вторник, 31 март 2015 г.

"Убийството на художника" от Луиз Пени – дебютът на едно читателско хлътване

         Спомням си, че когато учех психология, бях попаднала на едно изследване, в което се установяваше за колко време при запознанство мъжете и жените преценяват дали отсрещната страна им е симпатична и биха ли имали романтични отношения с нея. Не помня резултатите, но знам, че за химията и привличането при първа среща между мен и добрите книги могат да завидят доста хора. Дори признавам, че обикновено ми трябват две страници, за да преценя дали ще продължа да чета или не; дали ще се влюбя в езика на книгата без значение сюжета. Тръпката се оказва водеща при формирането на първото ми впечатление, а аз съвсем не съм влюбчива.
            „Убийството на художника“ (изд. „СофтПрес“, 2015) от Луиз Пени се оказа един необясним мой crush с оглед на жанра криминален роман,  в чийто води аз не плувам толкова умело. Името на романа успя банално да ме привлече. По онзи начин, по който привличат хората на изкуството - бохеми – със замах, неангажиращо и лудо. И паднах в капана.
            В канадското селце Трите Бора тече монотонно. Докато не е открит трупа на възрастна жена – пенсионираната учителка Джейн Нийл:
Госпожица Джейн Нийл предаде богу дух сред утринната мъгла в неделя сутрин, ден преди Деня на благодарността. Беше същинска изненада. Смъртта ѝ не бе естествена, освен ако не смятате, че всичко, което ни спохожда, е естествено. Ако приемем, че е така, то Джейн Нийл бе крачила към този окончателен момент през всичките седемдесет и шест години от живота си, преди смъртта да я срещне в прекрасните кленови гори в покрайнините на селцето Трите Бора. Лежеше на земята, разперила ръце и крака, сякаш правеше снежни ангели насред ярките крехки листа.
Магия. Тези няколко изречения ми се сториха достатъчни, за да продължа да чета. За художничката Клара и съпруга й – известният художник Питър, за поетесата Рут, за психолога Мирна. И за да се срещна с инспектор Арман Гамаш – чепат профисионалист, надарен с изключителен усет към хората, но все още опитомяващ характера на  непокорната си  и напорита стажантка Ивет. 
Когато повърхността на едно притихнало канадско езеро, каквото е Трите бора, се развълнува, гарантирани са вътрешни водовъртежи, които обясняват случилото се.
Именно водовъртеж е ключовата дума в този роман. Защото Луиз Пени често преобръща света,   пречупва историята през погледа на всеки един от героите, а това винаги води до наслояването на нови нюанси, докато в един момент читателят не се оказва завъртян в чужди мисли и емоции . Макар и на няколко места книгата да дава доста ясни „подсказки“ какво точно се е случило скрито от погледа и кой и защо е виновен за смъртта на една старица, фабулата не оставя четящия да си тръгне докрай. „Убийството на художника“ притежава езика на онзи тип четива, които нямат заявка за нещо величествено или да печелят Нобелова награда за литература, а по-скоро отпускат сетивата, отличавайки се с изключителна уместност на изказа, точност на подборката на думите и завидна изпипаност на детайлите в своята непретенциозна литературност.          
Всеки един от героите е старателно развит, преспективите са сменени поне няколко пъти. Признавам, че не можах да открия свой любимец сред тях, но Арман Гамаш притежава огромната вяра в хората, от която аз често страдам и от която през месец доброволно се моля да се откажа. Типично като за главен герой, той прелъстява читателските нрави със своите заземеност и човечност и не е учудващо, че може би с най-голяма топлота четях редовете, посветени на него. Пък и нека си го кажем – всеки, който посяга към криминалните романи, рано или късно е срещал в огледалото и своя детективски/инспекторски образ и в повечето случаи протагонистичните черти надделяват.
Щрихованите истории на жителите на Трите бора н предстоят да бъдат оформяни, нюансите им ще се изменят, така както цветовете се променят върху платното вследствие на времето. „Убийството на художника“ като първа част от историята за инспектора, който вижда повече, отколкото трябва и има смелостта да плува във водовъртежите на чуждите мисли, се оказва приятно четиво, което да ви надене детективската шапка за ден и да ви отвлече далеч, далеч... в Канада.
           


           


            

събота, 28 март 2015 г.

Вечен щрих Валери Петров с ""Песнички, събрани от сцени и екрани"

            По правило избягвам патоса, когато се говори за големи имена. Не в името на добрия вкус, а защото би изглеждало лицемерно.  Без да изисквам вашата вяра в това, което ще ви споделя, обаче –  на 27.08. 2014 наистина се разплаках. И не защото така трябваше да се реагира тогава според милионите статуси, а просто защото има хора, които въпреки непознанството с тях (или именно заради него), въпреки възрастта и само с излъчването си предизвикват топлота и обич като ответна реакция. А и защото някаква част и от моето детство си отиде.
         Признавам, че ме е страх да пиша това ревю. Всяко изречение ми стои неудобно недостатъчно. Валери Петров е име, което трябва да познавате. Ако сте от още по-младо поколение и от моето, би ми било изключително тъжно да зная, че растете без неговите преводи, стихове, песни, пиеси, драматургии. Би ми било още по-тъжно и ако не сте съвсем „млади”, но не сте летяли с неговите хвърчащи хора.
          Валери Петров за мен е:
1.     Детските стихчета, когато бях трети клас;
2.     Първите сериозни анализи, когато се мъчехме да правим в девети клас;
3.     Едно въображаемо посещение на киното и мълчанието след това;
4.     Тема на разговор в един от първите любовни разговори;
5.     Шекспир;
6.     Гьоте и неговия „Фауст”, след като на немски така и не можах да го понеса;
7.     Жак Превер (когато никак не разбирате френски, но стихът пак се лее);
8.     Точка  безкрайна.
Подобно номериране е абсолютно излишно, но ей така изброяван неизчерпателно. За да е по-красиво.
Красиво е и изданието на ИК „Millenium”, което е било планувано и от самия Петров, но за жалост излиза няколко месеца след смъртта му.
         Непубликувани досега „Песнички, събрани от сцени и екрани”с предговор от Недялко Йорданов оцветяват деня, раздвижват вятърните мелници и осветяват нощните пътеки. От Палечко читателят се превръща в мъдър старец. Реалността е простичка – едновременно тъжна и благодарна, че я има. Декорите, костюмите, лицата са скрити в римите, а този сборник носталгично препраща към първите прочити на неща от българския автор и с последен щрих допълва пъстрата картина, която представлява „Валери Петров”.


По средата на този сборник се оказвам дете, имащо нужда да го хванат за ръка и да го преведат през нивата на думите. Уча се да пиша добри писма, които да тръгнат на път. Ставам хвърчаща, разпознавам дъжда... Трудно е да се опишат емоциите от този сборник, да се облекат в грубите дрехи на словото. Страх ме е да не ги одраскат, да не наранят изровената невинност и белота. Предпочитам просто да чета и да се променям. Понякога мълчанието е повече от достатъчно. Затова, да сме „на чисто” – благодаря ви, „Millenium”, че ни връщате  Валери Петров. И толкоз. 

петък, 27 март 2015 г.

Мъглата и паметта в "Погребаният великан" от Казуо Ишигуро

Пада гъста мъгла. Не прощава на застигнатите в оглозганото поле на скритата им самота. Прониква в порите на кожата им, спира кръвта и размива реалността.
Дългоочакваният роман на Казуо Ишигуро „Погребаният великан“ също е обвит в пелените на догадките и съмненията и променя границите на очакването. След десетгодишно мълчание японският автор излиза от мъглата с роман с приказни елементи от времената малко след Крал Артур.
Скоро след английската премиера и ИК „Лабиринт“ предложиха на читателя този творчески експеримент  в превод на Владимир Молев, под редакцията на Емилия Масларова и запазвайки прекрасната корица в маслено синьо и с надничащо жълто и бяло между клоните на дърветата.
Романът рисува безрадостна картина на средновековна Англия, осеяна със села нещастни и мизерни хора, пълзящи като сенки  сред блата и скалисти. Аксел и Беатрис – главните герои на книгата – са възрастна двойка, която имаща свое собствено съществуване, далеч от общността. Еднообразното им ежедневие е пропито с неясна тревога и усещане за загуба (споменът, че са имали син, но са го забравили без причина, а той е заминал, мъчи душите им).
Забравата е посяла семена не само в техните сърца, но и в тези на жителите от съседните села. Мигове от миналото се губят от паметта им, спомените избледнятват за часове. За да се противопоставят на подигравката на Мнемозина [1] и за да не загубят и последния спомен за детето си, Аксел и Биатрис се отправят на пътешествие към селото, където се е подслонил той. Пътуването им изведнъж се оказва мисия да открият и унищожат дракона Куириг, чийто отровен дъх е източникът на „мъглата на забравата“. Не след дълго около тях се сформира задруга, която поема рисковането начинание.
Постепенно първите фрезии на завръщащата се памет пропълзяват от недрата на съзнанието им, но вместо да донесат радост и спокойствие, те посяват корените на съмнението. Пътуването се превръща в изпитание за любовта, защото се оказва едно пътуване в пространството на спомените. А те носят и аромата на обида, ревност, стари рани. А любовта неблагодарно започва да иска своето отстояване. Обратно пропорционално на физическото отпадане духът на главните герои става все по-силен чрез страданието. Примиернието на Беатрис и Аксел на края на книгата с невъзможността за достигане на съвършенството и нежното прегръщане на съдбата на един своебразен любовен Сизиф се оказва антидотът срещу мъглата  губене на себе си.
„Погребаният великан“ е сантиментална и може би сладка история за човешките отношения, погребани от ежедневието. Съвсем нелоша, тя все пак може да изненада читателите на Ишигуро, тъй като е нетипична и подлежи на доста сериозна критика в някои свои моменти. Въпреки това приемам, че сюжетът не дава заявки за нещо велико,  а по-скоро заземява. Защото паметта се оказва тежък товар, който пречи на летенето. И въпреки всичките си несъвършенства и трудността си, любовта се оказва екзистенц-минумум, без който човекът просто не е.
Езикът на историята е приказен, може би имах леки спънки в ритъма на четене в началото, което ме забави. Похвално е и че ИК „Лабиринт“ се справиха токова бързо с превода и издаването на книгата на български, макар че при сравняване с английското издание да срещнах някои различия в изказната форма. Огромно почитание към самото българско издание, което сякаш прегръща ръката и носи усещането за плътност още преди да си разтворил книгата.
Колко много искаме да забравим, когато паметта покани грозните спомени на вечеря и колко много трябва да помним – „Погребаният великан“ е приказка за големи, която разпръсква поне за малко мъглата.

           




[1] Богиня на паметта в старогръцката митология.

вторник, 24 март 2015 г.

"Избрани стихотворения" на Фернандо Песоа – стойността в стиховете

Koмуто боговете отдават
нищо, той има свобода.



Когато безмъртието се запази в стихове и когато малкият бог тактува природните елементите, е поезия – триумфираща, реалистична, достатъчна.  И човешка.
Песоа значи човек. Човекът Фернандо Песоа пък е един от малките богове на португалската поезията. Груб, натуралистичен, но невероятен в изследването на дребните неща, които придават цвят.  Признавам, че ги бях забравила и трябваше да ми натикат в лицето по най-красивия начин изданието на ИК „Огледало“ – „Избрани стихотворения“ в превод на Румен Стоянов. Като призрак, който трябва да възкръсне.
„Избрани стихотворения“ е водовъртеж от най-добрите стихове на Песоа, завъртащ всичко – от илюстрациите до страстния предговор на преводача – до дълбините на главата на читателя. Стиховете нахлуват в теб, през и въпреки всички прегради и удобна подредба на ежедневието. Отнемат всичко, за да завърнат към изначалната свобода:
Koмуто боговете отдават
нищо, той има свобода.
            Песоа безмилостно унищожава всичко специфичното, изтръгва дърветата на въображението, за да оголи човешкото:
“Ти, мистико, виждаш значение във всяко нещо.
За теб всичко има забулен смисъл.
Има нещо скрито във всяко нещо, което виждаш.
Каквото виждаш винаги го виждаш за да видиш друго нещо.
Пък аз, нали имам очи само за да виждам,
Виждам липса на значение във всичките неща;
Виждам го и се обичам, понеже да си нещо не означава нищо.
Да си нещо е да не подлежиш на изтълкуване.”
“Слава Богу камъните само камъни са,
Реките само са реки,
Цветята само са цветя.
Аз си пиша прозата на моите стихове
И съм доволен,
Щото знам, че разбирам изотвън природата,
А не я разбирам изотвътре
Защото природата няма вътре,
Иначе нямаше да е природа.”
            На пръв поглед неритмични, стиховете крият в себе си силата на първичната поетика, която руши изкуствено създадените цивилизационни норми.
Нещата нямат значение: имат съществуване.Нещата са единственият скрит смисъл на нещата.”           
Близък до философията на Хегел и натурфилософите, Песоа открива „ужасната реалност на нещата“ с щастие. Тайнствеността на стиховете е израз на всяко нещо на света. Португалският поет създава един безоар срещу отровата на деня и изживява едно мечтано съществуване – просто по своята същност, но истинско.
Безсмислено ми се вижда да придавам нов образ на стиховете му. Те сами променят формата си, разливат се като чиста вода, проникват между пролуките, променят формата на нещата, играят си с нея и разлайват кучетата в главата. Такава поезия преражда с простотата на изказа си,  изненадва със скока от ежедневния език към магическия свят на естетически красивото, възвишеното и одухотвореното.
„Избрани стихотворения“ от Фернандо Песоа е само бегло надничане в една безкрайна, грубо щрихована приказка. Но изпод щрихите ще откриeте толкова много при всеки прочит, че винаги ще искате да се връщате за още. Защото този малък бог оставя по един двойник, скрит някъде и чакащ  жадното капките опит, болка, знание, страдание и щастие.  А стойността... „стойността е там, в стиховете.“



събота, 21 март 2015 г.

"Кучки вероломни" от Роберто Боланьо и поетите на живота

            Роберто Боланьо и аз се срещнахме случайно, говорихме си дълго по телефона, ругахме, потънали в собствените си самоти, за да се завърнем в детската градина, която обаче се оказа пълна с проститутки, хомосексуалисти, порноактьори и сутеньори. И идея си нямам защо името на един от най-популярните и най-изявените чилийски автори в България все още се приема със скептицизъм или е непознато. Боланьо фино съчетава омерзението и любовта към света, който ни обгражда с цялата си оголена реалност. А след „Кучки вероломни“, втория сборник от поредицата „Кратки разкази завинаги“ на ИК „Жанет 45“, се убеждавам, че цинизмът на Боланьо представлява един страстен диаболизъм, криещ надеждата и състраданието зад дебелите стени на мрачния поглед.
           
В 13 разказа за „поетите от живота“ авторът прегръща гротескното, за да опази обичта и човешкото. Започващ леко скучновато, сборникът бързо навлиза в дълбините на световните залези и изгреви. Определено  любим ми стана „Кучки вероломни“ – леко гъделичкащ романтичното и универсалното, но в крайна сметка ограждащ своята независимост в скобите на критичното мислене:
„– Ти нищо не разбирая от картини, Макс, но имам чувството, че много разбираш от самота. Допадат ти моите католически крале, допада ти бирата, допада ти отечеството, допадат ти страхопочитанието, твоят отбор, твоите приятели (другари, авери), баднадата, която те видя да изоставаш, погълнат в разговвор със сексапилна непозната, и не ти допада безпорядъкът, не ти допадат негрите, меките китки, проявите на неуважние към теб, не ти допада да те изместват. Нещата, които не харесваш, са толкова много, че всъщност приличаш на мен. Доближаваме се, ти и аз, от двата края на тунела, и въпреки че единственото, което всеки вижда, е силуетът на другия, продължаваме да вървим непоколебимо към нашата среща...“
„Аз си мълча, не знам какво е естеството на твоя крясък. Знам само, че най-накрая сме се намерили, и че ти си неистовият принц, а аз безпощадната принцеса.“
            Този отворен край може да остави у вас редица грешни впечатления от разказа, но когато се изгубите в замъка му, ще разберете, че той слиза до дълбините на психологичните пространства, които често избягваме и неглижираме.
            Ярък нюанс на погнуса и все пак на разбиране към нормалността й оставя и „Предвестие за Лу Дост“, където Лулу Дост ще ви разходи из изкуствената кухня на живота си, осеян със спомени за... порно.
            Може би най-слаб ми се стори “Окото Силва“, но държа да отбележа, че при Боланьо има период на напасване на нагласата към света, което в този случай при мен не се сбъдна мигновенно.
            Все пак смятам, че „Кучки вероломни“ е в пъти по-добра от „Телефонни обаждания“ (книгата, която ме влюби в автора), но има доста път до „2666“ или „Диви детективи“. Героите на тези разкази са хората от улицата, които носят красивото и грозното в джобовете си, в изтърканите си от употреба обувки и дълбоко напъхани в душата. Хората „на дъното“ смущават, приобщават и разширяват хоризонта – читателят пътува между Африка и Мексико, Франция и Париж. Страстта е константен поведенчески модел, а коренът на емпатията покълва незабележимо в инфектираната от реалност почва на фабулата.
            Българското издание е в превод на Нева Мичева, чийто бележки под линия бяха невероятно полезни (моля, потърсете бележката след 80-а страница, тя ми достави изключително удоволствие), а корицата  е дело на любимата ми Люба Халева. Тоест, абсолютно заслужава мястото в библиотеката ви.
            „Кучки вероломни“ е преговор на старите истини на френските поети. Бащата боксьор, чилийските изгнаници, бареслонските срещи, мексиканските пейзажи и литературното превъплащение на Боланьо в чест на Артюр Рембо ще ви обгърнат с абсурдността си, за да ви поведат усмихнато и с чувство за хумор по страшния път към красотата на човешкото същество с всичките му възходи и падения.
           



петък, 20 март 2015 г.

Да обичаш "Неграмотното момиче, което можеше да смята" на Юнас Юнасон

            Eдна от книгите, за които всички говореха през последната година, преброди цяла Европа, премина през предъвкването на екрана и драматизирането на берлинска сцена.  Тази книга беше „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна“ (ИК „Колибри“, 2013), а Юнас Юнасон бързо  спечели сърцата на българската публика. След победоносния му марш из книжарниците логични бяха въпросите „Кога?“  и „Дали?“. Кога ще излезе друга негова книга? Дали ще бъде толкова добра, колкото първата?
      
      ИК „Колибри“ даде отговор на горните питания тази седмица, като зарадва нетърпеливите читатели с „Неграмотното момиче, което можеше да смята“ (само за да ви подразня, ще ви кажа, че я разгърнах още миналата година, но на немски, докато живях в Тюбинген (можете да ме мразите вече)). Скандално жълтата корица изостря вниманието и разгръщането на този немалък роман предвещава немалък съспенс. Защото...
            „Неграмотното момиче, което можеше да смята“ е почти толкова добра, колкото и „Стогодишният старец, който скочи от покрива и изчезна“. Казвам почти, защото няма как книга, която съдържа толкова много исторически факти за ужаса на Втората световна война и въпреки това оставаща невероятно забавна, да бъде лесно изместена. Но Номбеко и близнаците Холгнер бързо трупат симпатии  и дори оставят след себе си диря любов.
            Номбеко е невероятно умно момиче, родено в Южна Африка и осъдено да отговаря за външните тоалетни.
Номбеко обаче притежава завидната възможност да пресмята, а скоро след смъртта на майка си се научава и да чете, а мечтата й е да заживее в библиотеките. Тези факти, естествено, създават редица неудобства на шефовете й, което води до напускането й на колибата, за да ... я бутне един разсеян инженер и да преобърне живота й, превръщайки я в своя слугиня в атомна база.
            Някъде там, съвсем наблизо (или по-конкретно в Швеция ), един мъж се прощава с фанатичния си монархизъм, за да посвети живота си на борба срещу тази форма на управление.  Тя води до появата на близнаци на бял шведски свят, които обаче делят едно и също име. И които имат мисия – да отстранят краля.
            Животът на тримата герои (не)очаквано се преплита в Швеция, около една ядрена бомба и под заплахата на Мосад. А после... ще трябва да разберете сами.
            „Неграмотното момиче, което можеше да смята“ е забавна книга, която предлага социалните присъди лековато и неусетно. Юнасон сякаш  лишава читателя от възможността да надникне в душата на героите си. Те са по-скоро макети, които носят своето послание. Авторът ясно застава срещу расизма и пречупва шведската действителност през призмата на почти незабележимата сатира. Сюжетните линии са много, а с тях читателят неусетно се оказва обикалящ света и участник в най-невероятните приключения (почти на барон Мюнхаузен). Това, което не ми хареса бе разтягането на романа, който безспорно е забавен, но имаше една българска поговорка, че „многото смях не е на хубаво“.   
            Все пак ми се струва невероятно, че „Неграмотното момиче, което можеше да смята“ би могла да ви се стори незадоволителна. Тя така леко поема по незнайни пътеки, че в един момент човек се оказва изгубен и влюбен във всяка следваща страница (с малки изключения, ако си по-нетърпелив). Фабулата е плавна, всяка дума стои на място и постига точния ефект.          Забавно и остроумно, това е едно универсално четиво, което разсмива, замисляйки ви... вие можете ли да смятате, ако имате атомна бомба в багажа си?
           
Друго мнение:

            

сряда, 18 март 2015 г.

Черно-бели похищения в "Белканто" от Ан Патчет

                „Нямате нужда да виждате. Слушайте.“
Това белканто започва съвсем тихо – приближава се до ръба на слуха и изчезва. Започва с обезоръжаване, за да завърши с трагичното сливане на жертва с похитител. Това белканто е „Белканто“ на Ан Патчет (ИК „Сиела“, 2015) – атлас на умопомрачението като привличане към опасното и необяснимото, дори раняващото. И за музиката от раните на живота.
            В една неназована страна в Латинска Америка ужасът е поканен от една целувка: Когато светлините изгаснаха, пианистът я целуна“. Оперната певица Роксан Кос е специален гост на тържество в дома на вицепрезидента на страната, организирано по случай рождения ден на японския магнат г-н Хосокава:
Роксан Кос, лирично сопрано, беше единствената причина г-н Хосокава да посети тази страна. Господин Хосокава пък бе единствената причина, поради която всички останали бяха дошли на тържеството. Не беше място, което някой просто така ще реши да посети. Причината страната домакин (бедна държава) да организира неразумно разточителното тържество за рождения ден на един чужденец, когото едва ли не подкупиха, за да присъства, беше, че този чужденец бе основателят и председателят на „Нансей“, най-голямата корпорация за електроника в Япония. “

 Веднага след изпълнението група терористи нахлува и опира пушки в черните сака на господата. Около стотина души се оказват впримчени в капана на нерадостната съдба на заложник, изкупващ липсата на президента, останал в дома си, за да гледа сериал. След 40 страници напрежение  и една трагична смърт, вдъхновена от нещастна любов, техният брой се ограничава до 39.
            12 седмици заточение е краткото време, през което човешкото се преплита с първичното. И за което нотите между добро и зло, реално и илюзиорно се размиват по петолинието на разума. Скоро самите похитители, очаровани от величието на заобикалящата ги среда и от гласа на талантливото сопрано, се сбогуват със строгостта и суровостта си и проявяват хуманност. Похитител и жертва се оказват на една линия – тази на мечтите в търсене на щастие; свободните не желаят да бъдат освобождавани, а терористите вместо унищожение търсят  мир.
            Роксан, г-н Хосокава и неговият преводач (а реално секретар) Глен, Беатрис и Кармен стават основни герои на романа, но на тях пригласят и останалите заложници и похитители – всеки един, допринасащ по своему за живота в  очакване на освобождението. И като по учебник любовта се появява на  най-неподходящото място, а краят е едно очаквано белканто.
            Ан Патчет и читателят в мое лице се срещат за пръв път. Началото на романа започва красиво, но първите 50 страници ми се сториха ненужно разтегнати, а препратките към Сарамаговата „Слепота“ като очаквано развитие – неизбежни. След това темпото се забързва, четенето сюблимира в крешендо, от което е трудно да се отскочи. Социална по своята същност и преосмисляща готовността на човека да предаде своите ценности в името на материалното добруване, митологията на съвестта и психологически дълбаеща в любовта като проявление на Стокхолмския синдром, тази книга се оказва изненада. Поемайки в една посока, тя често се отклонява, създавайки нови пътеки. Героите остават докрай човешки, дори твърде човешки, но нито един от тях не се доближава напълно до читателя – разделен от тях чрез невидима мембрана.
            Сюжетът плавно потегля към своя логичен, но тъжен край. Езикът на Патчет е достъпен, но изискващ съсредоточаване, а героите стават носители както на положителни, така и на отрицателни качества, без авторката гласно да съди. Аз нямах любимци, нямах и врагове, а Патчет умело успява от реалния случай с взимането на заложници в Перу да направи един личен разказ (макар и разказан в трето лице).
             „Белканто“ на Ан Патчет е отекването на пулса след разходка по трагична ария, в която в една неназована страна в Латинска Америка група терористи похищават собствената си същност и започват опасната игра на редуване на черно-бели клавиши, която води до пробуждане на сърдечния ритъм почти без страх, почти като...
“Безпокоим се за смъртта, не за живота.
не се боим от смърт,
боим се от живота,
където ти и аз сме пленници,
недосегаеми във мъничката си самотност
с надеждата да ни заключат в някоя основна клетка.”      (Г. Рупчев)

            

сряда, 11 март 2015 г.

Зад камуфлажа на живота с "Камуфлаж" на Петър Чухов

            Понякога си мисля, че животът не е само това, простото живеене. Че денят маскира дребните жестове и усмивки, покрива ги с кал, прах или киша и аз не мога да ги видя. Мъча се, взирам се, но оставам недоволна – фрустрирано малко дете – защото маскировката е така майсторска, че цветовете се преплитат в една огромна и надвесила се тайна, невидима за очите. Животът се крие от мен в тревата на ежедневието, а  аз се усещам срастваща с пейзажа.
            Петър Чухов е по-смел. Той решава да вдигне своя „Камуфлаж“ („Жанет 45“, 2015), като в 17 разказа и един кратък роман прерязва мрежата на ежедневието.
            „Имало едно време“ казало Имало едно време и детайлите се забождат като основна тема още  „От утре“. Светлината, сенките, нощта и примигването на лампите. Чухов  открива дребните случки и ги превръща в събития, описвайки ги с ирония, полусмихнато, полугорчиво. Забава се преплита със спомен и с меланхолия, а неочакваността на развръзката идва болезнено и необратимо. След края остават само въпросите.
            Започващ вяло, сборникът се превръща в елегантна снежна маса – лавина, която затрупва четящия със своята човечност и емоционална наситеност. Неусетно ежедневието се завърта и дори абсурдните случки, които разказвачът избира за сюжет, се оказват шарени и мелодични. С оглед на факта, че краткият разказ изисква много усилия и е най-труден за писане по мое мнение, някои от нещата можеха да бъдат променени, изпуснати или довършени (като разказа за Хелен и подрастващия протагонист, който сякаш завършва в нищото или „От утре“). Но подобни отклонения в сборника са малко. Чухов внушава с нужната самоирония и чувство за хумор важността на малките моменти на слабост, на тъга, на любопитното сблъскване с реалността. Хитро крие послания, докато не оголи героите си и не ги остави на най-първичните им усещания и стрхове, изправени пред собственото им огледало, камуфлажа на разума.
            Магията на езика на този сборник се усеща най-силно краткия роман „Снежните човеци“ заради цялата атмосфера на поетична отчаяност и отвеяност, скрити зад строгостта на униформата и каската в казармения свят. Авторът рисува чудовища, но със сърца, а след това ги повежда към собствените им дълбини. Така се раждат снежните човеци. А те освен да стоят величествено хладни, се усмихват и оставят след себе си тънки струйки водни светкавици.
            Изключително неочаквано „Камуфлаж“ се оказва деликатно пронизващо те преживяване, което за момент те отделя от тялото и пречиства сетивата на духа (а аз откривам, че съм изключително капризна за разкази, но това пречистване ми беше нужно).
           
           
           
           

            

вторник, 10 март 2015 г.

Няма нищо по-хубаво от “Зверове в звънарната ми" при лошо време

Няма нищо по-хубаво от лошото време. Но само ако си се въоръжил с промишлено количество кафе, топла завивка и щипка хумор срещу лошото настроение, скрит в книга.
Дневната част на този осми март се превърна в един от най-отвратителните дни в годината досега. Срещу гласовете в главата ми обаче имах „Зверове в звънарната ми“ (ИК „Колибри“, 2015), слава на Даръл. И спасението ме дебнеше отвсякъде.
Британският писател този път е 20 годишен, а дестинацията на пътешествието е зоопаркът „Уипснейд”:
Разправят, че е голяма рядкост от дете, израсло с мечтата да кара влак, да излезе машинист. И ако това е вярно, излиза, че съм имал изключително голям късмет, тъй като още на двегодишна възраст взех твърдото и недвусмислено решение цял живот да се занимавам единствено с изучаването на животни. И нищо друго не можеше да ме заинтересува.
След приютяването на еленче лопатар в домашни условия и опитомяването на недоволния нрав на Лари, по-големия брат в семейство Даръл, Джери осъществява своята детска мечта – да работи в зоопарк, за да изучава по-лесно нрава на животинските видове, населили клетките.
Наред с  полезна информация за животни, някои от които никога няма да видите в Софийския зоопарк,  Даръл умело успява да ви предаде забавни случки от ежедневието си на рабоник  и по един ужасно елегантен британски начин да ви накара да се смеете дори на процедури като почистване на отходните дупки в клетката за лъвове, без да се почувствате неловко от собственото си  (навярно недотам изискано) хихикане.
Бързочетивна и забавна, тази книга е точната доза лек срещу лошо настроение, като същевременно замисля за границите и измеренията на свободата, които хората чертаят за самите себе си, за околните и за онези животни извън  Homo sapiens, с които контактът им поради езикови бариери  се ограничава до невербално извличане на информация и гадаене:
Друго нещо, което ми стана съвсем ясно при престоя ми в „Уипснейд”, беше пълната несъстоятелност на теорията, че животните обичат и съответно се гледат по-добре в голяма клетка или кошара, отколкото в малка. „Зоологическите градини са хубаво нещо, стига да са като „Уипснейд”, чувах често да казват добронамерените, но невежи любители на животни, с които се срещах. За съжаление, подобно отношение към зоологическите градини и досега битува масово сред добронамерените, но по принцип невежи люде, в чиито приказки Майката природа е великодушна стара дама, а не онова, което е в действителност – зло, непрощаващо и ненаситно в своята алчност чудовище.Трудно се спори с такива хора, които живеят в някаква своя еуфория и са убедени, че животното в зоологическата градина страда не по-малко от затворника в „Дартмор”, докато в естествената си среда животното обитава едва ли не райската градина, където леопардът лежи заедно с агнето, без то от първоначално другарче да се превърне в негова вечеря. Безсмислено е да им описваш какви непрестанни усилия са нужни, за да си набавя животното в дивата природа необходимата му ежедневно храна, какви нерви му коства да се крие постоянно от враговете си, каква битка води срещу болестите и паразитите, и че при някои видове смъртността сред ненавършилите шест месеца малки превишава петдесет процента. Е, да – съгласява се с твоите аргументи обърканият любител на животните – но за сметка на това пък са свободни. След което се налага да му обясниш, че всяко животно си има строго определена територия, в която властват три фактора: храна, вода и секс. Осигуриш ли му успешно и трите, пък било то и върху ограничена площ, животното с готовност ще остане там. Но хората са вманиачени на темата „свобода”, особено когато става дума за животните.
Откровено казано, трудно бих могла да си представя, че Джеръл Даръл не е бил част от нечие детство или не би се понравил на някого. Защото рядко откривам толкова светлина и чистота, скрити измежду буквите. Тази добронамереност призвънява при всяко разлистване на страницата и извива ръцете на ежедневната сивота. Стъпва върху вените на отровните мисли и яхва елен лопатар към Африка.
Признавам, че не мога да сравня новия превод със стария, защото за първи път се сблъсквам с „Зверове в звънарната ми“ за пръв път, но ми се струва, че Венцислав К. Венков точно улавя свободолюбивия стил на писане на автора, а изданието на ИК „Колибри“ перфектно допълва колекцията от издадените от тях книги на Даръл досега.
            Ако „нагласата на средностатистическия човек за света е напълно егоистична“, то Даръл свежда подобни аргументи до абсурдност (reduction ad absurdum), защото неговият свят е един. И той е на всички. Дори да се побира в звънарна.
           Споменах ли, че днес няма нищо по-хубаво от лошото време.




събота, 7 март 2015 г.

Анатомия на мълчанието в "Тайната история" от Дона Тарт

„Красотата е ужас. Треперим над всичко, което наричаме красиво.”


Трудно е човек да даде собствена дефиниция на мълчанието, тъй като само по себе си то представлява отсъствие на говор. В театъра мълчанието придобива особено значение поради това, че там то изглежда невъзможно и все пак остава необходим компонент от гласовата и жестовата игра на актьора. Типологията на мълчанието позволява то да се разграничи. И може би най-красиво и най-мъчително се оказва мълчанието на убийството – част от анатомията на онази пиеса, която приближава  земен и отвъден живот; реалност и илюзия.
Отправна точка в „Тайната история” (ИК „Еднорог”, 1992, преиздаване 2015) на Дона Тарт е именно мълчанието – театралното мълчание, бъбривото мълчание, мълчанието на отчуждението, метафизичното мълчание – или по-скоро неговата цена. Това е първият роман на нашумялата с излизането на „Щиглецът” (ИК „Еднорог”, 2014) авторка. Само на 19 години тя изгражда сюжет, изискващ цялото внимание на читателя и най-безцеремонно отмерващ вдишванията му, сякаш са последни. Няма патос, няма екшън и макар фабулата да се характеризира с криминални мотиви, тези 625 страници се оказват концентрирани по-скоро върху психологията на убийството  („Психология е ужасна дума.”, стр. 41), без да са безмилостни сами по себе си.
Животът започва с края –  с декларирането на главния герой Ричард Папен за участието му в убийството на приятеля му  Бъни. Декларация без особено чувство за съжаление, лишена от безумието на отчаянито.
Историята се развива в колежа „Хампдън”, където Ричард се оказва в затворения кръг на колежаните от курса по старогръцки на мистериозния професор и ментор Джулиъс. Хенри, Франсис, Бъни, Камила и Чарлс са особняците на колежа, които всеки забелязва, но никой не познава – малобройният елит, носител на белези на друга епоха. Посрещнат първоначално студено, Ричард съумява чрез мълчание за бедния си произход и завидни познания по старогръцки постепенно да се превърне в част от компанията. Древните езици, философията на Платон и изучаването на древните пиеси завъртат света на Ричард. Героите са отделени от реалността, за тях времето е друго, вечно:
„ –  А ако красотата е ужас – каза Джулиан, – тогава какво е желанието? Мислим, че имаме много желания, докато имаме едно-единствено. Кое е то?– Да живеем – отвърна Камила.– Да живеем вечно – каза Бъни, забил ръка в брадичката си.”
Невинното на пръв поглед пресъздаване на Дионисиевите игри обаче води до болезнено връщане към реалността. Цената на живота в илюзия и различие се оказва мъчително мълчание за събитие, което застрашава бъдещето на шестимата младежи. Всяка опасност за разкриване на тайната на тяхната вечер на вакхалии вади на повърхността демоните им. Така Тарт сравнително бързо стига до изясняване на причината за убийството на Бъни, но последвалите страници всъщност обхващат същината на романа, а именно анатомията на убийството. Последиците се оказват логични и макар да са очаквани, книгата в никакъв случай не губи от чара си. Пейзажът на героите е богат и наситен, героите са плътни, носители на качества, които са ви познати и близки, а Дона Тарт съумява убедително през мъжка призма да предаде посланието си – мълчанието се оказва основен елемент на изцелението.
Има някаква магия в тази книга, в знаците, които Дона Тарт оставя за идващото зло. Четенето приковава. Три дни не само четях, а живеех чрез историята на Ричард. Бях таен заговорник, особняк, непризнаващ вината си. Защото има ли вина, ако няма неспокойна съвест. Кримогенното поведение на колежаните се оказва не особена жестокост в характера, а  нещастно стечение на обстоятелствата и разтваряне на един неподозиран Аз в реалността. Изкуплението на греха идва с осъзнаването, че животът, дори и да е несправедлив, не бива да бъде разрушаван в миг, че поправянето му не ще стане с просто махване на ръка, а идеите –  дори и да са мъдри и утешителни – често биват изоставяни в лицето на страха.

„Тайната история” за мен се оказа много по-близка книга от наградения с „Пулицър” „Щиглецът”. Заради класическия ум, който крие в себе си, заради красивия си език (специални адмирации към преводача Стефан Аврамов), заради този incendium*, който носи. Макар корицата на предишното издание да ми допада доста повече и според мен много повече да отговаря на разкриването на анатомията на убийството, искрено се радвам, че ИК „Еднорог” са решили да преиздадат този роман. Еретично обожествяващо, стряскащо по своите мащаби, това изследване на психологията на смъртта (не само физическа, а и духовна) за мен бе кратък диалог с красотата.  „страшното започва едва с красотата.”** Защото тя се изплаща в мълчание.


*incendium – огън, пожар, жега, страст, лат;
** любимият ми цитат от Рилке.

Други мнения за книгата:



понеделник, 2 март 2015 г.

"Изцелението (на) Шопенхауер" от Ървин Ялом

,,Ако запазя мълчание и не издам своята тайна, тя става мой пленник. Ако пък я оставя да се изплъзне измежду устните ми, аз ставам неин пленник.”
                            
                 Гневът често се разпростира като крокодил на стената на Аз-а ми. Разтваря челюсти и чака своите жертви. Напоследък ме е обладал така, че рядко успявам да отгранича своето тяло от неговото. Двамата сме занитени в едно.
             
    В случая трябва да благодаря на ИК „Хермес“, които съвсем без да искат, ми направиха добро, издавайки и предоставяйки ми възможността да прочета „Изцелението (на) Шопенхауер“ от Ървин Ялом. След „Проблемът (на) Спиноза“ (ИК „Хермес“) и прекрасната „Когато Ницше плака“ (ИК „Колибри, 2013) очакванията ми към този автор бяха твърде завишени и възможността негова книга да се напасне така добре към читателските ми очаквания изглеждаше малка. Истината е, че въпреки обективно съществуващите пропуски в повествованието, този роман се превръща в моя номер едно от троицата художествени романи на работещия като психотерапевт и професор по психиатрия в Станфордския университет писател.
                 Артур Шопенхауер е немски философ, чиито писания се характеризират с изключителен стил на трактовките. Един от философите, които силно привличат към себе си, но и около които има сили на отблъскване заради песимизма спрямо онези „двуноги“ – хората, обгърнал трудовете му. Макар заглавието на Ялом да подсказва, че главен герой в книгата ще бъде именно Артур и как той достига до тезите си за границите на човешкото познание, американският писател прави рязък завой от привичката си имагинерно да разкаже историята на известен мислител и концентрира вниманието на читателя в една терапевтична група. Шопенхауер, макар все още заемащ част от главите на писателя, е само средство за борба с отделни проблеми.
                 След рутинен преглед известният психотерапевт Джулиъс Херцфийлд е осъден с фаталната диагноза меланом. При първия сблъсък с мисълта за смъртта и последвалите паник-атаки той прави равносметка на живота си и си спомня за своя най-голям провал – Филип Слейт, когото преди двайсет години без успех е лекувал от сексуална пристрастеност. Джулиъс се свързва с него и с изненада научава, че Филип е претърпял коренна промяна благодарение на песимистичното учение на Шопенхауер. При срещата си двамата сключват странна сделка – Филип се включва в терапевтичната група, която Джулиъс води, а в замяна последният ще се превърне в негов супервайзър и ще премине през обучение в идеите на немския философ. Така Ялом хитро успява да въведе студения си герой в света на „двуногите“, от които той се пази вече 20 години, и по този начин да го приближи и до своите читатели. Всеки един от участниците има своя ярка индивидуалност – Гил страда от ниско самочувствие и неумение да защитава своята позиция. Ребека е преуспяла адвокатка и красива жена, която изпитва смъртен ужас от остаряването и загубата на красотата си. Тони е примитивно-агресивен и му липсва самоконтрол, а Бони страда от наднорменото си тегло и липсата на самоуважение. Малко по-късно към групата се присъединява и Пам, която се завръща от пътешествия в Индия, където е търсила спасение от натрапливите си мисли след раздялата със съпруга и с любовника си.
                 Едната година живот в добро здраве за Джулиъс се оказва една година краен срок за бягство на участниците в групата от проблемите и страховете им, а нововъведеният елемент Филип е причина за напрежение и неочаквани откровения.
                 Началото на романа започва вяло, дори бих казала тривиално – разбиращ, че е болен от рак, психотерапевт за първи път осъзнава напълно своята смъртност. Инстинското развитие на фабулата започва в момента, в който Филип влиза в групата. Тогава четенето става единствен възможен избор, а мислите са повече от пристягащи гръдния кош. Дори и да нямате добра теоритична база по психология, това не би ви попречило да се окажете погълнати от примамливия и тайнствен свят на психотерапията. Ялом се е погрижил четивото му да бъде достъпно за всеки – и за търсещия високоинтелектуално четиво, и за тоталния лаик. Ако не разбирате някоя дума, Тони винаги ще попита вместо вас, а ако искате да научите нещо ново или да пофилософствате – Пам и Филип ще устрорят интелектуален двубой помежду си, в който Бубер и етичните схващания на Шопенхауер са само бегла част от програмата.
                 Въпреки предвидимостта на някои от сюжетните линии и очевидната цел достигането и на по-масовия читател, „Изцелението (на) Шопенхауер“ дълбоко се впива в същността ви. През страница ще се намирате седнали заедно със собствените си страхове или ще получите обяснение за поведението на някой ваш познат. Разговорите в групата винаги са болезнено откровени, а напътствията на Джулиъс – изпитание и за самия него.
                 Лошото настроение наляга в средата на книгата, след което идва изцелението (или по-точно усещането за тотално намиране на себе си). След въпросите следват въпроси, но накрая субективната истина се оказва достигната. Затваряйки романа в около 02:30 часа, почувствах вълна от спокойствие, която охлади бушуващите в главата ми страсти и сякаш изглъта на един дъх целия гняв, който бях насъбрала. Макар да зная, че ефектът е временен, героите на Ялом са толкова конкретно и същевременно абстрактно изградени, че припознаването в техните нишки е неизбежно и съответното тяхно спасение ще се превърне и в спасение на четящия.
                 „Изцелението (на) Шопенхауер“ (не се подвеждайте по корицата) е четиво, въвеждащи ви не само в тайната на психотерапията, но и на собствената ви същност. Песимизмът среща обичта, докато не се достигне до максимата „Дадеш ли нещо истинско, ще получиш същото в замяна.“ Ървин Ялом ще ви предложи достатъчно истинско четиво (макар и изкривени през призмата на художествената измислица, поведенческите пространства на героите му са базирани на реални истории), което ще запази в тайна страховете ви, но и ще ви научи да се четете. И да четете другите.


Друго мнение:
                


                 

неделя, 1 март 2015 г.

„Кукувицата" от Елин Рахнев и закъсненията

         Часовникът издава закъснението ми. А днес ми беше ден за пътешествия. Представям си ги нарамили раниците, сложили слънчевите очила. Димитър нервно припушва от свитата цигара, скрил лице в сивия си шал, Миро оглася гарата, а другите се мъчат да го слушат, гледайки към оголеното място... Нямат часовници, защото са твърде щастлива компания. Но имат телефони – мобилните издайници на всяко местоположение, а  с тях лесно достигат до липсата ми. „Бързам колкото мога, де, ако не стигна, тръгвайте!“, изрепчвам се. Представям си как влакът а-ха да тръгне, изскачам пред него и почвам да му разказвам истории. Той няма избор пред релсите на тази самоубийца и се закотвя на място. В нашия град всичко е възможно.
        
Всичко това би било заради кукувицата. Като тази, която отлетяла от часовника в „Кукувицата“ на Елин Рахнев – красиво издание (ИК ICU, 2013),  събрало в себе си цялата цветност на пролетен и есенен ден взети заедно. А тази книжка не е само за деца. Защото в нея има един баща и един син, които винаги се успиват и закъсняват за училище. Има и една госпожица Стела, пред която трябва да бъдат изложени основателни причини за закъснението, защото  строгият директор дебне зад вратата. Но всичко е възможно в този град – мяукат маргаритки, човек го отвличат пеперуди, пристигат пират, а училищната чистачка винаги научава всичко първо.

         Рахнев е създал една фрагментирана история на вечните мечтатели. Онези, чиито мисли винаги ходят по горещата ламарина на въображението, нетърпящо стрелките на ежедневието. Семпло, стилово изчистено от излишна натруфеност авторът рисува вратички бягства в света на естетически издържано красивото. Метафорите са достъпни и въпреки това поднесени по нов начин, а илюстрациите на Андрей Кулев и Ася Кованова доизмислят света на Рахнев цветен и разлюлян от вятър невинност.
         „Кукувицата“ на Елин Рахнев е четиво-трептение от семейството на „Малкият принц“, „Малкият крал Декември“ и „Когато искам да мълча“. Книга за мечтатели, която пуска на свобода, а изданието на ICU сякаш е побрало цялата обич, която е вложена в направата му. Прекрасен първомартенски поздрав, макар да не се ограничава до бяло и червено, а да вплита в себе си цял един свят цветове.

Е, заради тази кукувица пак закъснях. Но не се притеснявайте, все някоя маргаритка ще спре влака.