събота, 29 ноември 2014 г.

Войната, погледната с очите на "Градът на крадците" от Дейвид Бениоф

            Войната е страшна, ужасна, осъдителна. Войната не бива да се забравя. Всички стратегически важни събития от нея трябва да се помнят. Редица имена, дати, термини, определения. А всъщност, войната е предимно човешка. Човешка редица, защото е предизвикана от хора, защото в нея са въвлечени хора, защото нея я задвижват диханията на хора и защото я изпълват човешки емоции.
         Извън погледа върху войната като драматично събитие, а по-скоро като човешко събитие, което не изключва хумора, кръжи „Градът на крадците” от Дейвид Бениоф (ИК „Изток-Запад”, 2014).Да, онзи Дейвид Бениоф, сценариста на сериала „Игра на тронове”.
         Последният ред със сигурност ви е насочил към стила на романа, но той бяга далеч от бруталните картини на фентъзи епоса на Джордж Мартин. Напротив, Бениоф създава по-скоро един момчешки роман за войната. Защото Ленинград е обсаден, защото годината е 1942 г., но деца все още има. И за жалост, те също са превърнати в частици от пъзела на войната.
         Лев Бениов е 17-годишен руски евреин. Неговият баща – известен поет – е отведен от съветската тайна полиция. Майка му и сестра му са евакуирани от Ленинград, който е смразен и сразен от глада, обхождащ всеки ъгъл. И от прословутата руска зима. Населението измира не само от постоянните бомбандировки, но и от липсата на минималните екзистенц минимуми. Лев се оказва до тялото на паднал немски парашутист, а  до това тяло лежи първокачествен коняк. Лев посяга и... се оказва арестуван с обвинение в мародерство. В затвора той среща 20-годишния казак Коля Власов – младеж, обвинен в дезертьорство и до такава степен самоуверен и харизматичен, начетен и духовит, че се превръща в образа, в който няма как да не се влюбите и от когото няма как да не се отвратите едновременно. Двамата са осъдени на смърт. И в този момент човешката фортуна им изпраща полковник Гречко от НКВД, предлагащ им необикновена сделка: те имат пет дни, за да намерят дванайсет яйца за сватбената торта на дъщеря му, ако искат да откупят свободата си. С това хаосът започва, а хаосът ражда абсурд.
         Стилът на Бениоф е лек и хумористичен. Той не ви спестява както тъгата, така и гротеската, прегърнали времето на Втората световна война. Младият дух иска своето, мечтае за любов, секс, геройски постъпки и въпреки това се страхува. „Градът на крадците” със сигурност няма как да се нареди до книги като „Глад” на Кнут Хамсун или „Доброжелателните” на Джонатан Лител, но предлага един по-различен прочит на войната. Войната такава, каквато я усещат и дишат младите, непокорните; която е абсурдна и по своемо реалистична и безчувствена, дори глупава. Защото великото страдание притъпява чувствителността, когато стане  безкрайно.
         „Градът на крадците” се чете на един дъх, а с прекрасната си корица, дело на Деница Трифонова, със сигурност ще ви отнесе далеч, в един снежен град, който ще ви плаши, вълнува и разсмива. И тъй като вече е почти декември, мисля, че ще е съвсем на място в студените зимни дни.
        
        
        Друг отзив:
http://knigolandia.info/
          

         

четвъртък, 27 ноември 2014 г.

Зад „Завесата" на Милан Кундера

         За да разбереш, трябва да сравниш. Такава трябва да е водещата максима  при прочита на новоиздадената книга на Кундера „Завесата“ (ИК „Колибри“, 2014, превод Росица Ташева). Това сякаш продължение на „Изкуството на романа“ разголва отново съдбата на романа в Европа.
Седемте части на книгата загатват теми, които пък разбулват мънички подтеми. Есето, подобно на зараза, се разпространява лавинообразно, докато пипалата му обхванат всяка една гънка от „Завесата" – това е общоприетото, конвенционалното, конформисткото, предъвкваното, това, което Кундера нарича предварително разтълкуваното, баналното.
Да  стигнем до душата на нещата и да разберем що е романист през измеренията на редица важни автори – от Сервантес до Брох. Сравнението между литературите на големите страни и на малките е нещото, което води до нерелевантното пренебрегване на редица малки автори, които обаче не могат да надскочат „провинциалността“ си, защото малките държави са се вкопчили в тях и не искат да ги пуснат. В „Завесата" чешкият писател къса представите за света на тази литература и предлага нов прочит на предварително изтълкувания ни свят.
Романът, паметта и забравата са в основата на разбиранията за естетика на Милан Кундера. Езикът е както винаги хаплив и мъничко надменен, но няма защо един нелюбител на литературна критика да се плаши. Книгата е теоритична, но терминологията на Кундера в никакъв случай не може да бъде обявена за неразбираема. Напротив, в нея личи цялата любов на автора към тази литература, която докосва, която надскача физичното и надгражда.
         „Завесата“ се нарежда до „Изкуството на романа“ по един много елегантен начин, а прекрасното оформление на изданието със сигурност ще ви накара да поискате тази книга в библиотеката си. Прекрасен коледен подарък за Панаира на книгата, определено.


вторник, 25 ноември 2014 г.

Картографията на изчезването - „Дора Брюдер" от Патрик Модиано

         Съвсем неочаквано за мен носителят на Нобеловата награда за литература тази година бе френският писател Патрик Модиано. Навярно от предното изречение лъха на незапознатостта ми с творчеството му. Затова излизането на „Дора Брюдер“ и „Сватбено пътешествие“ под логото на ИК „Колибри“ се оказа съвсем навременно.
      

            Привлечена от прекрасната корица на „Сватбено пътешествие“, дело на Капка Н. Кънева, все пак първо се впуснах в романа издирване „Дора Брюдер“. Позволявам си да използвам термина „издирване“, тъй като въпросната книга ще ви постави именно в позицията на един своебразен разследващ.
         ПАРИЖ. Издирва се младо момиче, Дора Брюдер, 15-годишна, висока 155 сантиметра, с овално лице, сиво-кестеняви очи, сиво спортно манто, тъмночервен пуловер, морскосиня пола и шапка, кафяви спортни обувки. Всички сведения за момичето изпращайте на г-н и г-жа Брюдер, бул. „Орнано“ 41, Париж.
         Париж – онзи Париж, който не е град на любовта, а сянка на угрозата. Втората световна война не чука на вратата. Тя я разбива. И нахлува в живота на многото Дори Брюдер –  хилядите евреи с различни имена, но със сходна незавидна съдба по време на окупацията на Франция.
Дора изчезва. И не е ясно дали е разбрала кога са заловени родителите й. Какво се случва с тях. Изчезва и разказвачът на Модиано. По стъпките си наобратно към миналото.
„Дора Брюдер“ е написано телеграфно съобщение, изпратено от друг свят. Сякаш се ровите незабелязани от никого в дневниците на разследващ детектив. Повествованието е в аз-форма, но това не означава, че ще успеете надникнете в света на разказващия. Напротив, той се отдалечава от себе си и се приближава все повече към Дора. Към аутодафетата, към лагерите на смъртта, към тишината и нужната забрава – лек срещу ужаса.
При Модиано любовта е положена в улиците, скрита зад номерата на къщите, в точното ориентиране по паралелите. Героят му не търси любим човек, не търси истината за съдбата на близък. Отчуждеността му от обекта на желание, обаче, сякаш го привлича още повече към разкриването на събитията от чуждото минало.
При това тук еврейският казус не е пресъздаден през погледа на хилядите пострадали. Не е пресъздаден през погледът на изгубената Дора. А на причинителите на страданията. На страхуващите се от авторитета и издирващи жълтите звезди:
„Именно тези, които е трябвало да ви търсят и да ви открият, са попълвали формуляри, чрез които да изчезнете още по-безследно – този път завинаги“.
Признавам, че тази своебразна картография на изчезването не ми бе по сърце. Предпочитам повествование от типа на „Доброжелателните“ на Джонатан Лител или пък на „Нацистът и фризьора“ – книги, посветени на ужасите на Втората световна война, но емоционални. Крайни. И крещящи. А стилът на писане на Модиано е тих, суров и лишен от оценки. Именно тази му характеристика, обаче, го прави устойчив. И подобен на едно от онези прецизни напомняния  какво не бива да забравяме, които в даден момент се оказват животоспасяващи.





         

неделя, 23 ноември 2014 г.

"Голям гальовник" не ме погали. Или защо понякога Гари е странен

Той каза, че единственият начин да не си тъжен в този град е да си влюбен.
И аз се влюбвам. Увивам се около сърцето си и го галя. А то се люпи и ми съска.
Навярно така е направил и героят на Ромен Гари Кузен от романа му „Голям гальовник“ (ИК „Кито“, 2008 г.) За разлика от първата цензурирана версия от 1986 г., изданието, което скочи в ръцете ми преди два дни включва оригиналния текст в превод на Красимир Марчев, а липсващите в книгата от 1986 г. части са преведени от Андрей Манолов.
         Сюжетът обгръща историята на един обикновен чиновник и неговия необикновен спътник в живота — дългият 2,20 м питон Голям гальовник.
Кузен се сдобива с Голям гальовник съвсем случайно. Притегателната сила на змията е желанието й да се свие толкова силно в себе си от страх, че да изчезне. Кузен няма приятели, няма и любима. Големият град е сив и самотен. Той също иска да се скрие. Да избяга. Единственият начин да не е тъжен е да се влюби. Без значение в кого или какво. Очаквано, с разгръщането на фабулата чиновникът пропълзява по пътя на питона. И спокойствието на лудостта е на лице.
„Голям гальовник“ е роман за самотата и затварянето в собствената кожа. Далеч от погледите, от отчуждението и хапливостта. Лошото, обаче, бе, че се оказа ужасно предвидим. Обожавайки Ромен Гари (подчертавам, обожавайки го), този роман не ме докосна по начина, по който ме докоснаха „Лиричните клоуни“ или пък „Сияние на жена“. Не зная дали проблемът се дължи в превода, но езикът ми бе недодялан, груб. Изреченията трудни за преглъщане и съвсем непресовани. Просто нещо в цялата поетика на  Гари я нямаше. Макар и това да пресъздаваше прекрасно , наред с избраното аз-повествование, отблъскващия образ на Кузен. Кузен такъв, какъвто го виждат другите. Хората по улиците, в къщите, дремещи в трамвая. Хората, които търсят перфектното, без да са перфектни, и издаващи най-страшната смъртна присъда на себеподобните си – самотата.
Макар че книгата не ми се стори толкова въздействаща и ми напомняше на други вече преживени истории (като „Прегръдката“на Гюлих), осъзнавам, че за времето си „Голям гальовник“ е скандално четиво. Скандално, защото е реално. И болезнено. Въпреки недодялаността на езика, Кузен захапва с истини, банални, но все пак красиви и страшни.   
Той каза, че единственият начин да не си тъжен в този град е да си влюбен.
Сега разбирам защо. Защото:

„Любовта е най-вероятно най-добрата форма на диалог, измислена от човека, за да говори на себе си.“ 
              Аз не заобичах този Гари. Бе ми твърде тривиален. Но на вас може да ви се мълчи с него. Смеете ли да съскате?

петък, 21 ноември 2014 г.

"Брачната фабула" на Джефри Юдженидис – „едно там, което не е там"

                    В един от ония дни, когато излизаш на улицата и първият срещнат ти удря първия шамар за деня има различни видове тишини. Тишината, която завива креватчето, след като си приспал детето си с приказка, тишината, която уплътнява стената неловко мълчание между непознати. И тишината, която  е жива, която стърже по прозореца ти и аха, да го счупи и да погълне бездумието ти, щом се прибереш късно, той/тя вечеря, а ти сядаш на края на леглото, прегръщаш възглавницата и от теб остава една трепереща и поклащаща се купчина ръце, коса и дрехи. Която да завърти фабулата до безсмислието.
         Именно в такива моменти човек си дава сметка, че „самотата е безпределна, понеже не е физическа. Безпределна е, защото я усещаш докато си с човека, когото обичаш. Защото е в главата ти – това е най-самотното от всички места.“
         А какво прави човек, когато е самотен? В повечето случаи чете. Затова ... „Като за начало – да разгледаме книгите й...“
         Така започва и романът на Джефри Юдженидис „Брачната фабула“ (ИК „Жанет 45“, 2014). И нека тук положа тялото на първото и последно „Обичам те.“, което ще отправя към този роман. И ще се огранича до него не поради неодобрение към него,  напротив – защото сред книгите й ще откриете и „Фрагменти на любовния дискурс“ от Ролан Барт. А според него тези думи спират да означават каквото и да е веднага след изричането им.
         „Брачната фабула“ като заглавие правилно насочва към част от сюжета. „Ясно“, казвате, „ще се говори за любов“. Да, но не точно. Защото брак-уването може да се използва и като резултат от обезценяване. На мечтите. Или на живота.
         И така, нейните книги са стандартните: „много Дикенс, щипка Тролъп, ведно с щедри порции Остин, Джодж Елиът“, Хенри Джеймс, Ъпдайк и, и, и. Тя е Маделин Хана, от добро семейство, учеща добър университет, посещаваща редовно часовете по семиотика и разглеждаща в последната си година следване темата за брачната фабула в английския викториански роман.
         Когато се запознавате с Маделин, трябва да й простите факта, че навярно не я заварвате в най-добрата й форма. Защото тя точно е скъсала с Ленард – красивия и непокорен интелектуалец (е, не се смейте, може да има такива в романите (а след този коментар навярно разбирате и драмата й)). За да стане още по-драматично, Юдженидис чертае и един прекрасен триъгълник,  в който като тъп ъгъл се появява Мичъл, типичният неуверен интелектуалец, влюбен до безумие в Маделин, обичаща, както уточнихме Ленард, който пък има страстна любовница – маниакалната депресия.
         В тези три ъгли авторът изпраща наказани сляпата любов, идеализирането и нуждата от поза на младостта, като след това грубо захвърля героите си на ринга на живота и израстването сред, инак уютната, обстановка на университета „Браун“, а по-късно и на свободна Индия и романтичен Париж.
         Ако всичко изредено ви се струва ужасно прозаично и решите да се впуснете в полемиката е ли е този роман по-лош от другите два и не навлиза ли в опасните течения на клишето, то постъпката ви би била преди всичко неразумна и по младежки прибързана, без да сте стигнали до страница последна. Защото „Мидълсекс“ може и да покрива представите за нестандартност, а „Непорочните самоубийства“ за социална ангажираност, но „Брачната фабула“ е нещо друго. Тя е нещо изживяно от почти всеки. Нещо ежедневно, разлистващо се сутрин и заспиващо късно вечер. Или мълчащо цяла нощ – живо и дишащо с всичките му приятни и неприятни страни. Навярно поради тази причина романът не би впечатлил човек, неспособен да се вгледа по-дълбоко в последиците от нанизването на поредния му ден към редицата предишни. Ако приемем, че дяволът се крие в детайлите, то сюжетът на „Брачната фабула“ е онова демонче, което прави книгата толкова специална в универсалността й.
         Героите на Юдженидис са ескизи, те са само бегло щриховани, за да може читателят да се настани в телата им. На една страница ще се припознавате в страха на Маделин пред трудностите на израстването, на друга ще бъдете скитащи по улиците като Мичъл, за да избягате от себе си и по този начин да запазите съществуването си, на трета ще усещате хищните нокти на депресията, впити в гърба ви.
         Понякога, обаче, ще оставате встрани от действието. Погледът ви ще е ясен и лишен от затвора на тялото. И може би ще се дразните на  перфектната в очите на Мичъл Маделин, която едва на 22 ще осъзнае, че хората не започват живота си еднакво, че за всеки различен поведенченски модел се крие първопричина („Никога не си бе задавала въпроси защо е реагирала по един или друг начин или какво влияние са оказали родителите й върху нейния характер.“) или пък ще тръгнете по стъпките на Мичъл чак до ролята му на доброволец при Майка Тереза, за да го заклеймите за пълен страхливец и глупак.
         Признавам, че най-трепетно следях битката на Ленард с болестта. Защото от опит знам, че „от депресия не се чистиш. Депресията е като синина, която не минава. Белег в мозъка. Трябва адски да внимаваш да не докосваш охлузеното. Обаче то си остава там завинаги.“  И тоова не е безразсъдното използване на термина за описанието на фрустрация или  тъга. Но  и този бунтовен младеж ще ви подразни в своята маниакална обсесия и сякаш нежеланието си да се излекува.
         Впечатляващо е как страховете, мечтите и надеждите на младежите от 80-те години на миналия век, през които се развива действието, по абсолютно никакъв начин не се различават от тези на XXI век. И колко сходно е поведението на 20-годишните - на младежката им самоувереност, амбициозност и желание за доказване пред зрелите вече някогашни 20-годишни.
         Езикът на Юдженидис е преди всичко прекрасен, а прекрасният превод на Невена Дишлиева-Кръстева е свидетелство защо нещата-обич са толкова специални. Защото невидимите щрихи, които тя добавя към книгата, я допълват и правят близка и уютна за скитане.
         Вярно е, че романът има някои спорни моменти в средата си, в които действията на героите изглеждат като нескопосани хлапашки лутания и помпозност. Но с край като този на „Брачната фабула“ човек съвсем спокойно може да поиска да си разбие главата в стената. Защото след него остава един дъх на безсмислие и обреченост, на невъзможност на търсенето, когато копнееш по „едно там, което не е там“. Да прочетете тази книга не е въпрос на морал, а на издръжливост. На смелостта по пътя да срещнете себе си от миналото и да разглобите собствения си дискурс.
Тишината след досега с нея току довява две-три букви, точка или запетая, минават съвсем близо, шумолят, докосват и все едно никога не са били. А във въздуха виси въпросът „Бракували ли сте и вие фабулата си?“  
Въпрос на проста семиотика. Да побеседваме. Т.

        
        
        

Други отзиви:

           
           
           


вторник, 18 ноември 2014 г.

Съмнението в човешкото и "Напълно изгубили себе си" от Карън Фаулър

            Отрязвам началото и края. Преглъщам средата.
„Напълно изгубили себе си“ е люлка. От онези на детската площадка, на които сте усетили за първи път що е то ускорение, инерция и други подобни научности, макар и да не сте го осъзнавали, защото сте били на пет. „Напълно изгубили себе си“ кръжи в орбитата на романите-изненада – застрашените от потенциално неодобрение, но „цапващи“ те по главата с тежка лапа някъде в средата.
Сега завъртам рулетката. И започвам отначало. „Напълно изгубили себе си“ от Карън Джой Фаулър излиза на родния пазар под логото на ИК „СофтПрес“ (2014, превод: Паулина Мичева). Сигналното жълто на корицата (поне по моему) е едно много лошо запознанство, оставящо усещането, че в ръцете на читателя е попаднал чик-лит (нищо против, просто не е моята каша). Първата  страница засилва лошото предчувствие. Въпреки това нещо в стила те щипва съвсем неангажиращо, но едновременно с това достатъчно дразнещо по бузата. Вдетинява те. Искаш да се люлееш на люлката. Да надлюлееш другото дете, което те закача.Една оцветена в жълто удивителна присветва в мислите. И четенето става неизбежно.
И тъй като да се четат чужди истории е неприлично, ако нямате позволението на притежателите им, авторката бърза да ви запознае с главната героиня Роузмари. Роузмари, намираща се на средата на житейския си път, а именно – неговореща, избягваща итимните разговори, засягащи семейство и личен живот, свита и самотна. А тя съвсем благородно ще ви позволи да я четете.
На този междинен етап Роузмари е единствена дъщеря на средностатистическо семейство с баща-психолог. Някога, обаче, тя е имала брат и сестра – Фърн и Лоуел. С тяхното изчезване – първо на Фърн, а после на Лоуел – изчезват и думите. А семейният дом се превръща в къща.
Дотук няма да се впечатлени. Но ще продължите да четете по две причини: или защото сте емпатични натури, които знаят що е това съчувствие, и сте се припознали в нея, или защото ужасно много ще се дразните на примирението и прикритото й мрънкане от живота. А може би поради двете причини. Леката нотка гадаене защо Фърн и Лоуел са били отпратени също ще ви напомня, че до края на книгата ви остават само някакви си 300 страници. Освен това ще се разсмеете на попадането на Роузмари в затвора и запознаството й с една луда и артистична девойка и смехът ще ви подкупи на страната книгата.
„Напълно изгубили себе си“ се люлее около една тайна. Или по-скоро нейното разкриване. Коя е Фърн и какво е станало. Изненадата е голяма, когато се оказва, че по-голямата сестра е ... (е, ами няма да ви кажа, защото няма да се изненадате, но ви гарантирам, че няма да го очаквате). Научен експеримент, който, обаче, не застрахова със строгостта си от пораждането на истинска обич. 
Ретроспективно читателят проследява моменти от детството на Роузмари, следват скокове в бъдещето, за да  може сюжетът отново да се върне в най-съществената си част, а именно – в своята среда. Когато Лоуел изниква от черната дупка, в която е изчезнал, а нишките на мистериозна прежда, обвила живота на семейство Кук, започват да се късат. Роузмари нахално човърка в незараснали рани, за да се размият тънките граници между хората и животните. За да се съберат натрошените стъкълца и да се види непредвидимото отражение на играта с човешкия и животинския живот върху една цяла фамилия. 

Хитър, непредсказуем и интелигентно написан, романът се опира на редица научни изследвания. Усещането, че пред себе си имате дневник ще ви удивлява на всяка страница, а трескавият въпрос дали шимпанзето може да стане човек, а човекът маймуна няма да ви остави до края. Без да отблъсква с екстремистки и гръмки идеи, книгата посява у читателите си моралната дилема доколко са оправдани експериментите с животни и къде се прескача разума. Както и друго. Което обаче е твърде лично, за да напиша тук.
Въпреки това книгата определено има един минус. Сякаш сюжетът в определен моменте излишно забавен и разтегнат. Определено някои моменти можеха да бъдат спестени или поне по-дълбоко развити.
В крайна сметка, обаче, има защо „Напълно изгубили себе си“ да бъде отличен с няколко награди. Оригиналната хрумка и елегантният начин, по който Карън Фаулър ви предлага аутопсията на отлагани теми, няма как да не спечелят сърцето ви. Защото никой не може да избяга от природата си. Защото романът ще ви накара да изгубите рациото, да се зачудите къде в хранителната верига се намирате и ще ви причини тежък и невъзможен за преодоляване кръвоизлив. Такъв, причинен ви от рана след дълъг лов. Ще ви хапе, дори когато я затворите. За да не може да я забравите. И за да се съмнявате.





петък, 14 ноември 2014 г.

Пътуването към дълбините с "Ета, Ото, Ръсел и Джеймс" на Ема Хупър

            Трябва да се върна при морето. Да се скрия в нишките му. Да пресоля чувствителността си, за да си припомня нещо, а да забравя друго. Обещавам преди да го направя да ви напиша писмо. Като това:
Ото, пишеше върху листа със синьо мастило,
Аз заминавам. Отивам да видя океана.
Не се тревожи, оставям ти пикапа. Ще вървя пеша.
И ще се помъча да не забравя да се върна.
Твоя (завинаги) Ета
           
     
                   Романът на Ема Хупър е плавен скок във времето. Или поне скок през световете. Защото из тези страници ще се окажете в една вселена на спомените, но и на  човечността и емпатията. Във вселена далеч от съвременното „всеки себе си чете“, в която приятелството е най-важно, а любовта не е апотеоз на самотата. Не знам дали тази ефирна, сантиментална и плаха приказка за приятелството, присъщо за онези елегантни възрастни хора от миналото, преминали през толкова много, но запазили добротата и чувството си за чест, може да ви понесе. Тя е толкова приятна, че може да ви уплаши с красотата си.
            Образите на героите са ясно  изградени и убедителни. Изградени от своите болки и малки човешки радости. От търпението и мълчанието. Фабулата се развива плавно, дори може би леко мудно, което може да ви изиграе лоша шега. Но отегчение няма да срещнете, защото най-вероятно вече ще сте започнали да размишлявате какъв дар бихте отнесли вие на океана. Може би някъде из лутането си, ще преоткриете и себе си. И ще усетите ценността на мълчанието и на късите изречения.
            Признавам си. Понякога съм романтична. И защото навярно съм (не)възрастна и годините нямат значение, „Ета, Ото, Ръсел и Джеймс“ ми бе полезно пътуване към друго мое аз. Спокойното и тихото. Макар това да не е най-великата книга на света, ефирността на историята, красотата на книжното тяло, дело на ИК ,,Милениум“, и фактът,  че морето на душата ви навярно ви е залипсвало, романът ще ви погали, потупа по главата и ще ви обгърне с топлина. Както мила баба или грижовен дядо своето малко внуче.


Други:

            

сряда, 12 ноември 2014 г.

Погнусата живее във "Вила с басейн" от Херман Кох

Започвам това ревю без изобщо да знам накъде ще потегли то. Използвам методиката на един автор, с когото се срещнах тази вечер . Не, не с книгите му, а с него самия.
На беседата с Херман Кох в книжарница „Хеликон“ тази вечер се пукаха шевове. Освен на пълната зала, така и на завесите, които обикновено скриват от читателския поглед личността на автора, особено ако не е от родната страна и не се засичате случайно в подлеза на Софийски университет. И мога да ви гарантирам, че представянето бе прекрасно. А Кох изглеждаше повече от миличък (макар че след прочита на романите му  човек няма как да няма едно наум с този човек).
Преди време се сблъсках с „Вечерята“ (ИК ‚,Колибри“, 2014). Много преди превода. Сега, обаче, отложих прочита си на „Вила с басейн“ (ИК „Колибри“, 2014) до излизането на българската версия. А това ревю – до час след срещата.
Трябва да призная, че стилът психотрилър не е моят. Но „Вечерята“ има своята социална тежест, която задоволи читателския ми глад.“Вила с басейн“, обаче, е много по-добрият избор. Не само защото също като „Вечерята“ се прелиства сякаш за миг и сама, с помощта на невидими сили, но и защото е много по-плътна и наситена.
Ако съдя по изказването на холандския автор, че не обмисля героите си преди да започне да пише, то тогава в началото на романа явно емоцията, която го е обладала е била първичното и най-чисто усещане на погнуса. Погнуса от човека като физика, погнуса от анатомията ни и свикналостта ни с нея.
Главният герой Марк във „Вила с басейн“ е семеен лекар. От онези семейни лекари, които имат малко, но отбрани клиенти. От онези лекари, които са дотолкова овладяли тялото и духа си, че могат да изградат перфектни образи. Рецептата за успеха е лесна – 20-минутен преглед, оставяне на пациентите да говорят за болежките си и мисленото отнасяне някъде.Както сам отбелязва – хората често бъркат отделено време с внимание. Ако се замислите, дори и на български не правим честа разлика.
Марк няма да ви стане симпатичен на страница номер едно. Ще ви натовари с усещането си на отвращение.  Появата на семейството му на сцената – жена му Каролине и двете му дъщери – Юлия (13г.) и Лиза (9г.) – ще промени мнението ви. Защото Марк оставя впечатлението на здраво стъпил на земята семеен мъж и грижовен баща. Чаровник, мъничко ревнив, но и незагубил инстинктите си.
Втора книга на Кох започва да разлиства фабулата си отново при срещата на две семейства – това на Марк и това на неговия неприятен, но много известен пациент –  театралния актьор  Ралф. Жената на Ралф, Джудит, е плячката, която приковава погледа на ловеца, спящ  в лекаря. И този нагон е преломната точка, която преобръща живота на семейството завинаги. Защото Марк приема поканата на Ралф да им отидат на гости за част от ваканцията в тяхната вила. С басейн. Каролине се възпротивява, несигурна от разсъбличащите я погледи на актьора. Животинските нагон и жестокост, които се крият в тях. Но момиченцата си допадат с двете момчета на семейство Майер и решението е взето.
Още в началото на романа Марк споделя, че  е убил Ралф. Не поради лекарска грешка. Та, това е развръзката на романа. Но защо се стига до нея ще ви се наложи да откриете сами, инак четенето на психотрилъри става само по себе си безсмислено.
Героите на Кох вървят самостоятелен път. Те се развиват по начин, сякаш  неочакван и за самите тях. Освен  Лиза, Каролине, малкия Томас както и майката на Джудит – Вера, сякаш никой от замесените в романа не може да бъде определен като изцяло добър (или пък изцяло лош). Дори и при гореспоменатите симпатиите са почти условни. Защото автора разголва процеси в съвременното общество, които водят до болезнено ожесточаване в световен мащаб. Ако когато бях на девет говорих като Лиза на баща си, навярно родителите ми съвсем нямаше да са така либерални, колкото са Марк и Каролине. Не че моите не са, не ме разбирайте погрешно. Но  един безкраен егоизъм и една липса на чувствителност лъхат от всеки един от персонажите. Образите са абсолютно убедително изградени, а погнусата от постъпките на някои от тях ще ви задуши съвсем неочаквано. Усещане за свободно плуване и как някой започва да ви дави.
Действието се развива плавно, логично, мистерията се запазва почти докрай, а причината за убийството е повече очаквана и въпреки това елементът на изненада остава с разкриването на цялата истина.
Езикът на Кох е лек. Романът е бързочетивен, за което със сигурност е спомогнал и прекрасният превод на Мария Енчева. С пълно право към Кох бе зададен въпрос дали смята, че преводачът е и съавтор на една книга. Енчева определено заслужава подобно звание.
 „Вила с басейн“ е добро четиво, което ще ви отнеме около 3-4 часа, ще ви стисне с хищните си нокти, ще ви замисли за това колко ужасни са хората и колко фатални могат да бъдат извършените от тях дела, за да запазят тленното си. С характерния си черен хумор Кох дърпа невидимите конци на низките страсти на героите си, за да ги остави на финала оголени и раздрани до кръв. Без да ги осъжда. Присъда няма.
Съвсем не съм съгласна със сравнението на писането на Кох с това на Достоевски. Съвсем не съм. Уелбек, да, може би донякъде и без мизантропията. Главно заради усещането за погнуса. Но Достоевски в никакъв случай. Въпреки това  „Вила с басейн“ е една от книгите, които по един доста по-лек начин ще ви накара да се срамувате. От това, че сте човеци. И все пак да разберете, че всичко, което Кох описва, е просто нормално. Защото сякаш светът така е устроен.



понеделник, 10 ноември 2014 г.

"Змия и лилия" на Никос Казандзакис - кръвожадността и покварата на знанието

            Понякога душата ми става прозрачна. Тогава виждам на дъното й едно потънало минало, а на повърхността изплуват мислите ми с обърнати кореми – риби, хлъзгави и студени. Опитвам се да не мисля за тях – къпя се всеки ден, търкам кожата си до почервеняване, откъсвам всяко косъмче съмнение. През повечето време ми се получава. Но напук на всичко опасни книги се озовават в чантата ми. И тогава си спомням. И в стаята ухае на мъртви цветя.
 „Змия  и лилия“ на Никос Казандакис  (изд. "Народна култура", превод Иван Генов) е малка поема в проза. Дотолкова малка, че не мислех, че ще одраска (макар да съм влюбена в автора му и „Алексис Зорба“). Предполагам веднага ще се досетите, че грешах. Грешах и през първите 30 страници. После просто забивах карфици в гласа си.
Оформена като дневник на един млад художник, който се обръща към своята Любима, творбата представлява тъжната песен на нестройната душа. Това е история на погнусата от света, безкрайната и безнадеждна любов, перфекността и нейната недостатъчност. За възхищението и за жестокостта. За Ерос и Танатос. Защото щастието плаши. И никога не трае дълго. Защото любовта към Смъртта се оказва вечна.
Първите 20 страници впечатляват с езика си, но като цяло ще ви се струват като блудкав романтичен филм. Главно защото съвременното общество е дотолкова погнусено от красотата, че не би разбрало подобни думи. Те са опасни, крият в себе си дълбочина и сериозност, сантимент и илюзия, която отдавна е омърсена. Чистотата буди неистовия копнеж да я разрушим. Да я стъпчем и после да се целуваме над скелета й. 
"Върху розата на любовта пълзи червей."
"Върху устните на красивите жени виждам целувките да пълзят, да блудстват и да безобразничат. Различавам бръчките върху челата им, а в очите им тъмните убежища на нощните пориви и на непристойната любов...." 
Във втора и трета част, обаче, сърцето на влюбения мъж разбира защо „страшното започва едва с красотата“*. И човешката любов не е достатъчна. От тук нататък аз не мога да напиша това ревю. Защото съм твърде  нечиста. Защото също като него презирам тълпата, но също като нея съм била бяла. И навярно –  създадена, за да бъда съсипана. Защото съм (не)перфектна. И без баланс. И вия змии в душата си.
"Стоя и те гледам. И мразя белотата на челото Ти и неизмеримата невинност на очите Ти. Ти си бяла и нараняваш очите ми. Искам да се надвеся връз теб, безмилостен и да оставя душата си да мине над Теб и да набразди с бръчки душата Ти. Искам да разкървавя сърцето Ти с кръвта на неутешимите надежди и с неизлечимия гърч на отчаяните мисли.Ти си бяла и нараняваш очите ми!Искам да те притискам по цели нощи в прегръдките си и в зори да излезеш неузнаваема и отчаяна, с неизлечима рана в сърцето и с безкрайния копнеж за смъртта в големите си, красиви очи. Да създам мисълта ти и да омърся сърцето ти, и да излея душата ти в блудната матка, където се е изляла душата ми. Чувствам сила да те развратя цяла за една нощ. Да станеш отзвук на болката ми, създание на покварата на душата ми - лилия с изгубен аромат и осквернен мъх, с прекършени листа, сякаш цяла нощ над нея е бушувала безкрайна буря."
            „Змия и лилия“ е страстна прегръдка със смъртта и огледало на обсесията. Това е разказ какво е: да не може да имаш изцяло плътта на някого, да искаш да вкусиш кръвта му и да се разхождаш по скелета му с пръсти. Защото само така може да надхвърлиш земното , тленното и да се освободиш от оковите им. Да разбиеш Кулата, да оплезиш език на тълпата и да си спомниш другия свят, към който навярно принадлежиш.  Да не ти стига земното, да събираш шепите си и през тях да виждаш как очите ти са жадни да гледат грозота. Защото щастието е страшно. Защото щастието може да те убие.
"Някакво тайнствено тяло се повали в сърцето ми и умира.Нещо гигантско агонизира в сърцето ми." 
"Понякога ми се иска да нарисувам душата си. Вечното оплитане на Лаокоон. Змиите на Знанието и конвулсиите на Болката. И бавното и безкрайно удушаване на мечтите – моите рожби."

"О, когато си Те представям в гроба, в кръвта ми се надигат като вълни диви инстинкти на наслада и ужас и искам да Те грабна и да впия устни в устните Ти, и да Те притисна с всичката сила на отчаянието и на любовта..."

           Това определено е просто поглед в бъдещето. Гадание за творбите на един от моите най-любими. Определено първата част е отчайващо банална. Но си струвада се прочете. Не само заради прекрасните му метафори, заради екзистенциалната му дълбочина или заради трепетите. Но и защото всеки един от вас е бил бялата любима, пасивна жертва на ненаситността, бяла лилия на чистотата и наивността, удушена от змията на знанието (а може би все още сте такива). Защото може би някой вампир е допрял устни до вашите и е изсмукал пулсиращата червенина от духа ви. Или пък  по рождение сте деца на деструктивността. И се лутате между живота и смъртта. И никое щастие не ви е достатъчно. И защото сте били на 22.
            Аз съм спокойна. Защото с тази книга извървях един път обратно към Смъртта си. А тя е изцяло моя. И когато всичко друго ми се изплъзва, нея мога да я задържа.**

*стих на Е.М.Рилке
** Паул Целан, превод Е.А.Видински
ТИ БЕШЕ смъртта ми:
теб успях да задържа
докато всичко друго ми се изплъзваше.


           
           


вторник, 4 ноември 2014 г.

От другата страна на огледалото - "Крадлата" от Сара Уотърс

Oт онези романи, които те пренасят във времената на огромните рокли, мрачните приказки, буклите и големите надежди. Такъв роман е „Крадлата“ на Сара Уотърс (ИК „АлтерА“, 2014).
Такъв – погледнат накриво, отворен с недоверие. И после оставящ ти усещането, че e изтъкан от фина чувственост. Защото често се забравяме. Докато не се срещаме с огледалния си образ.
От двете страни на огледалото в „Крадлата“ стоят Сюзан и Мод. Сюзан – отгледано в бедните лондонски квартали в компания на престъпници и джебчии сираче, все пак докоснато от майчина любов в лицето на жената, грижеща се за нея – и Мод  – също сираче, живеещо в мрачната къща на странния си чичо. Пътищата на две толкова различни момичета се пресичат, когато в историята се намеси мъж. Красив. И користен. Сюзан влиза в ролята на  слугиня на Мод, а целта е прелъстената любов и подареното богатство. Постепенно, обаче, палачът и жертвата се сближават и Сюзан и Мод се оказват стъпващи по тънкото бръснарско ножче на приятелството и съчувствието.

ТИ БЕШЕ смъртта ми:теб успях да задържадокато всичко друго ми се изплъзваше.
                                                      (Паул Целуан, превод: E.A.Видински)

Доколко двама души могат да се сближат, контактувайки един с друг, колко много струва да обичаш и да преодолееш страха си и Дали душата казва повече от шепота на всички свои части? „Крадлата“ на Сара Уотърс обхваща цялото това море от емоции в 680 страници.
Дъното на тази книга е жадно – в него ще срещнете криминален момент, интимности, но и много тъга и романтизъм, де факто всичко, което може да поискате от книга, която да ви отнесе. Малко муден е само краят на романа, в който няма толкова действие. Сякаш Сара Уотърс е искала да побере всички възможни тонове в този роман, но гласът му се схваща от говорене и се плаши да те докосне. Защото ще счупи нещо, скрито много дълбоко.
Фабулата се развива логично и като изключим горната забележка, умението на Уотърс да сменя толкова плавно маските на „Крадлата“ е впечатляващо. Сюжетните обрати са на място, читателското внимание остава неизгубено в небитието, а гледните точки винаги са повече от две. Образите на героите са изградени стегнато, но достатъчно задълбочено – като огледалото в очите на другите.

         „Приличаше на мляко – прекалено бледа, прекалено чиста, прекалено обикновена. Беше създадена, за да бъде съсипана.”

Започнах „Крадлата“ с големите надежди на спомените от Дикенсовите романи. И се оказа, че тя е една доста симпатична сродна душа на „Приключнията на Оливър Туист“ (може би заигравката с пиесата на страница номер едно съвсем не е случайна, както и редица други връзки, които ще ви изненадат).
А след края на книгата разбирам какво е настоящето, това мъчно време: един чист къс мъчителност. И трае. Защото финалът е тих. И трябва да го понеса.