петък, 31 октомври 2014 г.

Привидното спокойствие на "Тънка книжка поезия" на Екатерина Йосифова

            Tънката книжка на поезията. На поезията, увиснала по уличните стълбове, простряна на балкона, сънувана по буквите. Но не и поезията на булевардите, на свалките, на лъскавото празнословие.
         „Тънка книжка поезия“ от Екатерина Йосифова (ИК „Жанет 45“) представя ежедневието по един очарователно непознат начин. В две части – „Букви“ и „Сънища“.
         Прекрасното книжно тяло, в което тези стихове са приютени (дело на Христо Гочев), е първата спирка от много несънувани досега гари. А пътят на Йосифова е реалистично близък и все пак озадачаващ.
         Между буквите ще се сблъскате с едно вечно въртящо се динамо, скрито в сянката на привидното спокойствие. Едно мълчание, побрало в себе си живота:
Добре съм си/ без говорене./ И без него се разбираме/ с нестрашния звяр: животът нечовек. („Сънувам си“)
         На пръв поглед литературните фигури липсват. А метафорите са потънали дълбоко в меките завивки на стиха, който иронично се подсмихва на читателя и на себе си:
Сънувам:
Написала съм си
Книгата.
Седим си двете с нея, доволни сме.
Полягаме. Заспиваме. Сънуваме:
Никой не протяга ръка.
Никой не ни отваря.
И какво, нищо.
         Поезията на Йосифова най-вероятно ще предизвика у вас неудобство. Неудобството от очакванията и невъзможността от сбъдването им. Защото нейните стихове могат и без вас – така, както пътят стои и подканя към вървеж напред и без самите вие да сте онези, които ще тръгнат по него. На границата между „Здравей“ и „Сбогом“ от вас зависи дали ще станете част от нейната чиста радост:
 Чиста радост.
Непожелаване.

         Стиховете са неравни – калдъръм на нервността от срещата със Ид-а скрит в теб. На себичното желание да знаеш и последвалият отказ от това знание и тихото помирени с буквите и сънищата. И щастието от него.
Не го мразех
Убих го, защото
Заемаше много място, сега стана
Приятно и просторно.
И нея не мразех, убих я, защото
отнемаше много верме, а то ми е
безценно.
Сега не съм нито той, нито  тя, може би съм
най-после
То. То не пречи. Обратно на оплакванията
Никога не ми е пречело. Да, мисля, че съм
най-после
Аз. Може би
Близначета, може и сиамски.
         Откровено казано, тази поезия не е моята. Тихият й бунт ми се струва твърде мъдър и логичен. А младостта иска своята показност. Въпреки това прочита на „Тънка книжка поезия“ убеждава, че е важна. Защото е разговор със себе си и околното в себе си.

         Тази вечер Екатерина Йосифова и Марин Бодаков ще се четат в книжарница „Ориндж“ на ул. „Граф Игнатиев“. Аз ще отида с моята „Тънка книжка“. Може пък тя да се окаже невидимо дебела. Та, ако искате, да натежим натам. И да не бъдем като онзи, който иска  парче от тортата макар да не обича сладко.

        
        

            

вторник, 28 октомври 2014 г.

Да се обичаме дотук с "Последна любов" на Уилям Уортън

            Преди около три години за първи път се сблъках с черните корици на „Последна любов“ от Уилям Уортън (ИК „Рата“), наредени до „Художникът“. Съвсем естествено веднага насочих  вниманието си към последната поради тогавашния ми уклон към рисуването. Малко по-късно разбрах, че Уортън не се дели. Защото той е един прекрасен следобед. От онези, в които както можете да пиете чай, така и да се бесите и това да не е трагично.
         Подобно на всяка една моя връзка, отношенията ми с Уортън бяха обременени с принципното ми първоначално недоверие, преминаха през романтиката на очакванията с „Художникът“, дивата страст с „Пилето“, опознаването с „Татко“, за да стигнат своята логична улегналост. Като „Последна любов“.
         Да ви представя него – Джак,  художника по призвание, някога повлечен в тайните дебри на военния свят. Този Джак  губи всичко –съпругата и децата си. И след края на един живот му се налага да започне нов. На друго място, с малко пари и малко повечко тъга. А колко тъга може да побере един площад в Париж, смятате? Толкова, че да го осееш с рисунки. И да станеш художник до статуята на Дидро.
         Всеки площад си има гълъби. Но не всеки площад си има 71-годишната французойка Мирабел. Мирабел е сляпата виждаща. А последната картина, която е полепнала по зрящите й очи, е мъртвата й майка.
         Реалистично или не, този мъж се влюбва в тази жена. И Джак се превръща в Жак. Но „Последна любов“ не е историята на идеалистичната и вечна любов, каквато я описват романите, а такава, каквато е в действителност, когато наистина остава последна – любов щит срещу самотата.
         От всичко на Уортън, което съм изчела, тази книга ми се стори най-далечна, ако има такова определение за книга на Уортън, но фактът, че аз се надявам да не съм достигнала до своята последна любов безспорно изиграва своята роля и поради това възприятията ми може би са съвсем младежки. 
         Езикът на книгата е толкова опростен, а персонажите толкова делнични в реакциите си, че на моменти ще се зачудите къде е магията на романа. Но такава има. И нея ще усетите накрая. След последната страница. След последната глътка любов.   И съвсем не мога да си обясня как Уортън успява да ме влюби в себе си по нов начин всеки следващ път.
        Може би защото тази любов не е като другите.
       

Прекрасно мнение на:
http://knijenpetar.blogspot.com

        
        
        

         

неделя, 26 октомври 2014 г.

Meтаморфозата и нейната цена в "Август" от Джон Уилямс

„бавен денят да настъпи, далече след нашата възраст,
в който ден Август, напуснал земята, която урежда,
ще се въздигне в небето, ще слуша отгоре молитви!“
Из ,,Възхвала на Август“, Петнадесета глава, ,,Метаморфози“, Овидий


         Две седмици преди сега настъпи денят. Денят, в който Джон Уилямс отново нахлу на българския пазар и го завладя божествено добре.
         „Август“ (ИК „Лабиринт“, 2014) представлява мащабен биографичен труд, посветен на живота на Октавиан Август. И ако всеки живот идва със своята смъртна присъда, то този на императора започва след нея.
         Убийството на Гай Юлий Цезар е завръзката, даваща начало на битката по пътя към законното придобиване на престола и укрепването на територията на Римската империя. В самия предговор авторът прави уговорката, че е разместил някои от историческите събития в чисто хронологически план, което (като любител на историята и особено на античната история) веднагически може да ви накара да повдигнете критично вежди.        Все пак сюжетът на романа е изграден доста стегнато и по волята на здравите исторически нрави на онези времена,за които можем само да гадаем. Линията на повествованието следва развоя на действителни събития, а избраната епистоларна форма, особено в първата част, постига търсения ефект – реалистичност до доказване на противното.
         Какво е да си човек и да си властник и колко маски трябва да се носят, за да оцелееш, когато не си невидим. Това са въпросите, които тази имагинерна биография втъкава в страниците си. Октавиан Август присъства рядко, за него по-скоро се говори, около него се шепти, за него се пише. Съперници и приятели проследяват трепетно конфликтите му с Марк Антоний и Секст Помпей. Самият император, обаче, остава мълчалив, подобно на застинало в небето божество. И целият път на израстването му от плахо момче до владетел на цяла империя се предава през очите на другите. Болезнената метаморфоза на човека в бога, който носи скрит някъде дълбоко в себе си.
         Във втората част, в която епистоларните източници (да, книгата представлява предимно един източник) намаляват, Уилямс се съсредоточава върху съдбата на дъщерята на Октавиан, която се оказва впримчена в абсурда на времето си – мъжки свят на бракове по сметка, но и даващ свобода чрез езически ритуали и дори похождения в името на бог Ерос. Един срещу друг и един до друг баща и дъщеря следва да направят редица избори – избори между личните корени, тези на семейството и тези на Империята. Или окончателно да ги изкоренят.
         Октавиан е Императорът. За да се превърне в такъв, обаче, трябва да пожертва своето щастие и това на плътта от плътта си. Уилямс предава по един доста елегантен начин стоическата драма и вътрешния  конфликт на Октавиан-човека, заплашен от строгата десница на Октавиан – владетеля. В крайна сметка общото благо надделява. А личната тъга остава неописана от историците.
         „Август“ е забележителен по рода си експеримент. Не мога да отрека, че започвах тази книга няколко пъти. Тя е трудоемка не поради използвания стил – напротив, авторът определено има таланта да пише съвсем разбираемо и дори в нужните моменти поетично (за това, естествено, способства и прекрасният превод на Емилия Масларова) – а по-скоро заради неизбежната си прилика с историческите извори. На моменти епистоларната форма, колкото и да ми е на сърце, натежаваше, объркването кой на кого пише бе неизбежно и постоянно се оказвах пътуваща из земите на Римската империя, често, обаче, без карта.

         В крайна сметка, като изключим факта, че романът определено не е четиво, поглъщащо се в прегръдките на едно дихание, той определено влиза в десетте най-добри книги, които съм прочела в последното тримесечие и определено ще бъде четивото, което ще „набутам“ в ръцете на баща ми, на когото дължа афинитета си към историческата наука. Макар и  в крайна сметка ролите на приятел, съпруг, баща и всички, подчинени на кръвта и сърцето човешки превъплъщения да се оказват стъпкани, настъпва денят, който Овидий предвижда и метаморфозите са възнаградени. С една по-различна любов. Божествената.

петък, 24 октомври 2014 г.

Сериозностите на "Малкия крал Декември" от Аксел Хаке

                ВНИМАНИЕ: Това ревю да се чете с наличието на желирани бонбони около вас.

Когато бях малка, бях влюбена в Питър Пан. Той ме гонеше, аз се криех от него зад дърветата. Мисля, че трябва да обвиня тази ми първа любов за катастрофалния  последвал вкус за мъже. Все пак, кой може да замести Питър Пан?
Миналата седмица в прегръдките ми се озоваха две прекрасни книги на издателство „Лабиринт“  - „Август“, за която мислех, че ще пиша днес, и „Малкият крал Декември“ (Аксел Хаке). Докато редях мисли за безспорно силната първа, погледът ми се плъзна по корицата на втората. И не можа да устои. Думата „декември“ ме гледаше изпод сянката на буквите, а на цялото изображение се бе ширнала една тучна поляна – съвсем в хармония с турболенцията, която направи времето в тези последни 24 часа. И понеже днес бях тъжното и фрустрирано дете, зачетох се.
След страница 10-та казах „Ама тази книжка е много хубава!“, а след страница 64-та, последна – „Еее, наистина ли свърши!“.
Горепосочените съвсем далеч от литературни реакции констатират три неща:
1.     Темз може да е лигав дечко;
2.     Темз не разбира възрастните;
3.     И себе си не разбира понякога.
„Малкият крал Декември“ започва по немски безцеремонно – с простата декларация, че този малък крал гостува на разказвача, защото ''той го е поискал''. Последвалите диалози, обаче, спъват забързания вход и спускат завеса за действителността.
Кралят се оригна силно и за кратко се разтърси от смях. Беше успял да изяде главата на желираното мече.
Погледна ме, продължи да дъвче бавно и попита:
-         И после?
-         После растеш. – отвърнах.
-         Боли ли? – продължи той.
-         Става много бавно – казах. – Макар че някои деца порастват за една нощ с два сантиметра и ако долепиш ухо до ръката или крака им, чуваш как скърцат.

 В страната на крал Декември хората се раждат от силната прегръдка и хвърлянето в пропаст на един крал и една кралица, чийто полет се превръща в звезда.
„Кралят и кралицата трябва да се прегърнат на един балкон, много силно да се прегърнат, после да затворят очи и да скочат долу. Когато стигнат долу, ако са се прегърнали достатъчно здраво, земята ще поддаде като трамплин и те ще отскочат до небето, ще свалят една звезда и ще я сложат в леглото. А на сутринта тя ще се събуди и ще бъде някой от нас.“
           Новите крале са възрастни и с времето започват да се смаляват. И вдетиняват. Педя по педя. Докато не станат по-ниски от стъбло на цвете, а след това не изчезнат в нищото. 
В страната на крал Декември сънищата са реалността, а съществуването извън тях е неприятен и повтарящ се кошмар:
-         Горкият ти – рече кралят, като спря до мен и ме гледа дълго. – Дори насън не политаш. Наистина ми е мъчно за теб. Нищо чудно, че си тъжен.
[…]
-         Mисля, че не си сънувал, че си пилот. А наистина си такъв. Представи си – подкани кралят. – Наистина си пилот, който не може да лети, а през други дни си тъжен човек, и после отново си...ах, знам ли. Такъв е животът. Животът започва вечер, когато заспиваш, и спира, когато сутрин се будиш. Трябва да казваме вместо „заспивам“ „будя се“ и вместо „будя се“, „заспивам“. Какво работиш?

 Подобно на „Малкият принц“, „Малкият крал Декември“ е история за пораснали деца. Естествено, образите не могат да се сравнят с тези на Екзюпери и вероятно заигравката с името е колкото удачна, толкова и опасна, но съвсем обективно погледнато това е детската книжка, която може да подарите  на детето около вас (или криещо се в самите вас). Защото освен история, това семпло книжно тяло подслонява в себе си и приказни илюстрации, дело на Михаел Сова. Защото освен приказка, това е и тъжна действителност – онзи сън, който всеки ден го сънуваме. И за изхода от който се оглеждаме в оправданията на възрастните, а отговорът се крие в едно червено желирано мече.
Искрено благодаря на Емилия Масларова, че ми затвори очите и ме изпрати в друг свят, дори за кратко.Съвсем няма да споменавам и качеството на изданието, на хартия и цветове - издание, достойно за истински Деца. Не виждам смисъл да ви преразказвам повече от разходките на разказвач и малък крал, нито пък да коментирам използвани способи. Защото тъгата на некрасивото порастване и превръщане във възрастен носи своето ясно послание. Обезмечтаването струва скъпо.  
Не зная кога за последно сте разгръщали детска книжка и за колко пораснали се взимате, но "Малкият крал Декември" е най-сериозният детски взор, отправян ви. А аз, именно с него на лице, ви заявявам, че не можете да виждате дракони, че най-вероятно сте тъжни, без да го знаете, но пък, че след шептенето на тези 64 страници ще си припомните как се мечтае и че ще ми дължите по едно пакетче желирани бонбони за това.. 
Така, де, идва ноември, после следва декември. Аз и моите 175 сантиметра тиктакаме. И си представяме какво се крие зад стената.


Още мечтания:



        

         

вторник, 21 октомври 2014 г.

"Дъска по морския пясък" на Екатерина Григорова и реенето по нея.

         Трудно е да се играе шахмат с поезията. Още по-трудно е да се изправиш пред непознат опонент. Гледате се изпод вежди, надявате се на нещо, но все пак си нямате вяра. Химията помежду ви се разлива по дъската и или я наводнява изцяло и безпощадно, или оставя тихи капки роса, оставащи невидими след бягството на времето.
        
         Подобна непредвидима игра ми предложи стихосбирката „Дъска по мокрия пясък“ на Екатерина Григорова (ИК „ЕргО“, 2014) – втора стихосбирка на авторката, първа за прочит за моето око. 
         Разделена на пет части, книгата напомня едно нееднозначно пътуване. Защото точен образ или акцент няма. Подобно на корицата си, цялата стихосбирка носи усещането за гмуркане и реене по меридиани (и морски).
         „Битие“, „Дашек в курника“, „Проклятието е трик на професионалистите“, „Сняг“, „Всички дървета с птиците“ чертаят „заглушени честоти“, преливат нюансите и побират в себе си ежедневие, поезия и минало.
         Ритмичността и равномерността на стиховете са осезаеми, но в повечето случаи тонът ми заглъхваше накрая – силно и мелодично начало или пък забиващ се край, но при някои творби ехо от моя страна сякаш нямаше. Или пък може би съм се реела някъде другаде.
         Във всеки случай, „Дъска по морския пясък“ изисква внимателно четене, инак човек може да остане изигран – изпускането на една нишка или на една буква, скрита под друга може да доведе до тотално разминаване.
           Метафорите, използвани в поезията в първите три части, бяха тези, които буквално се биеха с дъжда. И ме валяха. Галещо монотонни и успокояващи, те все пак бяха работещ и движещ те напред двигател,а монологът на лирическия/ата – глас, идващ от водовъртежа на ежедневието, но водещ към дълбините на непознатото; от там, където границата между реално и измислено е лесно заличима.
Защото няма по-точно предчувствие за
време от незнанието на нещата,
че са на най-доброто си място

         Химията между мен и „Дъска по мокрия пясък“ бе тиха, но напоителна. Екатерина Григорова определено демонстрира висок стил и ерудиция при писането. Ерго, шах. Но страстта е нещото, което при мен надделява над аналитичното любопитство (съвсем изключете еротичната страст тук, не говоря за нея). Мат. Втори прочит ще има. Реми. Все пак, от интерес  пробвайте да поиграете с тази българска поезия. Метафорите ще са ви близко-неразбираеми. Затова гледайте да се реете внимателно. Защото при Григорова:
Зрителите рухват надолу с паническа висота.
Най-ниското момиче крещи, че светът навлиза в нова фаза,
Че ние сме поколение от изгубени лунатици,
 които умеят да се блъскат като никой друг.


петък, 17 октомври 2014 г.

"Телефонни обаждания", които натъжават - Роберто Боланьо

         Дълбоката вода е засята със звезди. Многообразие в един безброй. От тъги.
Зачеркнах още един автор от листата си „да се прочете“. Роберто Боланьо ми бе познат само от един кратък (?) разказ, публикуван в първия брой GRANTA Bulgaria. Запомних го (а аз рядко помня имена на автори, по-скоро у мен остават усещанията), но ми трябваха години да надмогна корицата на „Телефонни обаждания“, за да я разгърна (определено бе подвеждаща).
         И тъй като по-горе споменах, че Мнемозина ми оставя предимно усещания като подарък: да, нюансите, които остави този сборник от разкази в мен, са твърде многоспектърни и изненадващи. Изненадващи като неочаквано позвъняване на телефона. И тръпнещото желание от другата страна на линията да е...
         Обичта ми към латиноамериканската литература е потвърдена и овековечена, макар този сборник със сигурност да не е най-великото постижение на автора (тук импровизирам на базата на свое шесто чувство и впечатления от разказите). Все пак, едно той умее добре – да натъжава и да захапва добре. За да ви остане усещането за вътрешно неспокойствие и любопитство като от недовършена дума поради разпадната телефонна връзка.
         Четирите истории в „Телефони обаждания“ не са за хора с тиха кръв. Липсата на дълбоко със сигурност би довела до неразбиране на краткия стил на автора. Защото повествованието на Боланьо е ужасно стегнато и може би забързано въпреки отсъствието на особено много действие, защото повествованието на Боланьо извира от дебрите на най-чистата болка, породена от страданието на Его-то или на сърцето.
         Сред страниците ще срещнете неуспели писатели, рецензенти, литературни корифеи, потънали в прах и много други. От четирите истории може би най-слабо отражение в мен намери вторият разказ заради криминалния привкус и лекото загубване на смисъла от написаното, но въпреки това   „Телефонни обаждания“ е прекрасен. Не само защото е трудно да пишеш разкази, ами защото просто е ужасно трудно наистина да натъжиш някого. Да го натъжиш така, че не само да припознае себе си в някой от протагонистите ти, ами да го накараш да се хвърли в дълбокото метафизично на тъгата. Онова, което се загнездва в теб и се разраства плавно. Като капка черно мастило, полята върху белия лист.
         Диалозите в разказите до един се водят по телефона. И са странно чужди хората от двете страни на линията. Като две прегръдки на бездни, от които няма какво друго да се роди освен мрак*.
         След страница последна ще ви горчи. И ще страдате. Защото последният разказ ще разклати устоите ви, ще погълне усмивката и ще ви припомни най-драскащите ви моменти. Но не се страхувайте. Просто вдигнете телефона и приемете това книжно обаждане.
                 

*по стих на Добромир Тонев 
        

         

четвъртък, 16 октомври 2014 г.

Самотата, без която не можем, в "Триумфалната арка" на Ерих Мария Ремарк

         Сивото на дъжда ме кара да се задъхвам. Цяла София е увиснала враждебно на врата ми, дебнейки всеки мой плах жест. Погледите в трамвая кашлят студ. Но рядко извръщам очи.
         Сиво и равно ми е. А в такива дни се сещам за Ремарк и неговия прикрит романтизъм. Може би защото само той може да вкара в правилния коловоз безсилните метафори на ума ми.
        
Прелиствам наум „Триумфалната арка“ (ИК „Фама“) и се надявам на странник. Макар навярно това да е една от най-нетипичните за Ремарк книги, денят се преглъща по-лесно в компанията на нейния сюжет. Защото прилича на отклонен поглед от бойното поле – схващано в буквален смисъл или това, простиращо се из трамвая.
         Пренасям се в 1939-а година. Равик е способен хирург, пребивава в Париж без документи и без право да упражнява професията си. Преживява като оперира нелегално в частна клиника. Той е един от многото бежанци от нацистка Германия, които живеят под постоянната заплаха да бъдат заловени и депортирани. Равик пие много калвадос, философства с Морозов, чака и се надява. Да не се стигне до ново бягство и до нова самота.
         Всяко бягство си има име, а всяко име носи нов спомен. В навечерието на Втората световна война тези съхранени картини не са от красивите, нито пък от приятените. Лишенията, биещият лицето дъжд и несигурността са единствените спътници на човека без самоличност, подарена от закона.
         Тогава се появява Джоан – вятърничева актриса. Любовта между двамата е невъзможна, но уютна. Джоан е онова, което Равик мечтае, без да има. Нейната детинска радост, пък, се вмества в граденето на планове за утрешния ден без той да бъде изобщо гарантиран. Незавършена и нетърпелива, младата жена искрено може да ви подразни като герой, но и омилостиви:
„ - Но какво си ти тогава ?- Нещо половинчато, нещо незавършено. Някаква отломка…- Това е най-доброто … Разпалва въображението. Такива жени се обичат вечно. Завършените жени омръзват лесно. ”
        Джоан е невярната мечта. А Равик от години е в дългогодишна връзка с кошмарите. Сянката на войната се промъква в щастливото ложе не само чрез сеещата се несигурност или атмосферата на неприветливата хотелска стая. Хааке – един от някогашните мъчители на медика, се оказва в града. И желанието за мъст надделява.
         Краят на книгата е предвидим, но може би нужен, защото представя на читателя един пречистен протагонист – Равик вече не е циникът лекар, пиещ калвадос. Изповедта му пред Джоан е искане на прошка, израз на примирение, както и елегия на доброто. Защото в дни на мрак не се вижда дори „Триумфалната арка“.
         Сюжетът на романа е меко казано грабващ. И до ден днешен не мога да си обясня този Ремарков стил, познат ни и от „Черният обелиск“, „Трима другари“ и прочие, който не пуска дъха на читателя, засмуква го и всякаш изпълва вътрешния му свят единствено със студ, с рационализъм, меланхолия и все пак естетика. Но „Триумфалната арка“ е странична, тя не е вперила взор толкова във войната, дори не толкова и в любовта като бягство, а по-скоро е своебразна антология на самотата. Защото Равик, Джоан, Морозов, Хааке, без значение дали са излишно драматизиращи, прекалено сурови или твърде вдетинени герои, са самотни. И от тази вътрешна самота изглежда спасение няма.
 Героите са представени плавно, развиват сами преждата си история, а вълните им емоции галят с хладни жестове читателското сърце (?).Свят извън романа изведнъж не съществува, а усещането за неизбежност както задушаващо, така и успокояващо. След последната страница дълго събирате отломките си и приемате липсата си на избор. Но това е Ремарк. След  него много въпроси ще се разбиват в главата ви.
И в такива дни аз винаги се сещам за Ремарк. И за „Триумфалната арка“. Най-вече, защото е твърде тъмно, за да я видя.
        
         

събота, 11 октомври 2014 г.

Любов по време на класика - "Кръвта на другите" от Симон дьо Бовоар

           „Да действаш заради самото действие, би било чиста измама – каза той. – Но може би колебанията ми също са измама.”

Плътност – плътността на черното мастило, забито в думите; плътността на тембъра на книгата; плътността от жеста при нахлузването на образите върху проекто-героите. Има книги, които обясняват само с едно изречение любовта ми към т. нар. „модерна класика”. Защото са пропити с атмосфера. И реалистичното им звучене все пак дъха на нещо несъществуващо.
            „Кръвта на другите” (ИК „Колибри”, 2014) е вторият роман на френската писателка Симон дьо Бовоар. Повечето от вас може би са се срещали с нея чрез „Мандарините” (награда „Гонкур”) и „Вторият пол”. През 1984 г. по книгата е създаден френско-канадският филм на режисьора Клод Шаброл с участието на Джоди Фостър, така че неслучайно заглавието може да ви се стори познато.
            Съвсем естествено за времето, през което твори Бовоар, фабулата на творбата се разлиства по време на Втората световна война. Когато Жан среща Елен. Той – поелият по опасните пътища на отказа от пацифизъм и прегръщайки комунистическия идеал; тя – аполитичната и объркана,  по лолитски лукава и наивна, но присъединила се към страстта на времето и станала част от Съпротивата. Абсурдното се случва и на фона на политическата въртележка и апокалиптична несигурност по героите плъзват чувства. Онези чувства, които винаги оплитат историята и кълбото прежда се оказва задушаващо. Нишката от емоции води до избори. А изборите - до съмнения и колебания. Защото явно максимата „безплатен обяд няма” е вярна.
            Безсмислено е да се впускам в задълбочени и отвлечени философски размисли. Доста по-стегнати и верни думи относно това кое е правилно и кое не е и доколко нашата собствена свобода води до накърняването на нечия чужда ще намерите в тези 300 страници. Философията на Сартр, съпругът на Бовоар, има своя верен съмишленик в нейно лице. Някога един от моментните ми най-близки хора ме принуди да гледам един доста сладък филм  с участието на Ева Грийн - ,,Франклин”. Във въпросния по доста по-съвременен и може би доста по-повърхностен начин се представяше точно идеята за ефекта на доминото, в която едно действие променя съдби.
            Ретроспекциите и метафорите в „Кръвта на другите” буквално ще спрат дъха ви. Вдишайте. Кръвта ви ще застине. Издишайте. Сумракът на военния период ще ви обгърне. И само човешкото ще спусне или вдигне тъмата.
            Не мога да крия, че предпочитам „Мандарините”. Някак си Елен така и не ми стана симпатична. А частта с аборта и безутешната й любов към човек с лишена от страст кръв ме накара искрено да пожелая да я ошамаря. Така, както заслужаваме всички малки глупачки.
            Екзистенциален по своята същност и невероятно объркващ рациото, отричащо зависимостта от другите, „Кръвта на другите” е задължителен роман за всеки класик по душа. Пренесе ме в свят, който ме мами и плаши. И ме изпълва с необясним студ и резервираност. Като роман на Ремарк (моята голяма любов). И защото просто е хубав. И човешки.
          
          
          
          


четвъртък, 9 октомври 2014 г.

Как са вашите "Бели зъби" след захапката на Зейди Смит

     
   След като „Мидълсекс“ на Юдженидис ме хвърли в пропастта на дилемите, „Жанет 45“ ми предлагат ново предизвикателство за ума. „Бели зъби“ на Зейди Смит е също толкова мащабно произведение (624 страници), което се оказа трудоемко не толкова поради броя на страниците си, колкото заради остатъчното чувство след него.
         Все пак съществуват няколко особени факта, които не могат да бъдат оспорени ( подчертавам – в ареала на собствените ми възприятия):
1.     Зейди Смит е голяма. Толкова голяма, колкото са и метафорите, използвани от нея. Когато си чернокожа англичанка на 21 едва ли някои очаква от теб величини. Но когато издателство само ти предлага да финансира по-нататъшното ти писане, това значи нещо. Дали образованието в „Кеймбридж“ е оказало влияние, или Смит го дължи на собствено(ръчно) разгръщане на потенциала си, това може да гадаем и никога да не разберем. Но: „Бели зъби“ се оказва едно от 100-те предложения на „Таймс“ за англоезични романи от 1923 до 2005 г.
2.     Въпреки всички хвалебствия, нещо липсва в рецептата й. Пълното удоволствие и смазване след прочит на книгата остава terra incognitа. „Бели зъби“ изпраща заявка за величествена сфера, но не завършва кръга, очертаващ романа.
По същество, книгата е имигрантски роман, роман на поколенията, хумореска и социална сатира и междувременно – история за живота такъв, какъвто е в днешна Англия (без да твърдя, че съвсем знам какъв е).
Зейди Смит изгражда модел на смесена общност, където шестима родители  отглеждат заедно седемте си деца, шест момчета и едно момиче. А в един момент сякаш абсолютно естествена се оказва загубата на контрол върху живота на отрочетата.
Историята започва с Арчи. С Арчи, който поправя прахосмукачката, за да събере отломките от личния си живот. От полудялата си жена, от погледите, на роднините италианци, изпълнение с укор. С Арчи, който е извадил грешния живот от гардероба си, докато не се запознава с Клара – отгледана от религиозни родители и търпяла редица гимназиални кошмари поради което. Арчи има приятел на име Самад, споделил с него военни мигове на българо-гръцката граница. Самад е от Бангладеш и е женен за Алсана  - обещана му още преди раждането й. Животът на двете семейства по естествен път изтича в тази на техните деца. И фабулата поема съвсем нов дискурс. За да завърши картината Зейди Смит поръсва „Бели зъби“ и с появата на семейство Чалфън – карикатура на типичното английско семейство,  с реализирани родители, изрядни взаимоотношения и гениални деца. Но както сами знаете – перфектни семейства няма.А в центъра на всичко величествено стои... изненада: една генномодифицирана мишка.
За тази книга не може да се пише еднозначно. Няма как да я дишаш равномерно. Защото тя е експеримент, който жонглира с дъха ти. Изпуска го, а след това отново го вдига, връщайки и теб към живота. На моменти скучна, на моменти завладяваща – такава е Зейди Смит в този си роман. Подобна на самото съществуване – вдишване и издишване, виталност и сивост. И едни бели зъби.

Странното е, че ще забравите, че четете авторка. Как момиче в своите двадесет пише за мъж на петдесет така убедително? Не знам. Не зная дали и вие ще го разберете.
Странното е, че липсва експресивността и лиричните отклонения, типични за младостта. Всяка дума тежи на мястото си и сякаш е узряла там точно на време. Изреченията на Смит са стегнати, изчистени откъм украса. Няма кич, а само (на моменти дори прекалена) нормалност. После идва някоя метафора като любимата ми с грешния живот. И ти си отново завъртян в лудешки танц на тъмно. Какво виждаш, виждаш ли конците, оплели ръката ти, виждаш ли невидимите окови на обществото, в което живееш? Само по едните зъби ще се познаеш. Но при героите не Смит понякога и те остават неразличими в мрака.
Това, което ми липсваше – интимност. Сякаш писателката се е страхувала да остане съвсем насаме с образите, които е създала. Или нарочно се е превърнала в студена английска лейди, която спуска желязната си завеса пред емоцията.
Все пак, „Бели зъби“ е мащабно (повтарям се) събитие на фона на нивото на световната литература в момента. Ежедневен роман като „Свобода“ на Франзен, който обаче е способен с ироничната си усмивка да те вкара в екзистенциалната драма на Разколников по един много лек и полегат начин. Без стръмния път надолу. И с елегантен захап. Правя уговорката, че романът би бил по-далечен на българи, незапознати с английския манталитет и че на мен далеч повече ми допадат открито меланхоличните произведения на испанската или източноевропейската школа. 
Безспорно адмирации заслужава и Невена Дишлиева-Кръстева, чийто превод ме накара веднъж да отворя тълковен речник и поне три пъти да записвам в Специалната си тетрадка изречения.
Корицата, скъпи Жанетци, колкото и да обичам вашите облекла, които избирате за книгите, този път не ме грабна. Но в крайна сметка тя отразява реалистично нивата на романа. И е безспорно по-добра от английската версия.
И така. Ако сте харесали „Мидълсекс“, „Бели зъби“ ще ви хареса още повече. Ако пък не сте, то романът поне ще ви накара да пратите душата си на зъболекар. И да тествате виждате ли негърските си зъби на тъмно. Така че... имате цели 624 страници дихание да се разкриете.

Още:




сряда, 8 октомври 2014 г.

"Чужденци"-те на Петьоц

         Дни като вчерашния, срещи като вчерашните, новини като вчерашните ме карат да се съмнявам в хората. Под езика ми се разтваря твърда капсула погнуса, която не съм погълнала по собствено желание. Накрая сама си присядам . Защото и аз съм човек. А добротата ми все някога ще подлежи на оспорване.
         „Чужденци“ на унгарския автор Андраш Петьоц би трябвало да е вдъхновена от едноименното произведение на Албер Камю, би трябвало да е екзистенциалната драма на осемгодишната Анна и нейната майка. А всъщност се оказа една ежедневната история на тъгата (може би главно женската и детската), повтаряща се през десетилетията и сменяща единствено фона на обстоятелствата.
         Подзаглавието „(Тридесет минути преди войната“) разкрива времето на развитие на фабулата (макар никъде да не се конкретизира коя от двете световни войни). Елементът на гадаенето в началото е неизбежен и съвсем съзнателно търсен. Защото Анна и майка й са бегълки. И като такива се превръщат в жрици на Лъжата. Защото само скриването на истината е начинът, по който двете могат да оцелеят, местейки се от място на място и изсънуващи нови и нови автобиографии.
         Казвам „фабула“, а такава почти липсва. Времето преди война е затишие пред буря. Застинала повърхност, под която вилнеят теченията на смъртта.
         Чаша вода.
Слада я на камъка, току до някакво жълто цвете. Навярно хризантема.
Би могло да е и хризантема. Не знам.
Не познавам цветята. Познавам теменужките, и кокичетата също. За хризантемата знам, че е жълта. Затова мисля, че това тук е тъкмо хризантем. В края на краищата е все едно. Бели цветя, жълти цветя, лилави цветя. Всички са все цветя. Едните – малки, другите – големи. В това е разликата.
         Така започват „Чужденци“. Равният, в моята глава почти напевен и меланхоличен тон на творбата продължава до самия й край. А той е предвидимо трагичен по един ужасно плашещ начин.
         Майката (която остава обозначена единствено и само с родителската си титла до страница последна) и Анна най-после пристигат в град, който им предлага относително спокойствие пред картината на затварящите се граници. Войниците винаги  ги пазят, така поне така си налага да мисли жената. За момичето действителността е малко по-различна. Особено след опита на Юрий преждевременно да поиска цената, която повечето жени по това време плащат за сигурността си. Изумително, нали, как физическите нужди винаги взимат връх, дори да са противоестествени. Човещинка или погнуса от желанията.
         Сред страниците ще се срещнете с Амели и баба й, пианистката  и Слабото момиче. И онези мистични варвари – чужденците, които се обличат различно, говорят различен език и все пак накрая се оказва, че са по-близки от всякога.  И за чуждите демони в самите нас, хората. Експлозия след експлозия отнемат на Анна късчета живот под формата на хора. Докато не се стига до тези тридесет минути преди войната.
         Трябва да съм искрена, ако не бе изказването на Имре Картес („Тази книга - „Чужденци“ - те кара да я прочетеш на един дъх...“) навярно нямаше да достигна до нея. Естествено, не мога да кажа, че творбата е особен оригинална, но простотата на изказа наистина те кара да я прочетеш на един дъх, а душата ти се изпълва с най-тъжната поезия на света – тази, която никак не е красива,а е цинично-болезнена. Забележително е как автор от мъжки пол успява така реалистично да пресъздаде мислите и светоусещанията на едно момиченце. Стилът е изчистен, без гръмки думи и изрази и същевременно с това стискащ за шията и оставящ черно-бели следи по нея. Като стар ням филм, от който дълго не можете да заспите.
„Бабка каза още и че всичко ще става по-зле. Че сега вече действително няма изход. Да, така каза. И каза също, че скоро ще умрат страшно много хора. Кaза, че има само страдание, болести и смърт. И че няма нищо добро в живота. Много е сърдита напоследък баба ми.“
„Аз наистина вече много очаквам това. Имам предвид, да мога да ходя.
Не е добре вечно да лежиш в леглото“
Така звучат „Чужденци“. Твърде болезнено. Твърде ежедневно и все пак отнесено-меланхолично и размиващо границите между реалност и фикция.
След книгата оставате сами. Много сами.

И е тихо.

понеделник, 6 октомври 2014 г.

Географиите на "Крузо в Англия" от Елизабет Бишъп

Да пиша стихове с теб
е като да правим любов,
а аз да ти бягам от ритъм...
(личен архив)

            Има троица, страстите на която остават скрити от очите на лакомия читател, защото връзката между елементите е подобна на сакрален ритуал и всеки поглед би нарушил чистотата му. Защото всеки знак е призоваване на сили, а учестеният ритъм на сърцето е единственият издайник на бликналата като вулкан емоция. Това е троицата автор-текст-преводач. И вероятно подобни моменти е имал Димитър Кенаров, когато е превеждал „Крузо в Англия“ (ИК „Стигмати“, 2006).  
            Споделям това си впечатление заради нескритата му симпатия към американската поетеса: „Елизабет Бишъп е една от най-важните фигури в американската поезия от втората половина на XX век, застанала на моста между късния модернизъм и най-съвременните литературни течения в Съединените щати; защото освен чисто академичната й значимост нейните стихотворения са еталон за творчески професионализъм и интегритет: елегантни, чувствени, нестандартно ритмични, ерудирани, разнообразни като форма и стил, благословени с тънко чувство за хумор; защото поезията и е изключително четивна...“ А по моему да правиш любов с текст на любим автор ражда само красиви, но и страшни мигове (текстове?). Както и една топлина, която неминуемо достига до посегналия към въпросните.
            Post factum, тоест след прочита на стихосбирката с избрани творби, мисля, че разбирам любовта му към нея. Защото Бишъп предлага една непозната география на човешката същина. Една разредена мъглявина плъзва по тялото и читателят забравя да разгръща страниците. Защото вече е отпътувал някъде далеч из книгата.
            Пътуването започва, когато Бишъп е на седем, в чакалнята на зъболекаря. И тогава светът й се завърта... с брой на „Нешънъл Джиографик“:
"Прочетох всичко на един дъх.
Срам ме беше да спра.
После погледнах корицата,
жълтите полета, датата." (с. 87)

            Наглед опростените метафори и ежедневни случки придобиват нов отттенък. И тук се крие магията на „Крузо в Англия“ – в изчистеността на стила и липсата на изкуствена естетика.
Прекрасна, приказна мимикрия!
О, падащ жупел и кънтящо ехо,
и паника, и брониран слаб юмрук,
Невежо размахван срещу небето! (с. 61)

            Тази нощ ще бъда гигантски охлюв и ще се превърна в спящо ухо. Защото колкото повече четеш Бишъп, толкова повече искаш да мислиш за този дъжд, който представлява нейното творчество и да даваш – да отдаваш внимание, да подаряваш емоция и да съзерцаваш (споменах ли, че корицата е повече от прекрасна, както и самото оформление, за всичко което – искрени почитания към Яна Левиева).
            Тук всеки детайл има значение, а дори сред тъжните залези закачливо намига веселие. В поезията на американската авторка битуват  животни и  карти, по които да се ориентираш; паметник, в който да потънеш; петли, които да те будят; залив, в който да се скриеш на рождения си ден; рибарски складове и риби на свобода; бензиностанция, за да заредиш;  канап за хвърчило, дори ако няма хвърчило.
 Тази Елиза(бет) не може да се побере в едно ревю. И аз не мога да се скрия само в първия прочит на нейния свят. „Крузо в Англия“ подлежи на препрочитане, защото никога не знаеш къде точно на неговата карта си спрял. И дали е трябвало да си там:

„Липсата на въображение ли ни кара да кръстосваме
Въображаеми места, вместо да останем вкъщи?
Или Паскал не е бил съвсем прав
За тихото седене в собствената стая?

Континент, държава, град, общество:
Изборът никога не е голям и никога свободен.
И тук или там...Не. Не трябваше ли да останем у дома,
Където и да е това?“ (из „Въпроси на пътя“, стр.51)

         Възкликнахте ли вече: ,,О, редно ли е да сънуваме// сънищата си наяве?‘‘