понеделник, 29 септември 2014 г.

Нежността на „Човек на име Уве"

        Със сигурност сме се срещали. Може да е бил онзи сърдит дядо, с когото спорих, че в книжарница не се продават „подвързии“ за учебници. Може да е бил и милият човек от пазара, който се смя, че не мога да си избера ябълки десет минути. Или  господинът от метрото, който намусено сумтеше до мен в метрото, докато ми правеше място да седна.  
Някъде сме се срещали с този Уве и го знам.
        ,,Човек на име Уве“ (ИК Ciela) излиза от блогърските писания на Фредрик  Бекман и започва своето бягство от света. Но светът е огромен и спасение дебне навсякъде. Дори когато не го искаш.
        Уве е дразнещ до смърт съсед, сприхав и заядлив купувач, вечно критикуващ облак. Уве е рязък и няма да бъде учтив с вас. Изобщо, Уве е 59-годишно сприхаво старче, останало без своята „бабичка“ и напомнящо, че правилата трябва да се спазват. Досада.
„Уве нямаше склонност към празните приказки. Беше разбрал, случи се напоследък, че това е сериозен недостатък. В днешни дни човек трябваше да умее да дрънка за какво ли не с всеки нещастник на една ръка разстояние само защото така било „любезно“.“
Но Уве ще ви помогне. И вие може и да не забележите тази помощ. Защото често си спомняме по клюкарски думите, но не и делата.
Бекман създава нов „Стогодишният старец, който скочи от прозореца и изчезна“, но с по-топло звучене въпреки присъствието на скандинавските разбирания за света. Героят му вярва:
„в справедливостта и честността, в упорития труд, в това, че докато си на този свят, трябва да постъпваш правилно. Не го правеше, защото щеше да получи медал, диплома или потупване по рамото, а защото това е правилно.“
        Но това е скрито дълбоко в последните страници на романа. Защото първите 50 са толкова дразнещи, че съвсем недоразбрах защо Уве спечели сърцата на всички блогъри и защо тази книга ми бе препоръчвана така разпалено, докато бях в странство. След първите няколко кратки разказа завесата се вдига, въртележката се завърта и започва да дълбае надолу, и по-надолу в самотата.
        Защото, както може да се предположи, Уве е самотен.
„Хората все повтаряха, че Уве бил „изпълнен с горчивина“. А той просто не се хилеше непрекъснато. Нима това означаваше, че трябва да се отнасяме с него като към престъпник? Според Уве не беше така. Нещо у човека се разкъсва, когато трябва да погребе единствения себеподобен, който го е обичал. Няма достатъчно време, което да излекува подобна рана.“
След смъртта на голямата му любов Соня, пребиваването на света се оказва бе(з)сил(н)о. „Нима?“, ще кажат по-циничните от вас. „Да“, ще ви кажем ние, прочелите книгата. Защото Уве е един  неромантичен романтик. От онези, които не ви говорят как ще ви откраднат звезда, не ви пишат картички и писма, не се фукат с вас пред всички, не си придават приказни образи (дори и брадати), но от онези, които, обратно на гореизброените, ще дойдат в два през нощта, ако не ви е добре и звъните вече пети път по спешност. Какво говоря, няма да се стигне до пети път. Просто защото така е редно.
„Не можеш да ме заблудиш, мили ... Ти танцуваш отвътре, Уве, когато никой не гледа.“
        Всичко това, естествено, ще ви се случи, ако сте като Соня – образ, който също се превръща в любим, дори малко повече от Уве, тъй като остава съвършената муза до край. Но лошото на музите е, че все някога нещо ги отнема.
„Да обикнеш някого е като да се преместиш в къща – казваше Соня. – Първоначално се влюбваш във всичко ново, всяка сутрин се удивяваш, че нещата са твои, сякаш се страхуваш, че някой неочаквано ще се втурне вътре и ще обясни каква ужасна грешка е станала, че няма начин да живееш на това прекрасно място. С течение на годините стените се зацапват, дървото се напуква, вече обичаш къщата не толкова заради съвършенството й, а заради недостатъците. Вече познаваш всички кътчета и ъгълчета. Знаеш как да накараш ключа да не заяжда, когато навън е студено. Знаеш коя от дъските поддава, когато стъпиш върху нея, как да отвориш вратата на гардероба, без да скърца. Това са малките тайни, които превръщат дома ти в истински дом.“
„Всички хора искат да живеят достойно, но достойнството е различно понятие за различните хора.“
        Докато четете какъв е Уве, ще разберете за човека, който е бил. И ще ви стане мъчно. Защото фразата „Не е честно“ е най-малкото, което може да се каже. И най-многото, което можете да направите. Защото и да си поплачете, пак ще ви тежи съдбата на този Човек на име Уве.
        Сред страниците ще срещнете няколко забавни и реалистични образа – на една котка, на едни досадни съседи, на едни продавачи. Бекман може да бъде обявен за малък гений – все пак е успял да събере в едно печеливши образи. В романа има котка ( а тя е моята любимка), стар човек, любов и принципи. Какво по-разнежващо?
        Наративът е типично Увевски – кратки и забавни диалози, карфици забиващи се по тялото; пъстри и същевременно ежедневни картини и трагичкомична лекота на битието. Цялото повествование е лишено от кич, макар че първите няколко страници са някак насилствено забавни.
        Единственото, което изключително много ме подразни в тази книга, бяха немалкото редакторски грешки. Че аз винаги съм нетърпелива, когато пиша за блога и че често пускам експресиите си преди да съм ги редактирала, е неоспорим факт, поради който не мога  да хвърлям голям камък, но все пак когато работиш по вече готов текст, подготвяш „продукт“ и си назначен за „редактор“ някои неща може да бъдат избегнати.
        „Човек на име Уве“ от Фредрик Бекман е човешки роман. От онези, които не са висока класика, но са реалистично-болезнени. Защото са лишени от поза, вероятно и от естетическото схващане за красота. Това е книга, която първо ще ви срита преди да ви прегърне, за да провери хора ли сте или не. Която ще ви покаже набръчканата кожа и треперещите старчески ръце преди дългите коси и русите къдрици. И точно това я прави толкова близка до  сърцето. Определено роман, който препоръчвам. А след него се оглеждайте. Защото някъде сте срещали този Уве. И го знам.

Още:
http://knizhka-s-mishka.eu/
       
        

неделя, 28 септември 2014 г.

Помощ от автора - „Изкуството на романа" от Милан Кундера

        „Изкуството на романа“ на Милан Кундера (ИК „Колибри“) е дълга само 165 страници, но пък е една от книгите, които се чете бавно. Почти така, както следва да се четат „Сомнамбулите“ на Брох:
„Лунатиците трябва да се четат внимателно, бавно, за да вникнем в колкото нелогичните, толкова и разбираеми действия, за да видим скрития, подмолен порядък, който обуславя решенията на един Пазено, на една Ружена, на един Еш."
        И тъй като вече издадох каква е тематиката на Трета част от тази съвсем не теоретична, а по-скоро практическа книга, както споделя Кундера, логично би следвало да прибегна до известна ретроспекция.
        ,,Изкуството на романа“ не е роман, а по-скоро обяснение –  събрани в едно цяло мисли, оплели и впили се до кръв в творчеството на чешкия автор. Максимите, които са оформили този perpetuum mobile – Кундеровия роман. Това е едно теоретично небягство от теоретиката.
        Първата част ,,Охуленото наследство на Сервантес“ авторът се спира върху развитието на романа като част от развитието на самата Европа, върху двойнствеността на света и върху единствената сигурност срещу тази двойнственост – мъдростта на несигурността.
        Във втората част е предаден разговор между Кристиан Салмон и Кундера за изкуството на романа, а Третата – вече разкрита – на бележки върху „Сомнамбулите“ на Херман Брох.
        Следват още четири фрагмента: „Разговор за изкуството на композицията", „Нейде там отзад", „Седемдесет и три думи", „Реч в Йерусалим: романът и Европа". От всички тях изнесох около пет страници лични записки, но съвсем не смятам да ги споделя, защото всеки има своята истина и определено ще ми бъде интересно да чуя какво е впечатлило вас, ако се решите да разгърнете тези страници.
        Съвсем няма значение дали сте съгласни с Кундера или не. Така и така ще проведете доста ожесточен спор с него. Факт е, че след 1985 поведението на писателя значително се променя. При четенето почти визуализирах ръкомаханията му, строгия и надменен поглед и абсолютната му убеденост в това, което говори, в случая, пише. Но нека споменем, че "Самата интерпретация не се нуждае от защита; тя е наша неизменна спътница, но както повечето интелектуални дейности, представлява интерес само когато е наистина крайна." (Дж. Калър).
        Де факто, това, което цели ,,Изкуството на романа“ е не нова литературна теория, а помощ. Обяснение както на Кундеровото творчество, така и на съдържанието на погледа и дълбочината върху литературата.
        Малко тежък и терминологичен, езикът все пак остава четивен, информативността на четивото е повече от неоспорима, а малките зрънца човешка поезия правят книгата завършена:
,,Безкраят на душата, ако има такъв, се е превърнал в почти ненужен апендкис на човека.“
,,Единството на човечеството означава: никой никъде не може да избяга''
    И с оглед на последния цитат - всички критици, блогъри, писатели, издатели и просто читатели е хубаво да не пропускат това малко четиво, защото и Кундера не се е родил научен, защото няма къде да избягат, а за да използваш критичен език, означава да си се гмурнал в колкото се може повече дълбини, да си изследвал колкото се може повече аспекти на романа, дори и това да значи временна скука. Защото изкуството трябва да се чете бавно и съсредоточено. Като съзерцание и осмисляне.

       



вторник, 23 септември 2014 г.

Моето ,,Пътуване по посока на сянката'' (от Яна Букова)

 Колкото повече думи минават, толкова повече съмненията се множат. Вместо сигурността да ме обгърне и събере, обличат ме тежките и груби дрехи на колебанията. Усещам се пясъчна и жадна. Сякаш предвкусвайки пустинята, която ме очаква.
,,Пътуване по посока на сянката‘‘ на Яна Букова (преиздаден от ИК ,,Жанет 45‘‘, преди това ИК ,,Стигмати‘‘) е лещата, който пречупва светлината така, че погледът ми да започне да блуждае и съвсем да разфокусира света ми. При четенето ме подлъгват миражи. А след това изчезват, оставяйки единствено отпечатъците си върху мен.
Напълно искрено съветвам почитателите на книги със сюжети да не се захващат с Букова. Защото книгата е едно блуждаене. И пътуване по посока на разказването чрез разказ за самото него.
Всяка една ,,глава‘‘ в книгата започва с името на един от осемте герои (четирима мъже и четири жени). Всеки един от тях има своя биография, своя лична целувка от Съдбата, а срещата помежду им е  линията, стояща между случайността и отреденото. Времето на действието е един деветнадесети век, много по-богат на атмосфера и много по-радикално митичен в описанието си. Мястото е Балканите, но не тези Балкани, които ние познаваме от учебниците по история, а едни други, по-оДУХотворени земи, които създават усещането за магичност.
Това, което ме обърка при ,,Пъутване по посока на сянката‘‘ бе тоталната липса на сюжет и логична фабула. Има история, която не следва или не довършва до край. Като например историята за Първан Ангелов, който говореше на сън и ловеше думите си. Дълъг разказ, а в един момент спира. Именно затова предупредих в началото, че книгата не е за всеки.
Въпреки това този български роман притежава нещо, което редица наши творби не могат да постигнат – има атмосфера. Той е толкова поетичен, че грубите щрихи спират да дразнят. Метафорите са неочаквани и убиващи концентрацията. Но убиващи по един елегантен и фин начин.
“От всички пеперуди в колекцията
най-много ценя тази, която носи 
върху крилете си отпечатъци от
пръстите ми.”
        Всяка дума на Букова е стих, а всяка страница предизвикателство. Артистичен  по природа, ,,Пътуване по посока на сянката‘‘ не дразни с необичайността си. Напротив, при тази книга липсва дъхът на оригиналничене, така характерен за други безсюжетни наши творби. Мекотата на изказа придава една приобщаваща топлина, като тази, грееща пътника, скрит от бурята в някоя пещера, която му е позволила да запали огън в утробата й. Като огнище.
        От тази книга не може да извърнеш очи или да протегнеш ръка, за да се предпазиш. Като се започне с тайнствената корица (обяснението за което идва малко по-нататък в романа), през всеки разказ - приказка от 1001 нощ, до разговора със самото въображение на Аз-а, траещ безпощадно дълго и същевременно с това мъчително кратко, творбата на Букова е бич за вкараното в коловози читателско очакване. От четене читателят ожаднява, гърлото пресъхва, сякаш е изказал всичко. След последната страница единственото, което тормози, са смътните петна на отговорите. Или на липсата им.
   Едно блуждаене по пътя на скритото, на мистериозното. ,,Пътуване по посока на сянката‘‘ – това е книга за всички, които обичат самото въображение. И необятните сенки, които то носи в себе си.

       




понеделник, 22 септември 2014 г.

Срещи със себе си или ,,Как наказва Бог'' от Катерина Стойкова-Клемър

Пулсиращата вена на крака ми ми подсказва – стъпила съм върху линията на сърцето. Сънувам: мъже, орисани на крипторхизъм*; майки без ръце, които не умеят да прегръщат, деца с коси от джинджифил и по средата аз – ръкомахаща на същността си.
Така
наказва
Бог.
,,Ето го – извора
на злото у теб.
Приличате си-
две капки.‘‘

***

,,Как наказва Бог‘‘ (ИК ICU, 2014) на Катерина Стойкова-Клемър е последната молитва, с която си легнах на уста.
Вярвай  в каквото искаш
или в каквото можеш.
 
„В тази книга пише за Бог, но самата книга не е теологична, защото трудните равенства в нея ще измъчат разума на всеки агностик. Тя е за изпитанието да замениш тежестта на „всичко, което искаш, срещу всичко, което имаш“; за непозволените предателства към самия себе си; за по-трудния „лесен“ път. За живота, чиято твърда материя трябва да бъде проядена до изхода от отсрещния му край.“, споделя Кристин Димитрова в предговора на стихосбирката.
За мен това бе по-скоро едно лаконично разхождане из умалената форма на Дантевия Ад. Само че на този ад, заровен дълбоко в тъмната сянка на всеки един дишащ (човек).
Лаконичността на стиховете в началото обърква, създава усещането за нестабилност – както на структурата, така и на съдържанието. Страница след страница, обаче, така както вдишването и издишването разколебават пристъпването на смъртта, читателят изоставя въпроса ,,Да чета ли или да не чета‘‘.
Защото Стойкова-Клемър тъче нишки от преглътнати изповеди. И изписва: радостта и щастието, алчността и злобата, завистта и примирението, страданието и решението.
Ако не ти трябваше да получиш толкова,
Щеше да получиш повече.

***
Не можеш да спреш
Да говориш за себе си
.
        Как иначе
би доказал,
как иначе
 не би се съмнявал,

че съществуваш?
Зад гърба на чудовището
или лошо, или нищо.

        Да четеш вечерно ,,Как наказва Бог‘‘ е пътешествие по пътя на сенките, танцуващи по тавана всяка нощ, когато загасиш лампата и зачакаш съня да избави съзнанието ти от жизненост. А изненадата винаги е неочаквана, когато осъзнаеш, че самият ти си се превърнал в бродещо човешко петно, зависещо от силата на светлината (някъде, може и в теб). 
        Кратки стихове, изчистени стилистично и със запомнящи се метафори, ежедневни и познати. До болка. Каквото и да напиша за тези страници Божие наказание ще бъде субективно и само претендиращо да бъде критика. Подобен егоцентризъм в лоното на душата, обаче, е абсолютно ненужен, защото в него няма място за парченца поза. Не и при тази книга. Не и под тези корици. Все пак не отлагайте прочита й. За да споделите вините си дотолкова, че след като я разгърнете, да завършите денонощието си с молитва преди сън за наказване, защото реално

,,Не можеш да живееш
с по-малко щастие.‘‘

        


Друго ревю:

петък, 19 септември 2014 г.

Изтъканият от логика свят и ,,Проблемът (на) Спиноза'' от Ървин Ялом

-          Спиноза е поддържал позицията, че можем да превъзмогнем теразнията и всичките човешки страсти, достигайки до разбирането, че светът е изтъкан от логика. Убедеността му била така категорична, че той казва... – Фридрих прелисти страниците на книгата. - ,,... и ще разгледам човешките действия и влечения също тъй, като че ли изследването се отнася до линии, плоскости или тела.‘‘.

Сънувам лицето си с две усти наместо очи. И двете пробиват с думи огледалото, изкривяват се, а линиите им придобиват неясни очертания.
Събуждам се и зная, че преди да заспя сама омесих тестото на кошмара. Бухнала, тишината между утрото и вечерта ме дели от едно бавно четене. Не помня много. Само че вероятно тази нощ имах проблем. Проблемът (на) Спиноза.
,,Проблемът (на) Спиноза‘‘ (ИК ,,Хермес‘‘, 2012) е втората книга на Ървин Ялом, до която се докосвам (първо бе ,,Когато Ницше плака‘‘, ИК ,,Колибри‘‘, 2013). Като изключим ужасната корица в Дан Браунов стил, от която благо наднича предполагаемият лик на Спиноза (доколкото той може да бъде отгатнат при липсата на факти за личния живот на философа), положен до златист надпис ,,бестселър‘‘, романът на Ялом излива върху килима на белия лист две диалектично противоположни начала, които захвърлят ученото в учебниците по история и водят двубоя си директно във възприятията на читателя.
    “- И все пак, Бенто – каза Франко и стана, протягайки се да си тръгва, – и двамата знаем, че разумът не е равностоен противник на страстта.
- Да, силната емоция може да бъде потушена само от друга силна емоция. Задачата пред мен е ясна: трябва да се науча как да превърна разума в страст.
- Да се превърне разумът в страст, каква изумителна задача! – прошепна Франко… “
Две сюжетни линии. Две усти. Един разказвач.
От едната страна е Бенто (Барух) Спиноза – роденият по времето на Инквизицията философ, отхвърлил еврейските догми и осъден на доживотен херем от своята общност, а от другата – Алфред Розенберг – едно от най-страшните оръжия на нацизма и фанатизиран съратник на Адолф Хитлер.
Двулик, ,,Проблемът (на) Спиноза‘‘ е сложно пречупване на една идея през призмата на рационализма и на страстта, прегърнала илюзиорен смисъл. Глава по глава авторът изследва последователно двамата си герои, процедирайки безпристрастно, показвайки силните и слабите страни и на единия, и на другия. С оглед на професията на Ялом, избраната форма на повествование – конкретно наподобяващо сеанс при психотерапевт – не е изненадваща, нито пък утежняваща. Напротив, това е едно интелигентно пресяване на философията и на историята чрез психологически похвати, лишени от детерминизъм. Книгата не е четиво, което може да бъде погълнато на един дъх, то изисква време и концентрираност, обстойно обхождане на мрака и светлината в персонажите без това странстване да страда от контрапреноса* на разказвача. Усещането за биографичност е колкото подплатено с правдоподобност, доколкото и нетежащо с бремето на фактите; то увлича, жонглира с знанията на четящия, първо ги облагородява рационално и примирено, а след това безмилостно ги подлага на съмненията на емпатията към един или друг образ. Романът е заявка за сериозна литература, която,обаче, бяга от сложните думи и е човешка, твърде човешка.
Къде се крие проблемът (на) Спиноза: антисемитската, представена като религиозна теория на Розенберг има своята Ахилесова пета. Едно изключение, което логиката му няма как да обясни, нито да обори. Яростен антисемит още на 16, Алфред се сблъсква с наказанието ,,Спиноза‘‘, което го преследва до края на живота му. Любовта на един от големите германски свръхчовеци – Гьоте – към еврейския философ, обожествяването на природата и природизирането на понятието Бог, прочистването на разума от страстите и опитите те да бъдат надскочени, доброволното изкореняване от собствения род при Барух са част от кошмара, който принизява търсещият признание от която и да е общност Розенберг и разклаща фанатизираните му убеждения.
Двете усти говорят. Ялом не дава предимство нито на едната, нито на другата, а действителността сама избира като каква да се покаже. Тя пресява гледките и потапя погледа. Нацистът спира да бъде само нацист, а отшелникът философ – само лишена от емоции божествена машина.
Струва ми се излишно да декларирам страст към романа. Защото той не го изисква. Той е острие хладно рацио, устата, която е на мястото на едното ми око и укротява желанията на другото. Поради обичта ми към трите науки, които заедно изграждат ядрото на книгата, тя няма как да не ми хареса. Тя не е вълнуваща като ,,Когато Ницше плака‘‘, но пък е достоверна и образоваща. Тя е целувка, в която е скрита кост и увисва по клепките. Затова и представлява задължително четиво за страдащите от кошмарите на двете крайности -  ratio, което чувства и емоция, която не подминава сляпо действителността. Защото ако историята фанатично не се учи и преговаря стари грешки, то четящият тези редове би могъл да не я повтаря.


   

   Четете още впечатления в: 


   

понеделник, 15 септември 2014 г.

Вечерята с родителската съвест във ,,Вечерята'' от Херман Кох

Има семейни вечери, които не са подобни на тези, битуващи в спомените ни от книгите на Джерард Даръл. Такива, които затягат вратовръзките и предизвикват капчици пот по тила при мисълта за тях. Защото да се срещнеш със семейството е избор. Но кое да е семейството и как ще се разлисти то, зависи изцяло от милостта на Фортуна. 
           Този понеделник, сякаш съвсем неволно, ИК „Колибри‘‘ даряват на книжния пазар превод на книга, която обявява война на нуждата от закупуване само на учебници в този къс от септември. Дори корицата е сигнално жълта. За да напомни - ,,Не ме пропускайте, защото и аз мога да съм учебник‘‘.
        ,,Вечерята‘‘ на Херман Кох започва невинно. Двама братя, които не се разбират, следва да се съберат на една маса в изискан ресторант, за да си побъбрят. Единият е обикновен човек, водещ тих и щастлив семеен живот. Другият е бъдещият кандидат за министър-председател. Съпругите им са опорни точки. Но от темите като работа, ваканции, избори и филми със Скарлет Йохансон, от комичното поръчване на неразбираеми ястия и треперещите пръсти на новата сервитьорка пред лицето на бъдещата власт, става ясно, че зад тъмните очила на бъдещата премиерша сълзите са оправдани. И съвсем не-до-там-успешно скрити.
        Мишел и Рик, двамата 15-годишни братовчеди и синове на двойките са извършили нещо, оставящо безмълвното си присъствие на масата, засядащо в гърлото при всяка хапка на сирена и при всяка отпита глътка старо вино. Какво трябва да направят родителите, за да го прикрият и какви ще са последствията при разкриването на деянието с оглед на непълнолетната им възраст - въпросителната, разперила своите обли черти и точка над масата. Но с резюмето е по-добре да спра до тук.
       Фабулата на ,,Вечерята‘‘ на Херман Кох се разгръща  бавно - от забавно, през реалистично до трагично:
Щяхме да вечеряме в ресторант. Няма да издавам в кой, тъй като следващия път вътре ще гъмжи от хора, дошли да проверят дали не сме и ние там. Серж беше запазил маса. Винаги той се нагърбва с резервациите. Ресторантът е от оня тип заведения, в които трябва да позвъниш три месеца предварително – или шест, или пък осем...
        Стилът на повествованието е хумористичен и достъпен. Читателят неизбежно започва да се припознава в главния герой – ефект, вероятно дължащ се на универсалността на преживяването ,,семейна вечеря‘‘ използвания Аз-изказ.
        Лавинообразно напрежението нараства и ядът от незнанието какво се случва се комбинира с гадаене  колко страшно може да е страшното. При това появата на диалози с децата е предимно нищожна и оставена някак в края на книгата, за да се подсили усещането за властта на родителското тяло. Или в случая за безсилието му пред моретата емоции.
        Въпреки това признавам, че краят ми се стори леко притъпен и не остави топли читателски емоции. Дали не очаквах повече от ужасното? В крайна сметка и това е абсолютно възможно. Защото многото смях и иронични усмивки (а тях ще ги имате в началото), казват, не са на хубаво. Факт е, обаче, че Кох засяга не само отношенията родител-дете, но и отношенията човек-човек, богат-беден, емпатия-безчувствие. Социалната забежка е неизбежна и е твърде болезнена хапка. А когато се замисля, че у хора, близки до моята възраст, дреме жестокостта на Мишел и Рик, съвсем ми се иска да пропусна храненето с тях. И да отбягвам темата за тях. Навсякъде – на масата, вкъщи, в метрото.
Романът на холандския автор обхваща редица правно-морални дихотомии, свързани с отговорността, със споделената вина, с родителската обич и с възпитанието, както и с мутациите на характера, които могат да се родят от него. Преди да се е стигнало до екранизацията на ,,най-превежданата холандска книга‘‘, както я определят класациите, а в случая и с примамливото участие на прекрасната Кейт Бланшет,,,Вечерята‘‘ на Херман Кох е едно подходящо четиво за всеки родител (включително проекто-родители). Както и за хора, които просто се опитват да избягат от някои вечерни похапвания с роднини, защото просто не обичат да носят вратовръзки.

четвъртък, 11 септември 2014 г.

Да (се) забравиш с ,,Творците на памет'' от Джефри Мур

        По химически състав паяжината е сходна на коприната. Подобно на нея, тя комбинира лекота и издръжливост, а елегантността й в повечето случаи е качество, което не се поставя под въпрос.
        Подобно на паяка, който преде капана си, човешките когниции рисуват необятни полета фини нишки съвършеност и болка. Невъзможно е да се видят с просто око, но целият триумф на цветове, звуци, усещания, спомени, импулси и прочие  стои и тихо чака.
     
  Подобна мрежа от екзплозии се крие под книжното тяло на ,,Творците на памет‘‘ от Джефри Мур (ИК ,,Жанет 45‘‘, 2013).
        Ако сте поели по пътя на читателя, търсещ бързи усещания, по-добре стоите далеч от тази корица (браво на Райчо Станев, повече от подходяща е).Жълтият й цвят не лъже – книгата е паяк кръстоносец, който ще ви оплете, а после най-безсрамно ще ви изяде.
        "Единствената разлика между живота в коловоз и гроба е дълбочината."
        Мур съчетава две крайности – майка, Сара Брун, болна от Алцхаймер, и син, Ноел Брун, синестет* –  за да изгради сложен и многопластов свят, в които всяка мисъл те подхлъзва към бездна.
        Животът на вглъбения в своите емоции Ноел се променя, когато се сприятелява с Норвал - сексист, мизантроп, циничен до вулгарност, красив и остроумнен ерудит, който е готов да се гмурне в обятията на смъртта след довършването на проекта на живота си ,,Алфа Бета‘‘, а именно – да преспи с нужния брой жени, чийто имена започват с буквите от азбуката. Също синестет по своята орис, декадентът се оказва нужната отрова, уравновесяваща плахия Брун.
        Не е учудващо, че на фона на това мъжко приятелство се появява очакваното ,,S’’, магнетично забулено в Самира – девойка от арабски произход, практикуваща арттерапия и която след инцидент с употреба на упойващи вещества е вкопчена в капана на амнезията.
        Тъй като лекарство за Алцхаймер няма, Ноел се заема със задачата сам да открие подобно като загърбва смело детските си кошмари, последвали след самоубийството на баща му – брилянтен химик и фармацевт.
        Това решение логически води включването на Джей Джей – забавник, влюбен в алтернативната медицина и експерименталните опиати – към и без това непривичната компания.
        Романът звучи толкова реалистично, че категорията ,,художествена литература‘‘ може да бъде поставена под съмнение в даден момент – документалната фикция чрез дневници на различните герои, изрезки от вестникарски публикации и бележките на съставителя – психиатъра Емил Ворта, оплита напълно в капана си и читателят попада в бездната на трепетното очакване какво следва. А усещанията и цветовете около него стават все по-осезаеми.
        Признавам, че към 150-та страница романът става малко муден. Темпото спира, сякаш дава време за успокояване на пулса, достигнал връхна точка пред експлозия. Но тогава идва магията на химията.
        Това, което ще накара и рационални, и емоционални читатели да се влюбят в романа, е сложната връзка химия – поезия, където химията е поезия, поезията е химия, а в едно цяло те се превръщат в любов от най-висша форма, във вечност:
Розата и амарантът

В една градина редом цъфтели роза и амарант. Амарантът се обърнал към съседката си:

- Облажавам те за красотата и аромата ти! Нищо чудно, че си любимка на всеки.

А розата отвърнала с тъга в гласа:

- Ах, скъпи ми приятелю, но аз живея толкоз кратко – дори ничия жестока ръка да не ме откъсне, цветчетата ми бързо повяхват и окапват и аз умирам. А твоите цветове не увяхват, дори да ги отрежат, защото са безсмъртни.

Това е налогът на величието.

Дойде ред на меките и гъвкави думи от „Дон Кихот“, които бе прочел в леглото си в нощта, когато стана на четиринайсет:

… руси девойки – толкова млади, че наглед никоя не беше под четиринайсет, но и над осемнайсет години, – всичките облечени в зелено. Косите им бяха донейде сплетени, донейде разпуснати, но до последната тъй руси, че можеха да си съперничат с тези на слънцето, и увенчани с гирлянди, оплетени от жасмин, рози, амарант и орлови нокти…

Ноел отвори очи, погледна косо към Норвал, после напред към кремавите субтитри на филма на Бергман, които бързо се разтвориха в медно-червеникави редове от „Пинокио“, застъпващи се като покривни плочи. Намираше се в облепената си с тапети на бикове стая през 1973 година, облечен бе с любимата си пижама на палячовци и слушаше гласа на майка си:

В средата на арената се появи малкото магаренце Пинокио, празнично нагиздено от глава до пети. Имаше нови юзди от лъскава кожа с пиринчени токи и капси, а на ушите – две бели камелии; гривата му беше разделена на множество буклички, хванати с алени джувки; широк пояс в златно и сребърно опасваше тумбачето му, а в опашката му беше вплетен амарант…

Накрая, в двойна линия като разклонена река, лъкатушеща като писец на полиграф, дойдоха трепкащите сапфирени букви на най-обичаната от Ноел книга – „Приказки от хиляда и една нощ“.

Спряла тя в магазинчето за плодове и зеленчуци и купила оттам шамски ябълки, османски дюли и омански праскови, нилски краставици, египетски лимони и султански портокали, спряла и при аптекаря за тинктура от алепински жасмин и плод на мирта, масло от лайка и лавсония, кървавочервена анемония и цвят от нар, шипка и амарант…
       
        ,,Творците на памет‘‘ е невероятно съчетание на литература – от познати класики, през поезия, до специализирана литература. Мрежата от познания, които заливат читателя, се превръща в най-сигурното оръжие на Мур.  Няма как този експериментален роман да не ви хареса.  Ще се лутате в лабиринти от собствени спомени, собствени страхове; ще се срещате с образи и звукови фантазми; ще танцувате по нишките си съзнателно, за да се опитате да го забравите по-късно. Защото мисълта за времето плаши, но и смирява. Защото в тези 460 страници гамата от човешки емоции е колкото многоспектърна, толкова и реалистична. И ще се окажете заплетени поне в една от тях. А мислите са капан, от който бягство няма.
       
Още ревюта:
       

        

вторник, 9 септември 2014 г.

Да бъдеш следа във водата с ''Човекът, който ядеше смъртта'' на Борислав Пекич

,,Има хора, чийто живот е следа във водата. Невидими, безмълвни, нереални, без отпечатъци в пясъчната пустиня на човечността.‘‘
Има и време, в което Революцията изяжда децата си. И това е времето, в което живее ,,Човекът, който ядеше смъртта‘‘(ИК ,,Унискорп‘‘) – човекът, който ще захапе и  вас.
Творбата на сръбския автор Борислав Пекич прилича на елегантен прелъстител, който умело си играе с очакванията.
1.   защото реших, че ще се влюбя в нея още след като прочетох заглавието (пуста мрачност и любов към този исторически период);
2.    защото някои познати добронамерено я похвалиха;
3.    защото се надцених и реших, че 30 минути четене са достатъчни за ТЕЗИ 50 страници.
След потъпкването на всички мои илюзии, признавам: гражданинът Попие ме надигра.
Гражданинът Попие е елемент от човекоядната машина на Френската революция. Винтче, без което системата  спира да функционира, докато не бъде заменено с друго.
,,Не очаквайте  да намерите името на гражданина Попие в нито един компендиум на Френската революция, колкото и изчерпателен да е той.‘‘
Разказът безсрамно мами още в самото начало. Атмосферата на революционен Париж, пътуването на разказвача от бюрото на главния герой до гилотината, документите и изброяването на архивите създават усещането за болезнена реалистичност. Толкова болезнена, че читателят се превръща в чакащ присъдата си и точно е изправен пред опасността да заклейми Жан-Луи за поредния бездушен чиновник, който ще бъде подложен на жестоко балканско осмиване по примера на руските братя, когато действието гони случая и обезсилва догадките.
На практика гражданинът Попие не е гражданин като другите. Той ,,никога не бе присъствал на екзекуция, нито бе виждал гилотината, но трябваше да знае, че всяка графа в неговата Книга означава един човек по-малко в Книгата на живота‘‘. Вдъхновението не греши и героят на Пекич започва да се храни с присъди. Но с голямата сила идват и големите отговорности, а пред Попие се изправя въпросът как човек се справя със задачата да спаси няколко невинни живота, да преглътне вината и спасението им и дори сам да положи глава под гилотината „за награда“ за стореното, когато на плещите му пада тежестта на избора ,,Кого‘‘. Един Атлас, който държи света в ръцете си, без да може да го разклати дотолкова, че да го промени, се превръща в обречен заложник на съдбата. А справедливостта остава измамно понятие.
Проблемът на Пекич се корени само в едно – в краткостта. Цялостната му идея е толкова оригинална, мащабна и ровеща в морални и правни дилеми, че не заслужава претупването в 50 страници. Илюзията за маломащабност прелъстява читателя, но всъщност прави ,,книгата‘‘ тежко и бавно четивна. По редовете се среща толкова много историческа информация, че прелистващият се задъхва и има нужда от почивка и тръсване на глава, преди да продължи отново по френските катакомби на правдата.
        С дълбоко внушение ,,Човекът, който ядеше смъртта‘‘ на Борислав Пекич все пак се превръща в Гилотина, която си струва завъртането, но определено има нужда от смазване.





 Следите на изпреварили ме колеги из нета:



        

понеделник, 8 септември 2014 г.

Край и център в ,,Правек и други времена'' на Олга Токарчук

Утрото прохожда бавно по клепачите. Хронологично бягам от кошмарите и се събуждам с тежък душевен махмурлук след странстване из ,,Правек и други времена‘‘ (Олга Токарчук, ИК ,,АлтерА‘‘).
[Из спомените на един съночитател:]
Когато грабнах книгата от един рафт, бях неука и лишена от очаквания. Първо изречение:
,,Правек е място, което се намира в средата на Вселената‘‘.
Куршумен стил. И краят:
,,Правек и други времена‘‘ е може би най-известната творба на полската авторка. Създадена 1996 година, тази ,,приказна метафизика‘‘, както самата Токарчук я нарича, съвсем нахално спира времето и започва да дращи миговете.
В Правек времето е спряло. В него има ,,твърде много свят‘‘, много религия, много митичност и много паралелност.
В Правек самостоятелната система на съществуващи надскача времето. И макар да напомня на магическия Маркесов реализъм, макар да буди съмнения в читателя за границата реалност-илюзорност, романът рисува уверено чрез ежедневието на живущите идеята за предизвестената смърт и живота преди това.
На пръв поглед книгата върви спокойно пътя на своето изчитане. Няма велики обрати, няма драма. Но читателят забравя, че има съществуване. А нормалността му понякога е по-мащабно събитие и от най-красивия романс. В това малко селище властват неписаните правила на естествеността, а те са искрени и до болка познати въпреки модерната хаотичност.
Бавното начало ме зашлеви с главата ,,Времето на Бог‘‘. Защото няма друга такава. След това идват четирите компонента на времето. И макар да прегръща философията и религията, ,,Правек и други времена‘‘ подкупва дори читатели, бягащи от тях. Езикът на Токарчук е достъпен, поетичен. Метафорите са разбираеми и бягащи от оригиналниченето, а усещането е за споделеност и съпричастност.
Подчертавам, че книгата може да събуди  у вас противоречиви усещания. Ако не сте в настроение за спокойно разплитане на живота до неговия край, тя може да ви се стори странна с многото си герои, деликатно обвързани един с друг без това да се натрапва.
Въпреки това, както казва един скъп познат, живеем във времена, в които хората се избиват за добро утро; струва си поливането на превалянето на деня.
Аз го направих в Правек. И времето ми спря. Краят е начало и обратното. Защото ,,зимата трябва да бъде разказвана, за да може да дойде лятото‘‘*.

*от ,,Дом дневен, дом нощен‘‘ на същата авторка и следващото ми задължително четиво;

       







четвъртък, 4 септември 2014 г.

Не излязох от ,,Пещерата на идеите'' от Хосе Карлос Самоса

За никого не е тайна, че съм върл фен на ,,Клара и сянката‘‘ (с уговорката за края), както и на ''Стръв''. Хосе Карлос Самоса, макар и пишещ романи предимно с криминални нюанси (,,макар‘‘, защото аз не съм от най-големите почитатели), успя някак си да ме омагьоса и да ме впримчи във веригите на поклоничеството. Дали заради образованието му на психолог или просто изключителното му въорбражение, качествата му на пишещ са неоспорим факт поне в двете горепосочени книги.
Като всеки почитател, желанието ми бе да достигна недостижимото, а в случая, да издиря ,,Пещерата на идеите‘‘ (ИК ,,Колибри‘‘), книга в изчерпан тираж, поради липсата на която неведнъж съм отпращала клиенти с оклюмала глава.
Най-после, благодарение на ,,Пътуващите книги‘‘, успях да заема копие. И да се върна назад в миналото.
,,Странно‘‘ е точното описание на ''Пещерата на идеите'', чиито сюжетни линии се преплитат – от една страна стои преводът на слабо познато древногръцко произведение, а от друга – самата история, на която е посветено то.
 В Древна Атина един от учениците на прословутата Платонова Академия е открит мъртъв и обезобразен. Първоначалната теория, че е нападнат от вълци, не задоволява неговия пряк ментор Диагор, който търси помощта на Херакъл Понтор, Тълкувателя на загадки. Въпреки намесата му последват две нови убийства на приятели на загиналото момче, а пътят към Истината се оказва поредица от грешки и душевни предизвикателства (за да не издам някой ключов момент от романа, който да развали удоволствието от четенето, ще спра с резюмирането тук).
,,Пещерата на идеите‘‘ представлява доста експериментална творба. Като цяло книгата със сигурност не успя да измести ,,Клара и сянката‘‘ или ,,Стръв‘‘ в моята лична класация. Въпреки това, Сомоса отново успя да ме впечатли първо с добрата си информираност за периода и обичаите, които описва, второ с философския привкус, който има творбата му, но поднесен съвсем елегантно, деликатно, ненатрапчиво.
преводачът трябва да е откровен в бележките си - лъжата е привилегия на писателя 
***
Понякога да чакаш е начин да преследваш.
***
привилегията да говорим се състои, между другото, и от привилегията да мълчим, когато ни се иска
***
Смелостта се различава от страха единствено по произхода на вълненията.
***
Животът не е никакв теория. За да живееш трябва просто да си жив.
***
който постоянно търси обяснения, рискува да започне да си ги измисля
Езикът е четивен, фабулата се развива логично, но все пак на моменти не разбирах включването на втората сюжетна линия, което може да бъде леко дразнещо. Към средата на книгата усещах предимно нетърпение към осезаемата мудност, но в последствие сюжетът се раздвижи, придоби извивките на живо същество и заживя. Въпреки това цялата книга е лишена от  бързо действие, сякаш времето е спряло и запечатано в пещера.
Въпреки това искрени поздравления за работата на преводача, Людмила Петракиева, и за сполучливия превод. С изречения като ,,Луната бе женска гръд, а пръстът на облака се протягаше към зърното й. Луната бе вулва, а заостреният облак се стремеше да проникне в нея‘‘, Сомоса остава верен на един поетична класа, която липсва на редица наши съвременници.
         В крайна сметка, ако искате нещо, което да опресни знанията ви за Древна Атина, както и за философските идеи на Платон, както и може би сами да поровите в душите си, ,,Пещерата на идеите‘‘ от Хосе Карлос Самоса представлява една доста приятна  и оригинална смокиня, която напълно да задоволи глада ви. Макар че признавам, очаквах доста повече-