петък, 28 август 2015 г.

2666 oт Роберто Боланьо – един magnum opus за истинския свят

боланьо
Роберто Боланьо е вселена. Латино-американска сага, която е арогантна, поетична, смела и сякаш безкрайна. След „Телефонни обаждания“, „Чилийско ноктюрно“ и „Кучки вероломни“ или въпреки тях той успя да ме влюби в себе си.  Но нито един от тези сборници не може да се сравни с magnum opus-а му 2666” (изд. „Рива“).
В близо 1000 страници чилийският писател успява да побере цял един свят, който по-късно да взриви из основи. Романът е издаден след смъртта на Боланьо и по първоначален замисъл трябва да бъде разделен в пет различни книги. Не е ясно какво значи заглавието на творбата, а декодирането му остава неразрешимо до страница последна. Аз лично смених поне три хипотези, всяка от които подлежи на съмнение („улицата прилича на гробище, но не на гробище от 78, не на гробище от 92, а на гробище точно от 2666”)
Основната тема на „2666“ е хаотичната цялост на изкуството и рамкирането на съдържанието му във форма, но цялата книга представлява една мозайка, всяко парче от която носи свое собствено послание и под което нощуват стотици герои. Писателят с лекота вдъхва живот на различни типажи –  литературни критици, чернокожи журналисти, мексикански развратници, елитни американски компаньонки, бизнесдами, домакини, убийци и изнасилвачи, професори, нацисти, евреи – изобщо, пресътворен е светът, но не в рамките на седем дни, а в пет части. Препратките към реално съществуващи личности и събития (Максим Горки, например) правят плътта в Боланьовата проза пълнокръвна, достоверна, диханието на която не подлежи на съмнение.
Първата част – Литературните критици”представя четирима педантични академици, които обикалят конференции из Европа, попадат в клиника за душевно болни в Швейцария, обменят думи с луд художник и междувременно не остават чужди един на друг. Обсебени от своя любим писател, Бено фон Арчимболди, те представляват отчаяни, безметежни души, обсебени от разкриването на таланта, поглъщането на формата, на изкуството като източник на собствено спасение, а иронията, с която се гледа към цялата академична общност е поднесена очарователно, почти безболезнено.
Втората част„Амалфитано” – ми се стори малко по-далечна от познатия ми стил на автора. В нея  учителят, емигрант, живеещ на мексиканската граница и грижещ се за красивата си дъщеря Амалфитано бавно потъва в самотни истерии след като жена му го е напуснала, за да пътешества. Обединяващото с първата част са новините за серия убийства в Санта Тереса.

Далеч по-поетично от в първата, във втората част събитията придобиват сенчеста важност, в атмосферата и зад думите прозира опасност, а метафорите опоетизират езика по начин, по който умеят да го правят само испаноговорящите автори (лични пристрастия мои).
Голямо и несъвършено произведение, „2666“ проправя път към неизвестното, връща към загърбеното по-сложно и точно тази втора част противопоставя най-ясно две естетически категории – тази на красивото и достъпното и тази на трудното, но прекрасното.

Третата книга – „Фейт“  запознава читателя с тъмнокож американски журналист, подписващ се с псевдонима Оскар Фейт. Той е изпратен в Санта Тереса да отрази боксов мач. В този град на безвремието властват наркотиците, страхът и жестокостта. Санта Тереса е главна сцена на лудостта, а действията на картела са сковали всяко движение.  Дори Фейт не може да спаси съдбата от Армагедона, който носят престъпленията.

А именно четвъртата част –  „Престъпленията” – в хронологичен ред подлага на дисекция изконното зло в съвременния свят –  генераторът на безскрупулните убийства на стотици жени, случили се между 1993 и 1997 г. Откриването на обезобразени трупове, изхвърлени в пустинята, полицейската корупция, наред с политическата неангажираност и непрестанно разширяващото се влияние на картелите рисуват една грозна и жестока картина на безсърдечен мъжки свят, в който ролята на жената е тотално стъпкана до невинно и беззащитно жервоприношение на мачизма, на първичното, на ирационалното и грозното.
Не мога да не призная, че като жена, за мен тези страници бяха изключително отблъскващи – усещане, граничещо до погнуса и панически ужас. Боланьо не спестява на читателя нито един дивашки танц, героите му сякаш оживяват, пробиват пространството и прострените им ръце се мъчат да докопат дъха ти, да го задушат завинаги.
Въпреки гнусните картини и факта, че не би понесла на по-чувствителните души, в тази част се намира силата на творбата, епицентърът на творческия трус, вкопчен във всяко парченце живот. След нея петата част –  „Арчимболди”е мехлем-успокоение за нанесените рани. Боланьо ни преставя Ханс Райтер, германец, част от 79-ти полк в нацистката армия през Втората световна война, който обаче живее затворен в мрачния пашкул на собствените си мисли.  Събужда надеждата и я оставя да виси във въздуха, обесва я безмълвно.
„2666“ е „оазис на ужаса“, апокалиптичен роман, който предрича края на рамките, края на света и литературна антилитература. Трудно е да се побере в едно читателско ревю, критика или откъс мощта на езика на чилийския писател, както и цялостната философия на тази нестандартна онтологизация на думите, на хората.
Комплименти към преводачите – Катя Диманова, Мариана Китипова и Маня Костова – съумели да създадат един хомогенен текст на български, както и  към редактора Лилия Добрева и коректора Мила Томанова, допуснали пренебрежимо малко количество грешки в тези 990 страници.
„2666“ не се нуждае от търпение. Книгата поглъща и потапя в един свят, който е познат, но лишен от булото, отдалечаващо от грозотата, от голата си жестокост.
„Ингеборг питаше Райтер  защо не пише поезия и Райтер ѝ отговаряше, че цялата поезия във всичките си разновидности се съдържа или може да се вмести в един-единствен роман.“
В един огромен роман Боланьо е побрал цялата поезия на злото и на литературата. Тази поезия не е за всеки, но мога само силно да я препоръчам, макар да ми е ясно, че един прочит не стига. Taка както един живот не стига, за да се прочетат всички книги, побрани из страниците на "2666".


По-запалени дори  и от мен мнения:

                                                                                

неделя, 23 август 2015 г.

"Парижкият архитект" от Чарлс Белфур – да (пре)проектираш ужаса

„Парижкият архитект“ от Чарлс Белфур (издателство Интенс, 2015) е приказка за Втората световна война, която притежава магията на еднодъхните книги. Тези, които поднасят лошото, страшното, ужаса по такъв начин, че вярата в човешкото все пак да се запази.
Фабулата се развива по време на окупацията на Париж от немската армия през 1942 г., а главният герой Люсиен Бернар – архитект по професия –   е на път да бъде тотално декодиран  и преустроен. Воден от амбицията да се утвърди като модерен и талантлив архитект, той приема поръчка, която ще му донесе много пари, но излага живота му на опасност – да проектира тайно скривалище за богат евреин – място, което е толкова невидимо, че и най-упоритият офицер да не може да го открие.
Увлечен от играта на котка и мишка и опиянен от мисълта, че може да надхитри окупаторите на града му и режима, който принуждават жена му да се реди от три сутринта на опашки за храна, а любовницата му да продава тялото си, за да запази мястото си на диктуващ правилата дизайнер, Люсиен безразсъдно се впуска в това приключение, без да влага каквато и да е загриженост за клиентите си. Всичко това, докато едно от неговите скривалища се проваля трагично, а картината на издъхваща двойка старци, запазили мълчание, за да спасят него, не подлага на реконструкция собствената му психика. На карта се залагат не само професионалните му достойнства, но и душата и човешкото му.
Белфур доувива сюжета, оставяйки едно от проектрираните скривалища разкрито и пускайки немците по следите на тайнствения му архитект.
„Парижкият архитект“ е проектиран добре роман, чиято философия се свежда главно до усвояването на пространства в различни форми, използвайки силата на материала – било то отнасяйки се до предмети и сгради, или до човешки действия и ценности. Да се изправиш срещу себе си, за да спасиш другия – тази идеалистична и хуманна идея авторът се опитва да застъпи, опредметявайки животи и емоции.
Героите в книгата са на границата на себеизобличаването. Всеки един от тях е носител на различни естетически категории и междувременно нищо човешко не им е чуждо – арогантност, безсрамие, надменност, сладострастие, надежда, любов, като на преден план се поставя не звярът, а човекът. Пре-проектирането на болката от едно нерадостно и жестоко битие се комбинира с надскачане на рамките на времето. Да бъдеш значи да помагаш.
Стилът на Белфур е лек и достъпен. Книгата може да се чете както на един дъх, така и с паузи между разлистванията (както беше в моя случай), без читателят да се изгуби в стаите на историята или да забрави ключови моменти. Все пак романът ми остави впечатление на писана по рецепта творба, която би могла да я превърне в бестселър, но не и в литературен шедьовър. Липсваха ми известна дълбочина и естетика на езика, а краят на книгата до известна степен ме разочарова. Твърде хубавото не е на хубаво, както гласеше една стара българска мъдрост. Ако трябва да оценявам, със сигурност не бих клоняла към четирите звезди, които сумарно книгата събира в Goodreads, но не бих и отритнала прочита й. 
 „Парижкият архитект“ е приятно четиво, което увлича и замисля, без да натоварва излишно. Заложените идеи си струват препрочитането, а архитектурният поглед на писателя (сам архитект) пречупва събитията от Втората световна война по един нов, по-съхраняващ вярата и приказен начин. 

На по дума, две с Емануил А. Видински



На по дума, две с...

Емануил А. Видински
emanuil a. vidinski
Снимка: София Лайв

Емануил A. Видински е писател, поет, редактор в издателство „Панорама“, а отскоро се изявява и като вокал на рок бандата Par avion. Сблъсках се с неговите стихове преди известно количество време, докато две мои познати се отдаваха на женско четене на различни стихове – ситуация, която по-скоро ме изуми и предубеди. По-късно и по ирония на съдбата точно тази стихосбирка изигра много важна роля за преживяването на една раздяла, а преимуществото и двамата да населяваме един град и едни среди доведе до възможността да обменим дума, две на живо.
Днес Емо се числи към приятелския ми кръг, а няма нищо по-добро от това да стартираш нова рубрика, задавайки въпроси на приятел. Предполага се, че тогава получаваш най-честните отговори.
На Панаир на книгата
не е същото, ако не притичвам
до щанда на Даря и Емо

За „Книжно: На по книга, две“ Емануил А. Видински разказва за „Егон и тишината“, за огледалото и душата и за това... какво (го) чете.




Тази година изкара сборник с разкази след почти 10 години мълчание на този литературен фронт. Разкажи ни малко повече за раждането на „Егон и тишината“?

Някъде в началото на лятото 2014 събрах всички неиздавани в книга разкази, препрочетох ги,
подредих ги, премерих тежестта им и си казах, че е време за нов сборник. Дадох си сметка, че докато подготвя текстовете, ще стане 2015, когато именно се навършват 10 години от първия ми сборник с разкази "Картографии на бягството", отдавна изчерпан. И така ми хрумна да обединя двете книги в една, да преиздам първата и да я допълня с всичко онова, което съм писал през последното десетилетие в жанра "разказ".

1.      Виждаш ли „Егон и тишината“ като „ремастъринг“ на „Картографии на бягството“?

О, не. "Егон" е допълнено издание, което хвърля нова светлина върху "Картографиите". Темите са си все същите, които ме вълнуват, но различното ми светоусещане и себеусещане, което личи в новите текстове, по някакъв начин обогатява четенето и на по-старите.

2.      Героите ти в сборника са предимно зрели, улегнали, затворени, преживели уникални истории. Отразяват ли те по някакъв начин твоето себеусещане?

Не съм никак сигурен, че са зрели и улегнали, по-скоро са неуравновесени и истерични :)
Те отразяват мой интерес към света и хората, нещата, които ме вълнуват: всекидневието, умората не сетивата, износването на чувствата, внезапната истерия, миналото, сънищата, любовта. Такива неща.

3.      Как се чувстваш след издаването на сборника. Имаше ли изненади от реакциите на хората?

Чувствам се чудесно, сборникът върви, получавам обратна връзка, което винаги е много ценно за един автор. Много интересно е когато някой 20-годишен ми пише впечатление от първата част на сборника, преиздадените "Картографии", защото когато те са излизали той е бил на 10 и на мен ми е истински любопитно как вижда той или тя тези текстове сега.
Изненади не е имало, защото всички реакции са валидни и възможни. Обикновено чувам да се спори по темата много ли е различна първата част от втората, или не чак толкова. И двете страни имат свои застъпници.

4.      А има ли нещо, от което бягаш сега, и нужна ли ти е карта за бягството?

Бягам всекидневно от недоволството си, насочено основно към мен, игнорирам го и се правя, че не го виждам, то обаче е доста изобретателно и винаги ме изненадва, обикновено в гръб. Сериозно казано: човек винаги бяга от нещо, всеки ден.

5.    Автор на роман, сборници с разкази и една стихосбирка, а междувременно редактор в издателство „Панорама“. Кога си най-вече себе си – като достолепен прозаик, natural story teller, чувствен поет или стриктен критик?

Честно казано към момента най-много съм себе си с китара в ръка. Но всяка една от тези мои дейности ме допълва и е съставна част от мен. Обичам ги всичките, доставят различен тип удовлетворение и ме придърпват към себе си по свой си, различен, но неустоим начин.

6.      А как се случи това? Да си писател/поет.

По най-естествения начин. Когато бях малък, баща ми ми четеше вечер „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“ на Селма Лагерльоф. Тъй като беше лято, бях във ваканция, играех по цял ден и с лягането заспивах почти веднага. Заслушвах се в гласа на баща ми, потъвах в света на книгата и цяла нощ я сънувах. Поради това баща ми напредваше много бавно с четенето и цялата работа се проточи. В моето детско съзнание нищо никога нямаше край, нещата бяха вечни, особено хубавите неща.
В един момент обаче книгата свърши и аз за първи път се сблъсках със смъртта. Такова беше усещането, за край и необратимост, светът, в който живеех и обожавах, рухна, просто след последната дума не следваше нищо. Мислех, че думите не свършват, че са вечни и чрез тях и аз съм вечен. Но не.
Помня ясно мъката, беше ми тежко. Бях впечатлително хлапе. И за да въстановя този избуген рай, аз започнах да си измислям историята на Нилс след края на книгата. Тогава не пишех още, бях много малък, но не спирах да си въобразявам.
Докато скоростта на детството не измести света на Нилс с други възбуждащи неща и не преминах нататък. След това обаче, всеки път, когато нещо приключеше, филм, сериал или книга, аз започвах да я възстановявам, защото смъртта в смисъла й на край ме плашеше.
Някъде около 10-тата си годишнина потънах в света на Карл Май, Майн Рид и Рафаел Сабатини и тогава започнах да пиша.
Но в общи линии започнах да пиша, за да се спася от страха от смъртта.

Поезията дойде късно, въпреки че според мнозина дори в прозата си съм поет. Не знам, оставям това на другите.

7.      Този въпрос ще е лесен, защото вярвам, много пъти са те питали, но... от кои автори или стилове е било съблазнено твоето собствено писане? Кои са твоите вдъхновение (не само литературни).

Лесен е, да :) Но и говоря с удоволствие за любимите си автори.
Разбира се, човек взима от почти всичко, което е чел и харесал, за да оформи собственото си писане. Но някои писатели му влияят повече. При мен първите имена със сигурност са Маркес, Томас Ман, Казандзакис, Хесе, Пол Остър, Селинджър. Като цяло считам американските и британските автори на разкази за най-добрите в света. Нищо не ме е същисвало така както първия сблъсък с творчеството на Маркес, отвори цял космос пред мен и възможносттие ми на пишещ човек. Не съм срещал по-голям, дълбок, умел и с такъв размах писател като Томас Ман. Пол Остър ми даде скоростта, видях как можеш да четеш без дори да си помисляш да оставиш книгата. Всеки път като разгърна първите страници на "Ню Йоркска трилогия" и съм вече на 20-30 страница. Невъздържано добро начало на книга. Казандзакис ми даде близкото усещане за юг и пролет. Едно момчешко, да не кажа ергенско, пребиваване в света на духовното и юга.
Но разбира се харесвам много други автори и то не само от последните 1-2 столетия.

8.      Какво се случва в главата ти, когато пишеш? Това рационален и целенасочен процес ли е при теб или по-скоро е емоционален изблик, овладяване на чувствата?

По-скоро е неовладяване на чувствата (смее се). Аз съм от нерационалните пишещи, в общи линии е като пристъп. Не капе редовно с дни, излива се наведнъж, невъздържано понякога.

9.      Още ли четеш биографията на Маркес (смее се). Тоест, какво четеш в момента и би ли ни го препоръчал?

Чета "Подчинение" на Уелбек. Както обичайно - силно произведение. Може би не е най.доброто му, но е твърде интересно, провокативно и добре написано. Чета и биографията на Маркес, да, бавничко, щото когато стане дума за някой негов текст, аз препрочитам и самия текст, преди да продължа с биогарфията.
Иначе книгите, които последните 6 месеце до година са ми направили силно впечатление  - двата романа на Гайто Газданов, излезли съвсем наскоро, както и "Свобода" на Франзен. Великолепни са просто.

10.  Имаш ли свои житейски максими, които твърдо следваш?

Мхм, да спя спокойно нощем. Обоикновено се получава.

11.  А какво би посъветвал по-младия, прохождащ писател Емануил от сегашна гледна точка?

Да пише повече. Добър писател се става с много писане. Не е особено по-различно, отколкото е при музикантите. Самота и упражнения, това е.


12.  Ако имаше огледало пред себе си, какво би написал върху него?

Много та обичам, душа и сигур ми личи.

13.  В музикантски или литературни води плуваш по-лесно?

Те са различни, дори твърде различни. И двете ги обичам, и двете ми дават много.

14.  Живял си в Германия, но от доста години си back to Sofia. Разкрий ни няколко твои любими места в столицата?

Снимка: Румен Добрев
Народна Библиотека, вътре и вън, това е вечна любов. Прекарах плътни 6 години там, ходейки всеки ден без неделя; двореца и градинката зад него; Кристал; целият квартал от Дондуков до гарата, особено малките улички, Веслец, Сердика; ул. Шишман; ул. Малко Търново; ул Иван Асен. Много са, аз обичам София, дори преди да се разхубави така последните години, когато беше схлупена, мрачна и недоволна в края на отиващия си век, пак я обичах и за мен беше красива.

15  А къде ще те открием това лято?

Във Фейсбук (смее се).

16.  Все пак си вокалист и китарист. Поздрави ни с песен за финал.

Поздравявам ви с парчето Graveyard Whistling на британската група Nothing But Thieves.
А иначе с  Par Avion Band тези дни ще публикуваме първото си Lyric Video към парчето Home от новия ниминиалбум.

събота, 22 август 2015 г.

"Oчи" от Едо Попович - да заснемеш смъртта

"В края на краищата, като теглите чертата, важното е да имате на кого да опаковате подарък за Коледа. А всичко друго, дето се вика, е дим."

Едо Попович "Очи"

Едното око на Иван Калда е обърнато навътре,  а другото гледа навън. Не знае на кое може да се довери, кое от тях вижда, кое сънува. Нищо не знае. Животът му сдвоява минало и бъдеще в низвергнатата линия на настоящето.
edo-popovich-ochi
Koрица: Капка Кънева
„Очи“ от хърватския писател Едо Попович (издателство „Панорама”, 2011; превод: Русанка Ляпова) обхваща погледа на един фотограф, който вече не снима. Или поне не с фотоапарат.
Иван е непрокопсаник – израснал без баща Питър Пан, отгледан от майка си и нейния втори съпруг и живял при вуйчо си гей. Недоволен от живота, пропаднал в черната дупка на света, това непораснало дете се жени за арменска принцеса, изоставя сина си и отказва да живее.
Романът на Попович представлява хаотично подреждане  на светогледа на един притихнал на повърхността  човек, чиито очи обаче обхождат като рентген действителността и винаги лютят след видяното.

„Някои хора се раждат само за това да остареят колкото се може по-скоро.“

Едо Попович подхожда към читателя с неподправена разговорност и острота. „Очи” е седмият роман на автора, а героят му се доближава до добре познати бродяги и непрокопсаници. Жаргоният му език е обективът, през който се пречупва болката и самотата, настанили се трайно в загребските предградия. Интелигентно и с тръпчива ирония Иван предизвиква обществото. Защо са чудаци чудаците? И те ли са тези, които трябва да поемат отговорност за това, кеото са? Из парченцата живот на Калда се плъзгат комични съвпадения, неуловими истини, които звучат като български оригинал. Картината на социализма, нещастните бракове, лъскавите заведения, алкохолът, наркотиците, както и на едно детство, изрисувано от недоимъка и тишината, е позната и съзерцавана. 
Прескачайки без хронология от период на период, разказвачът търси обяснение за себе си със своебразна поетичност и закачливост. Очи, които не искат да виждат и сърце, което е пронизано от късчето лед на действителността.
Историята сглобява погледа неусетно, сформира едно читателско притегляне към страниците. Сленгът, афористичността на този „маргинален типаж” сприятеляват, а понякога дори свалят преградата, стената и зад цинизма пред взора се откриват чувства, пробождащи мисли и лиричност.
Навярно „Очи” би останала книга-откровение, разказ за вътрешните битки,  ако накрая на фронта й не се беше появило нещо ново – Югославската война, която раздира свръзката между страниците. Един нов свят не се загатва, ами се разголва безцеремонно пред четящи; натрапва се и не помръдва дори и при най-горещите молби да напусне. Фотографът, изпаднал в криза, се гмурка в една обща, национална такава. Опустошенията и смъртта са неговите модели, а гримасите им се запечатват дълбоко в съзнанието на Иван. Попиват в хартията на мислите му и стъпква игликата, която се оглежда в облаците*.

 „И снимаш жена в шалвари как стои пред портата на двора, гледа към небето и пищи, мъж с едно ухо и око, когото гранатата е изхвърлила от окопа... човек, който носи на велосипед разкъсано на парчета тяло, а на заден план неизмазаната стена от сиви блокове и металната врата на склад, надупчена от шрапнели...“
eyes
Извън академичното му битие на студент по литература, извън появата на баща му, изчезнал преди години, извън туберкулозата и отмъстителния бивш шеф, леденият мизансцен на войната преобръща лещите на обектива му.
Неочаквано, свежо в изгнилостта на изказа си четиво, „Очи” е роман, който ще ви изненада; който ще ви  направи непригодни към сивото на предградията, на улиците, по които пъплят бедност, самота и неразбирателство.

Ако едното ви око гледа навътре, а другото навън, на кое ще се доверите, в случай, че и двете неща, които виждате не ви харесва?

сряда, 19 август 2015 г.

"Балада за Георг Хених" от Виктор Пасков – спасение от грозотата

„Балада за Георг Хених“ от Виктро Пасков (изд. „Христо Ботев“, 1990) е книга, която обичам да препрочитам, когато изпод дланите си виждам само грозота  – книга, далеч не толкова противоречива, колкото създателя си, но също толкова сложна.  
Камерно, в кратката история на едно семейство и един старец Пасков побира битието на цяло поколение. В следвоенна София – София на комуналните апартаменти, София на обеднелите довчерашни буржоа и озлобени пролетарии, едно семейство преоткрива себе си и духовното в лицето на Георг Хених, реална историческа личност, майстор на цигулки, достигнал до дъното на човешката бедност и самотност, изоставен от своите. Бедна София, в която всяко материално превъзходство те превръща във враг, било то и изразяващо се в притежанието на бюфет, а съседът е по-склонен да насъска кучето срещу теб, отколкото да прояви човечност.
Първоначално противоставянето на материално-духовно изглежда опростено, впримчило структурата в коловози, които не предвещават вълнение, но постепенно символите, които оживяват пред очите на читателя, се оказват онези Сенки, които дълго те преследват и те карат да се връщаш към книгата през годините, ей така, за да си припомниш какво значи бедност. Бедност.
Социалните и личните фактори се преплитат в рамките на тези стотина страници, за да скицират ненарушимата връзка между тях и влиянието, което оказват върху формирането на човешката личност. Смазващият механизъм на режима, на социалната неправда е злият демон, който се сраства с душата на героите; който озлобява. Но на фона на всички тези взаимоотношения и връзки, Пасков не осъжда, само констатира достигането на дъното на отчаянието не само на съседите, но и на семейството. Майката, дълбоко унизена от собственото си семейство, и бащата, най-накрая намерил сила да материализира волята си в един бюфет, Рижият с неговото куче Барон, злите езици на квартала – всички те изчезват на фона на връзка, която се създава между младия Виктор и дядо Георги Вълшебника. Спомен, който ще остави дълбока следа у детското съзнание, макар и да бяга далеч от животоформиращо събитие.
Тази среща е по-скоро мистично обяснение за покълването на любовта към изкуството, на неговото въздействие върху духовно чистите души, и сякаш избутва настрани всички останали сюжетни нишки, без да става банална, досадна или твърде предвидима. Чрез образа на Хених Пасков излага своите възгледи относно музиката и изкуството като цяло. Магическият реализъм на новелата си играе с противостоенето на форма и съдържание, връзката между твореца и творбите, между физично и метафизично. Атеистичният нихилизъм на следвоенното поколение и смирената набожност на Хених не се взаимоотричат. От една страна Георг Хених не е светец, а по-скоро алегория на вдъхновението, на одухотвореността, от друга – крайният атеизъм, нахлул в сърцата на софиянци, е това, което запазва връзката с историята и представлява логичен отклик на едно много по-антихуманно решение – решението за война.

Всъщност, „Балада за Георг Хених“ се усеща най-силно само пред лицето на бедността. Там, където си загубил себе си и онова „Алелуя“ при съхраняването на късчето душа е единственото царство, в което намираш утеха и възвръщаш достойнството си.
За времето си „Балада за Георг Хених“ е революционна, а изпод редовете й още може да бъде прочетена онази магия, която кара образите да оживяват, да убеждават, да променят. Тя е буца, която засяда на гърлото при вида на прегърбен старец, просещ на улицата; буцата, която ще предизвика радостта и танцът пред най-елементарни предмети днес, (като бюфет например) и буцата, която усещаме често при сблъсъка с онова най-трудно изкуство – да си човек в живота.

 Друго мнение:




неделя, 16 август 2015 г.

"Подчинение" от Мишел Уелбек – деволюция на вярата в собствените сили

...сърцето ми е изсушено... за нищо не ставам.
Жорис-Карл Юисманс

„Подчинение“ („Факел експрес”, 2015), новият роман на Мишел Уелбек, бе издаден във Франция в деня на атаката над редакцията на сатиричния седмичник „Шарли Ебдо“. Скандално съвпадение, с оглед на факта, че на корицата на последния за тогавашния момент брой на изданието има карикатура на Уелбек с надпис „Предсказанията на маг Уелбек: „През 2015 ще ми паднат зъбите... През 2022 ще празнувам Рамадан!“.
Фабулата се развива в една нова Европа, в която ислямът печели чрез избирателните урни и западна демокрация, за да преобрази френската политика и общество. Главният герой Франсоа е университетски преподавател, литератор и почитател на декаденса и Юисмнас; самотник и въпреки това естет по душа. От микрокосмоса на неговите преживявания Уелбек проследява промяната на макросвета. А тя придобива неподозирани размери. Посмуква се във всяка брънка на тялото и разменя реалност с идеологии.
Франсоа от малък мрази младите, застигнат е от кризата на средната възраст, а  дисекцията на любовния му живот още по-стремглаво го води към пропастта. Без смисъл на съществуването, липсата на любов в съвременния свят е равносилна на липсата на вяра, липсата на Бог. Когато на 44 си преподавател по литературата на XIX век в „Париж III Сорбона“, работиш само в сряда, загубил си връзка с родителите си,  единственият ти събеседник вечер е телевизорът, а дори тъгата не може да събуди първичния ти инстинкт за самосъхранение и адаптация, животът представлява само мъчително очакване на смъртта.
Почти всички герои в романите на Уелбек (още от „По-широко поле за борбата“) виреят в една полумъртва среда, в която колегите им се считат за недосегаеми, хъсът за живот сякаш е отнет, а сянката на каквато и да е дълбичина ги плаши. Такива са и спътниците на Франсоа в университетските му начинания и когато изборите неочаквано са спечелени от „Мюсюлманско братство“, партията на Мохамед Бен Абес, единствено самотникът може да надуши промяната и последствията от нея.
Мохамед Бен Абес е изтънчен политик, Умерен мюсюлманин, високообразован. Противно на очакванията, Уелбек не напада, няма изградени образи на талибани, терористи и носители на злото. Партията  на Абес е създадена през 2017 г., печели президентските избори през 2022 г. с подкрепа на широка коалиция от утвърдени партии, на които са предоставени стратегически министерски постове. Абес впоследствие е сравняван с Митеран, оприличаван е на нов Де Гол. Задминава а Марин Льо Пен, прототип на Ангела Меркел. Политическата система на Франция мутира и се слага край на управлението ляво-център дясно, а ценностната система се подлага на изменения. Важното за ислямската политика са децата. Който владее поколенията, владее държавата и бъдещето. В икономическо отношение новата политика не подкрепя големите индустриални проекти и компании. В рамките на три години Уелбек проследява как социалните разходи на държавата са намалени с 85%, престъпността намалява, а патриархатът е легитимен. Полигамията – правило.
Промените застигат и Сорбоната – вече украсена със звезда и полумесец на фасадата. Приелите мюсюлманската религия получават по-високи заплати, предвиждат се по-високи пенсии. Абес стремглаво върви по пътя на завладяването на сърцата на интелектуалците към една Европа, в която властват арабите, а президент е той.
Франсоа също се оказва впримчен в плановете на исляма. Той постепенно се увеждава в приемливостта на идеите на Абес. Подчинението е това, което вижда като единствен логичен изход в ситуацията на едно масово европоцентристко самоубийство. Любовта на мюсюлманите, овековечена, устойчива, трайна е нещото, което омагьосва душата му, оказва се неговата Ахилесова пета и го кара окончателно да се отрече от себе си Приел  нова идеология, последното изречение, което завещава на читателя е: „Няма за какво да съжалявам“.
За разлика от предишните текстове на Уелбек, „Подчинение“ ми се видя по-слаба книга от „Платформата“ или „Елементарните частици“, по-близка като звучене до „Карта и територия:. Текстът не е агресивен, скандален или провокативен, той сякаш просто сумира различни прогнози, с които сме облъчвани всеки ден и им надява дрехите на собственото си мрачно въображение. Франсоа сякаш е негово собствено огледало – един мъж на прага на старостта, който се примирява със самотата си и търси нова основа, на която да се задържи, за да не потъне. Може би това е лично мое мнение, но ми се видя, че чета много повече за самия автор, отколкото за самоубийството на Европа – факт, който прави романът по-интимен, по-човешки и лишен от цялостна политизация. Завръщането на религиозното не е лозунг, а по-скоро нормална психологическа реакция, която наблюдаваме често у хора, преминали през невероятни трудности и самота. Деволюция на вярата в собствените възможности и търсене на нещо по-велико. Търсене на смисъл.
Някои френски критици наричат Уелбек след „Подчинение“ нов Оруел, нов Хъксли. Други са на мнение, че романът му е проста провокация. Истината навярно се крие някъде по средата, защото самият роман сумира вече известни прогнози, за жалост или радост, доста близки като времево разположение.

            Лишен от типичната циничност и преднамерена скандалност, „Подчинение“ е роман-откровение. Фактът, че реакциите около него са така остри, по-скоро е отражение на личните страхове по отношение на политическите въжетa, върху които лавира Европа. При всички положения, заслужава да се прочете. Защото е център на лично и външно. Защото Франсоа в зародиш се крие у всеки един у нас.

петък, 14 август 2015 г.

„Дъщерята на палача" от Оливър Пьоч – да наследиш злото

         
 В ранна тийнейджърска възраст се бях запалила по историческите трилъри на Пол Дохърти. Години по-късно по същия начин ме увлече „Миниатюристът“ на Джеси Бъртън, сега дойде на издателска къща „Хермес“ да ме оковат в жанрова литература, която се чете на един дъх.
            „Дъщерята на палача“ от Оливър Пьоч попада в графата романи, които на пръв поглед са лесни, приятни, предимно летни четива, но които все пак имат достоверна  историческа основа.
                Шонгау е реален град в някогашна Бавария с реална история на религиозен фанатизъм – през 1589 г. в него над шейсет жени са били екзекутирани за вещерство от един от предците на Пьоч, който е бил палач. Това минало, това изхождане от корените вдъхновява автора да създаде „Дъщерята на палача“.
            Действието на романа се развива през двайсетте години на XVII век. Малко преди Просвещението въздухът е настръхнал, а промяната дебне навсякъде. Поредица от убийства на деца с изрисуван странен символ върху телата им  настройва местното население срещу знахарката на селото. Палачът Якоб Куизъл е от малкото, който не са убедени във вината на жената, помогнала в безброй раждания и критични ситуации. Наследил професията от баща си, Якоб е най-сложният образ на романа – безнадежден пияница, който обаче е достатъчно интелигентен и с богата обща култура в областта на медицината. Тук следва да се уточни, че класическият подход на Пьоч към изграждането на главния си герой не прави романа по-малко увлекателен и изненадващ, а напротив, дори допринася за удовлетворяването на читателските очаквания за добър трилър с, подчертавам, достатъчно добре премерени сцени на насилие.
            Писателят е съумял да дозира с лекарска прецизност както екшъна, мистиката и фикцията, така и рационалното, историческо достоверното и психологически издържаното. Макар че самият Якоб е твърде традиционно развит и очовечен, тази предвидимост на характера му е представена очарователно,  а загатната на заден план подмяна на нравите на епохата и постепенното излизане  на човечеството от сянката на религията и подчинението е симпатично намигване към съвремието. Дъщерята на палача Магдалена и синът на местния лекар Симон са носителите на новото, на бунта срещу ограниченията и забраните. Неписаните закони за наследяване на професията срещат отпор в тяхното нежелание да са поредна тухла в стената.
            Тъй като Пьоч оставя място за продължение, следващите романи обещават извеждане до края на тунела, където силно се надявам да има задълбочаване и в причините за случващото се. Може би ми се искаше да видя малко повече историческа фактология, без да съм луд фен на Средновековието и Просвещението като времеви скоби, но и така книгата е достатъчно увличаща.
            Комплименти и към издателството, които видно са се постарали при оформянето и издаването на българския превод.

            „Дъщерята на палача“ е жанров скок във времето. Удовлетворяващо потъване из мъглата на времена и занаяти, които са се стопили в шума на колите, фабриките и магистралите. Едно въображаемо проследяване на родословното дърво с оригинална идея, романът със сигурност ще допадне на феновете на историческите трилъри.

вторник, 11 август 2015 г.

"Добрият войник" или обезстрастените приказки за страстта

Наскоро The Observer състави свой собствен списък на най-важните белетристични произведения от последните 300 години. „Добрият войник” на Форд Мадокс Форд зае почетното 43-то място, а издателство  „Панорама”, сякаш знаейки това, зарадваха българските читатели с български вариант на тези приказки за страстта.
Корицата на Капка Кънева бе достатъчна, за да раздразни читателския ми апетит, но „Добрият войник” не се оказа моята притча. Или поне преводът й допринесе за разминаването ни по пътя.
Историята на две семейства – английско и американско – е пречупена през погледа на съпруг, който не може да ревнува, а дори се възхищава от любовника на жена си. Противоречивите чувства, които нишката на Ариадна предизвиква, са втъкани в думите на героя. От тях прозират телата на съмнението и объркването, а всяка една от тези четири глави е хаос, плод на поболял се ум.  Всяка страница е отворен въпрос без отговор, а тонът на несигурност се запазва равен през целия наратив. Действителността е застинала в примирение, примирение с тази mea culpa, която разказвачът сам си внушава, и с цялото разбиране, което отдава на всеки един от характерите на четиримата.
Първата глава е въвеждащата, а с всяка следваща историята на Едуард, Леонора, Флорънс и момичето се разплита, понякога предвидимо към своя край. И докато за всеки един от тях читателят може да си създаде сравнително устойчиво мнение още в първа част, гласът на разказвача сякаш остава най-мистериозната част от целия роман – на моменти студен и жесток, в други наивен и хуманен, завъртащ се змиеподобно около представите.
 „Добрият войник” е объркващ роман, обезстрастен и дисциплиниран дори в лутанията си. Дълбокият разрез на Форд в едно военно общество вади на показ недъзите на американското и английското общество, вън от зоната им на комфорт, но тази своебразната дисекция се губи из изреченията, оказва се засмукана от потока мисли на героите, а сред този вакуум на емоции всеки еротичен или социален дискурс остава обеззвучен.
Макар и базирана на истински случай и тъжна в корена си, историята на тези две семейства и замесените любовници бледнее. Диалогът заема малка част от романа, а главният герой неведнъж повежда читателя в противоречащи си посоки (да не говорим, че за съвременния български читател социалните проблеми, за които пише Форд, биха били далечни и непонятни).
Смущаващият подход на Форд е нещото, което прави най-ярко впечатление. Експериментът със стила на повествованието изисква огромна концентрация и разсейва от самата сюжетна линия. Разхвърляната плетеница, в която са описани историите на героите обаче, е революционна за времето си и навярно книгата би ми харесала много повече, ако самият превод не спъваше допълнително четенето. От него главно останах искрено разочарована и дори добрата коректорска работа и красива корица не можаха да ме утешат.
„Добрият войник” обещава много, но подобно на своите герои не изпълнява обещанието си. Или поне не в този си превод.


петък, 7 август 2015 г.

"Океан море" от Алесандро Барико - разколебаване на съществуването

Сънят, с който се събудих неотдавна – ръцете ми плуват, тялото ми не се вижда. Сякаш съм го загубила безвъзвратно. А после... а после новороден водовъртеж ме накара да се влюбя в красотата.
оceano mare
„Океан море“ от италианския писател Алесандро Барико чакаше на входа на полуотвореното ми сърце за тази книга, за да засмуче всичките ми истерии и крясъци и да ги изцеди през неуловимата си материя.
Морето на Барико дебне, втренчва се в читателя, не говори, а после изведнъж се пробужда и връща обратно всичко, което е успяло да погълне, но пречупено, удавено през бляскавата повърхност на вълните. То е разказ без край, но само за най-смелите, готови да се удавят в него.
Всяка страница на тази постмодерна басня се оказва изненада, счупен буркан на литературните правила. Най-дълбокото е винаги в океана, а Барико смело отхвърля безопасността на плитчните на езика. Неговата поезия на търсенето намира израз в красиви, макар и често използвани метафори, които придобиват ново, съвсем оригинерно значение – да се гмурнеш в най-човешкото и най-първичното с вярата, че ще се справиш.
Сюжетът е неразплетено кълбо рибарска мрежа, обвито около страноприемница "Алмайер" – място, спряло на брега пред морето, а главните герои в в творбата са нейни гости, безутешни пленници в търсене на загубено късче живот – призраци, чийто живот е дневник на нещастието, на странстването измежду песъчинките на плажа – в инобитието, защото животът извън океана не е живот. Ясно се очертава границата между  онези, които живеят пред морето, онези, които се впускат в морето, и онези, които от морето успяват да се завърнат, но живи. Разделен на три части („Страноприемница „Алмайер““, „Лоното на морето“ и „Песните на завръщането“), „Океан море“ успява да събере повествовтелните нишки след дълго плаване из съдбите на Адамс, Савини, Бартълбум, Пласон, Ан Деверия, отец Плюш и  Елизевин. Нещото, което обединява учен, който търси точката, в която морето свършва, художник, който се пита, откъде започва, моряк, свещеник, младо момиче, копнеещо да се излекува от непознато усещане, е копнежът – копнежът към намирането. На себе си, на другия, на скритото в дълбините на ума ни.
Текстът  на Барико е крехък, ронлив, изискващ цялото внимание на читателя. Първоначално чужд и непривичен, постепенно той се слива с ритъма на дишане, управлява пътищата на мислите и се оказва абсолютен господар на стъпките на читателя. А пътят е само един – към следващата страница, към следващата вълна, неподлежаща на опитомяване:
„И онова, което видяхме, ще остане в очите ни, онова, което направихме, ще остане в ръцете ни, онова, което почувствахме, ще остане в душата ни. И завинаги ние, които познахме истинските неща, завинаги ние, рожби на ужаса, завинаги ние, оцелели от лоното на морето, завинаги ние, мъдри и знаещи, завинаги – ще бъдем безутешни.“
Гмуркането трае, докато не се достигне дъното. А в „Лоното на морето“  единственото, което човек успява да задържи е смъртта:

„Морето танцува, но бавно.
Никакви молитви, никакъв стон, нищо
Морето танцува, но бавно.
Ще ме гледа ли как умирам?“

Редувайки приказните мотиви с тъмните краски, Барико захвърля читателя на отчаянието, оставя го препил с море, мечтаещ за суша и мрежи, в който да вярва и потъващ в гласа на мълчанието му. Болката е приливът и отливът. Идва неканена и замъглява света. Потапя го.
Последната част на книгата лишава героите от избор – гръбнакът на сушата вече не може да бъде дом. Няма въздух на брега за възкръсналите. Гласът на океана бучи като прилив. И потъването в него е логичният отворен финал.
            „Океан море“ е разколебаване на съществуването. Поезия на себеунищожението и  себенадмогването.  Макар хаотичен, сюжетът на романа сякаш следва една невидима нишка, чието обяснение идва една накрая; чувствеността на думите е определяща за философията на езика на Барико, а липсата на структура – съзнателно търсен ефект.
            Да пожелаеш да го препишеш целия. Да го изживееш и да рискуваш на сутринта морето да изхвърли трупа ти на брега. „Океан море“ е разказ, който заслужава да бъде измълчан. Сън, в който читателят само привидно се научава да плува. Повторният прочит е задължителен, а залогът е собственото оцеляване.
            Сънят, с който се събудих неотдавна – ръцете ми плуват, тялото ми не се вижда. Сякаш съм го загубила безвъзвратно. А после... а после новороден водовъртеж ме накара да се влюбя в красотата. Океан море. Океан море.