към книгите бързо го издигат в йерархията и на 28 години то се превръща в един от най-влиятелните и заможни издатели в цяла Дания.
         Този роман е една история. История за човешките взаимоотношения и за пътя, който започва от прага ти. Особена роля в живота на младия издател изиграва Флеминг – приятелят му, починал през Втората световна война, както и Бенедикте, неговата бъдеща съпруга с рядка любов към свободата и блясъка.
         Но.
         Почти телеграфичният стил на романа в началото се струва подходящ. След това обаче се превръща в една пречка за прескачане на границите. Не зная дали авторът е подходил към него съвсем съзнателно, за да покани читателя на гости в ума на своя герой, или просто това се дължи на национални особености в характера на самия писател. За всеки случай, тази бариера между читател и герой остава.
         Самата фабула се катери по билото на стереотипа. De facto, историята не предполага нищо разтърсващо, а дори и да е имало, е представено така, че да бъде усетено като гладко течаща вода. Като глас на границата на виреене. Само одрасква слуха, но сякаш не размазва съзнанието. Затова и аз ще бъда лаконична.
         Все пак, романът е приятен за четене (може би именно заради този телеграфски стил), а и разкрива много особености на издателския бизнес, който – предполагаемо духовно извисен заради досега с изкуството, все пак остава само бизнес, а в бизнеса всичко е разрешено. Разочарованието си приписвам на твърде високите си очаквания, но когато погледна корицата и си спомня за първата част на романа, усещам топлина. Навярно, че се оставих така излъгана.
        
Друго ревю: http://bookhunterz.wordpress.com/
         

събота, 2 август 2014 г.

Завръщане с ,,Непосилната лекота на битието'' от Милан Кундера

Впримчена съм в клишето на завръщането. Сякаш вечно – началото и краят ми са две огледала, които се гледат едно друго и звучат като малка нощна музика.
Днес съм една Сабина. Която бяга. Изменник спрямо собствената си страна, спрямо собственото си семейство, спрямо собственото си отражение.  Мосю* казва, че ,, съвършен е само онзи, за когото целият свят е изгнание, чужда земя и бягането е само стремежът навсякъде да сме на тази terra aliena, необезпокоявани, безметежни - в чуждостта на всички изкушения‘‘. А ако бягаме, защото искаме да станем чужди, да пречистим себе си, потапяйки се в незнание, откачащо ни от вечната принуда на света, околните и шума на деня, то аз бягам, забождайки игли под ноктите си.
Затова от два дни си припомням тежестта на избора и ,,Непосилната лекота на битието‘‘ (ИК ,,Колибри'') на чешкия автор Милан Кундера.  
„Уникалността на Аз-а е скрита именно в непредвидимото, което присъства у всеки човек. Ние можем да си представим само онова, което е общо за всички хора. Индивидуалният Аз е онова, което се различава от общото. Тоест онова, което не може да се отгатне и предвиди, онова, което тепърва предстои да бъде разкрито, извадено на бял свят, завоювано.“
Четири уникални Аз-а разгръщат не въпросите, а отговорите, грубата и двузначна трактовка и философия на Кундера относно различията на различните светове. Мосю на няколко пъти ме попита – Сабина или Тереза; Франц или Томаш. Подобен въпрос е напълно равнозначен на въпроса ,,Да бъдеш или да не бъдеш‘‘. Аз съм била и Тереза, и Сабина. Била съм и с Томаш, и с Франц. И накрая всичко се оплита в свят, чиято красота е породена от измяната и бягството срещу себе си.  
Трудно е да се пише текст за ,,Непосилната лекота на битието‘‘. Това е лека книга, която тежи с философията и психологията си. Кундера изгражда един преплетен любовен  четириъгълник, който в крайна сметка се оказва едно общо Аз, а независимите битиета изначално се връщат към едно разпнато минало – едно Аз за причините за едно или друго решение, за смисъла и ценността на живота, за доверието между душа и тяло, за секса, за доверието между хората, за случайността, за изневерите и накрая за смъртта.
Още по-трудно става, когато белетристът изведнъж се оказа един от новите ,,модни‘‘ автори, а трактовките върху романа са повече от собствените му страници. Въпреки това днес книгата е това, а героите ми се струват повече от близки.
В седем части и една наглед абсолютно ежедневна ситуация чешкият писател разглежда антиподната двойка лекота-тежест като правото на грешка - изначално качество на човешката участ.
„Раждаме се веднъж завинаги, не ще можем да започнем друг живот с опита от предишния. Излизаме от детството, без да сме наясно какво представлява младостта, женим се, без да знаем какво е да си женен, и дори когато навлизаме в старостта, нямаме представа накъде сме се запътили: старците са невинните деца на своята старост. В този смисъл земята на хората е планета на неопитността.
Животът като любопитство към кича или бягство от него, както и като безкрайно завръщане към една любима грешка е един огромен син буркан. И само чрез чупенето му осъзнаваме тежестта от липсата му.
,,Непосилната лекота на битието‘‘ от Милан Кундера е четиво, което препрочитам и преоткривам постепенно, сякаш  за изследването му ми трябват постоянни допълнителни гънки по душата и по тялото ми. И всеки път съм различна.
Мосю, днес съм Сабина. Изневерявам на бягството срещу огледалото. И се завръщам.


*Нощното ми мълчание