четвъртък, 29 октомври 2015 г.

„За литературата" от Умберто Еко

ecco literatureПо-скоро gratia sui, oт любов към себе си, посегнах към „За литературата“ (изд. „БАРД“, 2015) от Умберто Еко. След разочарованието „Нулев брой“ теоритичният размах на италианския автор бе нужната разходка из гората на словото, с която да разсея лошото впечатление, оставено от гореспоменатата.  
Във фаталните 13 есета Еко успява да прониже литературата достъпно, методично и целенасочено. Този сборник е подходящ както за широката публика, така и за специалисти, защото смесва високо с разбираемо, а бележките, които оставя върху творчеството на световни величия, са безценен пътеводител за всеки, които иска да проследи пътя на думите.
 Първото есе е лекция, четена на Фестивала на писателите в Мантуа през септември 2000 г., и се отнася до функциите на литературата. В границите на тази предъвкана тема, писателят успява да помести и своята позиция за vexata quaestio oтносно предимствата и недостатъците на електронните книги, както и хипертекстовете и тяхната структура. Макар да не съм съгласна до известна степен с мнението му, че електронните издания ощетяват читателя, съм склонна да призная, че те улесняват достъпа до класики на огромен кръг от хора, което не означава, че тези произведения покълват в тях. Негласното споразумение между писател и читател, че измислицата, която човек чете е един вид действителност не трябва да се изражда в метастаза на интерпретациите – има факти, които са установени почти със силата на закон. Като например, че Кларк Кент е Супермен.
Из следващите есета се срещат имената на Уайлд, Борхес, Джойс, Данте и Ибсен, Флобер, Пруст и много други. Не са пощадени способите, които някои от тях използват, а други са логично обяснени като единствен възможен избор.
            Уклонът на италианския писател към Средновековието проличава във второто есе, посветено на прочита на „Рай“ от Данте. Според Еко „Средновековието идентифицира красотата (...). В средновековните миниатюри светлината  сякаш струи от самите предмети“.
             Еко се доказва за пореден път като ерудит, оригиналността на чийто полет на въображението жонглира не само с термини, но и с емоции. От Аристотеловата поетика той достига до постмодернизма, до преповтаряне на пророчеството на Борхес за хипертекстуалността. Миналото, включително и това на литературата, трябва да бъде преразгледано с ирония, след като не може да бъде унищожено. Това е и отговорът на постмодернизма към модернизма.
            Създаването на света предопределя стила. А „За литературата“ хвърля светлина върху стила не на едно или две величия. Проблемите на семиотиката на литературата са разгледани чрез онагледяване с примери, чрез дисекция на един шедьовър на агонията като резултат от алогичността. В дни, в които понятието за литература често се размива с медийният образ на литературата, смятам, че тази книга би била доста полезна както на читатели, така и на книжари, писатели и издатели. И макар този текст да е крайно неизчерпателен върху труда на италианския писател, ще спра дотук, за да не заплувам във водата на  рецензията, която все още има известни различия с формата, която често налага блогосферата.



Други отзиви:


сряда, 28 октомври 2015 г.

„Нощен влак за Лисабон" – разходка из себе си

lisabon
 „Нощен влак за Лисабон“ (изд. „АлтерА“, 2009; превод: Гегана Фъркова) от университетския професор Петер Биери, пишещ под псевдонима Паскал Мерсие, е излизане от коловозите на познатия език – пътешествие, чийто край е повторението.
Главният герой Раймунд Грегориус е 57 годишен  учител по класически езици, преподаващ латински, гръцки и иврит. Никоя форма в живота му не съответства на друга – бракът му се проваля, неоткъсването на миналото от взора на кръглите му очила води до аборт на бъдещето.
Português. Португеш е овалната дума, която пречупва линията. Събужда живота. Произнесена от момичето, с червеното палто на моста Кирхенфелд в Берн, момичето на ръба, чрез което се преоткрива баланса. И тази допирна точка на физично с метафизично понася идеята за словото и плътта към случайна книга на лекаря Амадеу де Прадо – разведен, особняк, специалист в областта си, привикнал към кротостта на ежедневието, лекар, живял по времето на Естадо Ново (диктатурата на Салазар, продължила близо четиридесет години), и неосъществен писател, който до края на живота си наблюдава себе си, света, обмисля, вкусва, изкристализира идеите си и пише. Прадо спасява един от най-мразените диктатори, а това се оказва акт на хуманност и изпълнение на лекарски дълг, който никога не му бива простен от онова побесняло множество на социума.
Сходствата придвижват Грегориус до ръба на огледалото – той напуска университета, обрича се на мрак във влак към Лисабон и в учене на един език, който никога не е бил негов. И после е трудно да се обясни как се живее другия, без да си него. И после е трудно да се пресметне времето и коловозите, по които езикът на Мерсие се плъзга. Роман в романа, историята на професора преобръща изречения, заглажда разрошените от своеволията на героите думи. Без ясен сюжет и безвъзвратен финал, тази книга е излизането на човека в себе си. Дългата разходка по стрелките на времето и самотата. Пътуването всъщност е преход – от началото на ХХІ век, 30 години назад във времето. Но е и пътуване към себе си. Мислите са малки глъдки, които постепенно се услаждат и разменят светове. Разменят се имената на улиците на Байро Алто, на Белем, Мундус говори с всички, познавали някога Прадо. Все повече се отдалечава по въздуха от себе си и все повече преражда Другия.
„Но всичко, което ни залъгва, че има постоянство, близост и интимно познаване, не е ли то илюзия, измислена за успокоение, с която се мъчим да забулим и пропъдим постоянно проблясващата, тревожна мимолетност, защото е невъзможно да я издържаме миг подир миг? Не е ли всяко зърване на другия, всеки разменен поглед като призрачна мигновена среща на погледи между двама пътуващи, които се плъзват един край друг, упоени от нечовешката скорост и юмрука на въздушното налягане, които карат всичко да трепери и звънти? Не е ли истина, че не хората се срещат, а сенките, които хвърлят техните представи?“
Никой не е създаден за другиго. И не само защото не съществува провидение, нито някой, който би могъл да натъкми това. Не, просто защото между хората няма неизбежност, която да надхвърля случайните потребности и могъщата сила на навика. Един защитник на случайността не обича все пак по-малко. Лоялността му също не е малка. А по-скоро по-голяма.“
Носталгията, търсенията на Аз-а, любовта, пътуването, нетрайността на чувствата и смъртта са темите, с които Мерсие огъва линеарното редене на събития.
„Какво би било да сме ние във вечността, лишени от утехата по-сетне да бъдем избавени от принудата да бъдем ние?(…) Само чрез смъртта времето е живо време.“
„Нощен влак за Лисабон“ е една достъпна Джойсова разходка; Одисея без платна, в която тишината е непоносимо неизбежна. Като Ремарков „Черен обелиск", след който всяка спирка е пренареждане на чувствата. Това, което ми липсваше из всички тези думи, е малко топлина. Сякаш студенината на купето се е просмукала в душата на разказвача. Сякаш обсесията на Грегориус към езиците е разделителната граница и разумът е задушил емоцията. Избраната форма в 3 л., ед. ч. е изкусно заложено отдалечаване, чрез което завръщането да е още по-тремороносно и трудоемко, а високо академичният стил на Мерсие – прелюдията към един литературен шедьовър, който далеч не е перфектен, но разбужда, влюбва, пропътува целия път до читателя. 
„Онзи, който наистина иска да знае кой е, трябва да бъде неуморен, фанатичен събирач на разочарования.“
Поздравления за редактора Е.А.Видински (Емо, съвсем съм забравила, че ти си отговорен за появата на Мерсие в България), както и за корицата на Капка Кънева.
Една неизбежна среща и раздяла със себе си предлага „Нощен влак за Лисабон“. Тромавото тяло на този роман ще ви погълне целите, ако му се доверите и отдадете. Ще ви изцеди, както само едно странстване по изпънатия гръбнак на света може, и ще размести нахално стъпките ви. Без значение преживени или не. Защото езикът и ние сме илюзия. И спасението е в разочарованието.


четвъртък, 22 октомври 2015 г.

„Кой си, какво си?" от Енис Батур – вироглавата поезия на света

кой си, какво си?
Понякога стихотворението слиза почти готово. Полепва по ъглите и помага на подсъзнанието на езика ни да се осъзнае.  А понякога боде, дърпа се. Трябват няколко петна кръв и чувства да покапят по листа, за да останат думите завинаги там. Оцелостени и разбрани.
„Кой си, какво си?“ от турския поет Енис Батур излезе преди няколко месеца под логото на Издателство за поезия „ДА“ (превод Хюсеин Мевсим, 2015). Елегантното книжно тяло, красивата корица, дело на Надежда Ляхова, както и изборът на хартия са малките детайли, които допълват Съдържанието и правят стихосбирката истински празник за сетивата.
„Кой си, какво си?“ обаче трудно може да бъде изконсумирана. Стихосбирката изисква източна чувствителност и европейска мисъл. От особеностите на тези географски контрапунктове Батур успява да създаде една вироглава поезия, която не търпи форми, не търпи начертани маршрути и обосновки. 
Осем обособени части изглаждат пътя към смисъла. Без предупреждение и без компас – поетът захвърля читателя, останал само по себе си, в една мъглива територия на играта с думите, неологизмите, метафорите и пробожданията на сърцето.
Понякога стихотворението слиза почти готово      
Когато поотлежи и се върнеш към него, дърпаш
ухото на запетая, дразнеща окото, изглаждаш
тайния спор между два звука, вкарваш в пътя
предлог, който препъва ритъма – или каквото е там.
Но понякога петното напредва по листа и поетът
разбира, че новороденото няма да го бъде:
безполезно е да се поставя в кувьоз, да се включват системи,
ден и нощ да се бди над него: дъх няма да му стигне.
Гъста мъгла се стеле бавно над узрелите стихове, между
първия и последния вариант, върху който се спираш, от
всяка версия са паднали отломъци, нови са добавени,
като изражение на лице, което се мени при всеки замах
на четката – кой може да каже, че това всъщност е онова стихотворение?
(„Парадокс на Тезей“)
            Поезията на Енис Батур сякаш е производно на едно дълго пътуване из дебрите на естетически високите пространства. Пътуване, през което Смъртта и Животът вървят ръка за ръка. И са човешки, просто човешки понятия, пречупени през призмата на 1001 нощ:

Достигнах възрастта, на която е издъхнал Нервал;
в ръката ми – шепа стихове, ако очите не ме подвеждат –
няколко страници бляскава проза; загасих всички
светлини и слушах нощта, пленник на тишината

в себе си; жената, на чието ухание не се наситих,
спи в леглото до мен; останаха един-двама приятели,
които веднага ще се притекат, щом ги позова, един-
два града, в чиито булеварди се потапям –

всичко е здраво колкото пясъчна крепост и
се съпротивлява: един допир е достатъчен
да се срутят стените, които съм градил, едно сътресение:

крилата на духа ми са от тънка и прозрачна ципа;
вратовръзката ми е готова, до мъждукаща лампа
е кацнала сянката ми в една тъмна улица.
(„Лайтмотив“)
            Експериментите на турския автор  с езика предизвикват почуда,  отдръпване, секунда лутане из сенките на думите, а след това стоплят и пренаписват сетивата. Батур като че съзнателно подлага на изпитание преди да дари с поезия. Враждебността и бунтът постепенно се изместват от желанието за съ-творяване на едно общо Аз; на съ-преживяване на моментите.  И преначертаване на линиите на погледа.
енис батур            Енис Батур отваря скоба за своите читатели. Отваря въпроса „Какво си?“, за да ги натика в маряната на смисъла, в самотното лутане из неосъзнатото.  Стилистичните фигури, които използва, ароматът на източна мъдрост и меланхоличната европейска рационалност правят „Кой си, какво си?“ една от най-непокорните, но и най-ценните стихосбирки, които съм разтваряла от много време. Защото побира няколко свята в рамките на едно многоточие. В една запетая. В един въпросителен знак накрая. 
           



вторник, 20 октомври 2015 г.

„Литературни есета" от Вирджиния Улф – традиция и модернизъм

           
литературни есета
 Когато стане дума за жени писатели, няма как едно от първите имена, които ми хрумва, да не е на Вирджиния Улф. Нарицателно за феминистичната литература, основоположник на граматиката на т. нар. сериозно женско писане, Улф изследва не само измеренията на женското несъзнавано чрез експериментиране с традиционното разбиране на езика, но и социалното, контекстуално рамкираното.
            След „Орландо“, „Мисис Далауей“ и „Към фара“ издателство „Колибри“ пуска на книжния пазар „Литературни есета“ – сборник с есета, съставен от преводачката Иглика Василева. Пречупени през призмата на въображаем разговор с читателя, писателката се занимава главно с въпроса за специфичното (женско) писане. Сред подбраните заглавия обаче има и чисто теоритични такива, главно върху модернизма, такива за състоянието на книжния пазар, за модерните поетически форми, за етикета при споровете и за ролята на читателя. Есета, които представят Улф в една малко по-различна, академична светлина, макар характерният й импресионистичен размах да оставя огромни цветни петна по страниците.
            Смесвайки познато с оригинален аналз, Улф разсъждава върху творчеството на писатели като Шели, Удхаус, Остин, Джордж Елиът и др. „Упадъкът на есето“, „Поезията, прозата и бъдещето“, „Жените и художествената литература“, „Защо изкуството днес следва политиката“  са текстове, които макар написани отдалечено във времето, запазват своята актуалност до момента. За безсилието на романтиста, каквото обикновеният читател не познава, за яростната неукротима енергия, криеща се в образа на една г-жа Браун и други – Улф систематично  и отнесено конкретно към литературата преобръща контекстовото значение на думите. Според нея към всеки автор трябва да се подхожда различно, за да може да се вземе от него всичко това, което той може сам да даде. Поетика ѝ на преодоляване на антагонизма и развиване на специфичен поглед над творбата са плодът, който следва по естествен начин от свободата на ума и пълнотата на изразяването.
            Държа да отбележа, че есетата в никакъв случай не са тежки за четене. Стилът на британската писателка и тук е оригинален, но достъпен. Далеч по-лек, отколкото прочита на „Избрани есета“ от любимия ми Борхес. Ако при Борхес, Еко, Калвино има своебразно надбягване с читателя, една стъпка мисъл преди него, то Улф по-скоро се опитва да хармонизира темпа ви с нейния, при това без да използва академични крилати фрази.
            Комплименти към преводачката Иглика Василева не само за чудесното изпълнение на нелеката задача превод на книга от Вирджиния Улф, но и за подборката на тези малко познати на масовия читател есета.
            В 25 текста, в 260 страници тази книга не само ще разшири знанията ви по литература, но и ще ви достави удоволствието да се сблъскате с въображението, свободата на ума и междувременно целенасоченото и андрогинно писане на един от знаковите романисти на модернизма.  

            

петък, 16 октомври 2015 г.

„Баба праща поздрави и се извинява" от Фредерик Бакман – колко е лесно да си супергерой

         
бакман
  Когато си на почти осем години, имаш баба супергерой на почти седемдесет и осем и си първото момиче рицар с шал на „Грифиндор“, понякога се налага да поемаш опасни мисии. Особено когато баба внезапно умира, а чудната страна Миа Мас остава без пазител.
            „Баба праща поздрави и се извинява“ от Фредерик Бакман (изд. „Ciela”, 2015) излиза на български почти година след „Човек на име Уве“, книгата спечелила сърцата на толкова много читатели и отвратила други поради прекомерната си прехваленост. Бакман и тук е намерил смесицата между забавното, продаваемото и докосващото, общочовешки важното. Засягащ мотиви от „Човек на име Уве“, „Отива една жена при лекаря“ от Рей Клуун, романът някак инстинктивно намира пролуки към собственото ти минало, настояще или бъдеще, краде лица и събития и ги превръща в приказка, от която не можеш да избягаш.
            Елса няма други приятели освен баба. Елса и баба имат таен език, който никой друг не може да разбере. За Елса казват, че е „твърде зряла за възрастта си“, а за баба – „че е твърде жизнена за възрастта си“. Баба е хаотична, не прилича на мама. И Елса често трябва да й се кара. Защото не всяко осемгодишно момиче има баба, която влиза с взлом в зоопарка през нощта и замерва полицая с лайна. Подобна дума не бива да се използва. Но баба често я казва. Елса знае, че баба прави такива неща, за да я разсее от мислите за ужаса в училище. Или пък просто защото баба не харесва реда. Tъкмo пpeди дa yмpe, бaбa пpaщa Eлca нa лoв зa пиcмa. B тяx тя мoли зa пpoшкa xopaтa, c кoитo нe ce e oтнecлa дoбpe. Лoвът ce пpeвpъщa в нaй-гoлямoтo пpиключeниe нa Eлca и я oтвeждa в блoк, пълeн c пияници, чyдoвищa, бoйни кyчeтa и нaй-oбикнoвeни вeщици. Ho я oтвeждa cъщo тaкa дo иcтинaтa зa eднa бaбa, кoятo нe пpиличa нa никoя дpyгa. А мама, Джордж, татко и Половинката съвсем не подозират в какво ще бъдат замесени.
            Романът на Бакман е интересен прочит на историята на три поколения, изправени пред резултатите и последиците от своите избори. Баба и мама са героите, които се превръщат в контрапунктове на поведението. Да избереш семейството или общото благо – една от онези морални дилеми, които никога нямат верен отговор.
            За самотата, която пасва като ръкавица на различните, за отношенията родител-дете, за трудностите да поднесеш на едно малко момиченце света по поносим и разбираем начин и за трудностите сам да го понесеш като възрастен, „Баба праща поздрави и се извинява“ може би е с една идея по-слаба от „Човек на име Уве“, но за мен тя бе по-лиричната, по-поетичната и по-интимната книга. Текст, който се изчита на един дъх и след това те оставя усмихнат и мъничко тъжен.
Бакман пише простичко, героите му са приказни и понякога силно хиперболизирани, но въпросите, впримчени в образите им, са болезнени и понякога нерешими.Част от чара на автора е именно в простатата и семплостта на изказа му. Сякаш говори на децата, скрити у читателите му. Сякаш го е срам от големите кръпки неразбирателство, осеяли света. Книгата се чете на един дъх и дълго те държи из гънките на дебелия червено-златен шал. И топли.
Аз още помня едно „извинявай", което не казах на моята баба, преди тя да си отиде. С тази история мисля, че  го е усетила, ако има как да го усети след смъртта. Комплименти към преводача Любомир Гиздов, редактора и коректор Ива Колева за свършената работа. Някак са запазили поетичната простота на езика на Бакман. А може дори да са я засилили. А корицата е точно такава, каквато трябва да бъде, така че усмивка и за работата на художника Дамян Дамянов.
„Баба праща поздрави и се извинява“ е едно извинение, за което всеки трябва да намери сили. Защото се изисква толкова много и толкова малко да бъдеш супергерой, а не проклет мъпет.


сряда, 14 октомври 2015 г.

„Кого живея?" от Костас Монтис – завръщане без нужда от напомняне

             
              Kaзват, че когато в мислите си се връщаш често към нещо, то или е било много хубаво, или много лошо. Но със сигурност е оставило трайна следа в теб и някак не можеш да го преодолееш. Чувство, което едрее и се разсейва в главата ти. Като тумор.
яна букова            Има една книга, чиито стрелки постоянно ми напомнят, че е време за повторна среща. Наскоро ме попитаха къде може да бъде намерен „Кого живея?“ от гръцкия автор Костас Монтис (изд. „Стигмати“; превод: Яна Букова), а днес с тази малка стихосбирка – съвсем малка, колкото да я носите в джоба си подобно Палечко, с когото преоткривате света, – отново се четем.  И се отдалечаваме от света:
Как постоянно се отдалечавам от света,как си отивам преди да съм тръгнал.

            „Кого живея?“ опипва частите на тялото нежно, внимателно, на един дъх. Самите текстове не са по-дълги от един стих – разположени някъде в момента между две примигвания. Още потъвайки в предговора на Яна Букова, разбираш, че с придобиването на това издание си забогатял с още една меланхолия – с най-хубавата меланхолия, „плодородната“.  С тази, с която пиеш чай всеки следобЕд и измисляш по история закачливо намигваща тъга.
ТЕЗИ ЕСЕННИ ЛИСТА
Тези есенни листа, които покриха земята,
ако можеха да не падат тъй безразборно,
да не падат с такава апатия,
да не бъдат толкова обърнат гръб,
толкова вдигнати рамене,
толкова край.

Едно единствено стихотворение е разпръснато на мигове из страниците. И себепознаването му  се оказва процесът, от който гръбнакът често се превива.            От позицията на надвиващ времето, Монтис разплита ту истинската си история, ту мистификациите на ума:
НОСТАЛГИИТЕ

Трябваше да си водим бележки тогава, когато
нещата се случваха,
трябваше да си водим бележки тогава, когато
ги преживявахме,
за да не разиграват сега както си искат носталгиите,
за да имаме с какво да ги оборим.

            Но реално и илюзирно се сливат  и фалшификации няма. Метафорите са прости, но неочаквано ударни; краткостта – парадоксално подходяща на вечните тематики.
костас монтис

            Пътуването по стрелките се оказва неочаквана смяна на измерения. Подобно на лабиринт изходът oт него завършва в различна история; в различните човешки истории, зъбато усмихнали се и очакващо следващо раздаване на циферблата.
            Комплименти на издателството за оформлението на книгата и дълбок поклон за превода на Яна Букова и подбора на стиховете. Една „неслучайна случайност“ редува темите и периодично припомня за тях. Естествените кръгове на мисълта свързват автономно и циклично. Митът за вечното завръщане тук надхвърля бягството, надхвърля родното. Завръщането е в човешкото.

КЪМ СЕБЕ СИ
Странно е да ти обяснявам
защо трябва да си щастлив
и ти да се съгласяваш, и да не си.    

Гръмкост е всеки опит за затваряне на стиха на Монтис в буркана на думите. Той надскача символиката, надскача междуредието и увисва с разперени крайници за стрелките на емоциите. „Кого живея?“ е едно от малките съкровища, които отнемат секунди, а подаряват безкрайно море. Без нужда от напомняния. Защото след един прочит знаеш, че ще се върнеш към него.
           


               


събота, 10 октомври 2015 г.

„Кротките“ от Ангел Игов - революцията като уродливо дете на справедливостта

angel igov
„Кротките“ от Ангел Игов (изд. „Жанет 45”, 2015) е роман за първата вихрушка на комунистическа власт в България, както и за Народния съд, за справеливостта, без която (не) може.
През Античността „справедливостта” е идеята за взаимнодължимостта; че дори и на управляващите не им е позволено всичко . Според Платон тя спада към „най-хубавото, което трябва да бъде обичано от всеки, който иска да бъде щастлив, както заради себе си, така и заради последствията за останалите”. Справедливостта в „Кротките” обаче се оказва преобърната трактовка на горецитираното.
Фабулата се увива около главния герой Емил Стрезов – младеж от квартал в Стара София, в последствие превърнал се в народен обвинител. Неговата неприязън към Ростислав Щилиянов – посредствен поет, чийто буржоазен начин на живот отблъсква Стрезов, се превръща в основен двигател на действието, в тремора, който размътва ума, но плете нишката на историята.
През погледа на квартала, този своебразен гръцки хор, Стрезов започва своя път до Шести състав на Народния съд, насочен срещу интелектуалците. Лудостта на един народ тук се измерва в справедливост. Няма значение индивидуалната вина, колективно обвинително вдигнатият пръст пресича линията на живота, стъпква „фашистката сган” и помита врага. Народът е предаден от и за народа.
Емил, Коста и Лиляна са трима от множеството ремсисти, което полага основата на социалистическата система. Сляпото следване на каузата, само защото тя, а не друга, витае във въздуха, разчистването на лични сметки, завистта и огорчението изражда режим, които лицемерничи със справедливостта като върховна добродетел.
Заобиколен от най-различни характери, Емил остава все пак поредна брънка в системата, превръща в най-великия труд на живота си отмъщението, желанието за мъст анексира разума. Така се оказва, че зад гърба на избора на всяка идеология се крие човешката история. Понякога човешката история на дребната душа. На нейните търсения и копнежи; нейните абсурди и бълнувания. И удобността на конкретния режим.
Не мога да не направя аналогия, както със „Сомнамбулите” на Херман Брох, така и с романа на Христо Карастоянов „Една и съща нощ”, също описващи обсесията на един народ, поел по пътя на революционната промяна. И макар „Кротките” да е по-скоро черно-бяло очертаване на епохата, романът е премерен в изказа, рационален в развитието на фабулата си и логично завършен на точното място. Превратът е само един, а действието следва праволинейността на режима. 
По своему, книгата на Игов се оказва болезнена и предизвикваща. Не са случайни нито изборът на имена на героите (Лиляна е действителната, не изкуствено включената в „Тютюн” на Д. Димов Лила; фамилията Стрезов също се оказва трайно свързана с литературата), нито езиковите игри и стилови мимикрии – Игов преплита уличния жаргон с официален български и философска терминология, жонглира със щекотливи теми и картографира обяснения.
Минус за мен бяха по-скоро лишеният от каквато и да е женственост образ на Лиляна, както и прекомерната рационалност на едва загатнатите романтични чувства на Емил, но централната тема – колко е опасно да раздаваш правда според собствените си разбирания за това кое е правилно, но да се опитваш да бъдеш достоен за времето си, без съвсем да го разбираш – е разгърната обстойно, увлекателно и убедително.
            Без да съди, кварталът, народът, сам беси съдбата си. Триумфът на суетата и на дребнавостта от Деветосептемврийския преврат се превръща в черно петно, което трайно е попило, както в миналото ни, така и в настоящето,  а смисълът на романа става ясен в последните изречения на книгата.
            Увлекателен и информативен, романът „Кротките” от  Ангел Игов е един неудобен причит на общото ни минало, на лудостта ни и на настоящото ни. Подплатен с историческа достоверност, той е подходящ за всякакъв тип читатели. Защото без да назидава, възпитава. В справедливост.

            


Други отзиви:

вторник, 6 октомври 2015 г.

„Валс на раздяла" от Милан Кундера – първи полет в битието

milan-kunderaРоманът „Валс на раздяла“ e публикуван за пръв път през 1971 г. , а наскоро изд. „Колибри“ го преиздаде в елегантна книжна версия с твърди корици и в превод на Мариана Лозкова.
Макар „Непосилната лекота на битието“ да е текстът,  който което препрочитам и преоткривам постепенно, сякаш  за изследването му ми трябват постоянни допълнителни гънки по душата и по тялото, то „Валс на раздяла“ е не по-малко силен прочит на абсурда на човешкото битие, опит за съживяване на забавния роман. Балансът между банална случка и оригинална композиция отсява темите и концентрира фабулата в най-същественото й проявление –  „Валс на раздяла“ започва една идейна линия, която след това напълно естествено се вплита в следващите му романи и в непосилно лекия  magnum opus.
Любовната интрига на даровития и известен тромпетист Клима с медицинската сестра Ружена от санаториума, в който трупата на Клима свири, е встъпителната линия, събитието, което води до заплитането не толкова на съдбите, колкото на мислите на героите.
Клима често изневерява на красивата си жена Камила от любов към самата нея, а след всеки любовен акт с друга жена изпитва отвращение към последната. Всичко това, докат сестра Ружена не забременява. Клима, на върха на отчаянието си и стремящ се с всички сили да заличи следите от собствената си изневяра, започва опитите да убеди младата жена да абортира. Ружена обаче вижда в това  дете път за някъде другаде, далеч от провинцияпта и безизходицата на малкото градче.
            И Клима, и Ружена формират само първата сюжетна линия. А героят Якуб е носителят на истинската история – историята за нас самите, за човешките слабости и заблуди, за манията за величие. Песонажът му се разклонява, задава въпроси, усложнява. Върху него се стоварва цялата лекота на битието, която се оказва непосилна и достига до мисълта за убийство, породена от отвращение от хората.
От безверник и скептик образът на Якуб се превръща в спокоен и огорчен стоик, висящ между границите на ада и рая. Не липсват сравнение с героя на Ф. Достоевски – Разколников, но тук Кундера се оказва по-снизходителен. Неговата сюжетна линия се извива в рамките на пет дни, тотално лишени от конкретиката за точна година и време (само е ясно, че е по времето на социализма), и тя не лишава Якуб от срещата с красивото, намерила израз в срещата:
„Знамението, което тази жена му носи, казва още нещо. То идва, за да му възвести в последния миг красотата. Да, красотата, и Якуб почти с уплаха осъзна, че всъщност никога нищо не е знаел за нея, че я е изпуснал от погледа си и никога не е живял за нея. (...) Внезапно изпита чувство, че във всички негови решения винаги е имало нещо погрешно. Нещо, с което е забравил да се съобразява. Стори му се, че ако познаваше тази жена би взел друго решение. (...) ...яви му се не просто като красива жена, а като самата красота, за да му извести, че тук може да се живее и другояче и животът да има смисъл, че красотата е нещо повече от справедливостта, повече от истината, че е по-реална, по-безспорна и по-достижима; че красотата е над всичко останало... (...) Цял живот съм като сляп. Като сляп. Днес за пръв път разбрах, че красотата съществува. И че аз съм я пропуснал.“
Като опозиция на Якуб Кундера вплита в сюжета и образа на американеца с чешки произход Бъртлъф – носител на спокойствието, на благородството и на  освободеността от предразъдъци, а диалозите между двамата поставят двете полюсни позици, които авторът завещава из страниците си.
Mного са естетическите категории, който са втъкани в структурата на романа, а фабулата се завърта около не един въпрос, поставен с лекота, но увисващ в пространството. Тоталната относителност на времето, сложността на характера на главния герой, както и съзнателното противопоставяне на персонажите превръща книгата не в забавен роман, а в първата съзнателна стъпка към изкристализирането на идеите, заложени в „Непосилната лекота на битието“.
Езикът на чешкия автор е както лек, така и смазващ с богатата наситеност на информация, на препращания към световни класики. Въпреки това творбата се чете бързо, а изданието на „Колибри“ допринася за удоволствието от разгръщането на всяка страница.
Може би най-разказният роман на Милан Кундера, „Валс на раздяла“ предлага не само общочовешка история, но оставя читателя пред избор как да продължи не само литературното, но и реалното си битие. И този избор тежи. Защото всеки от нас би могъл да се превърне в Симон Стълпник, който и до ден днешен да съставлява по-добрата половина от същество му.



неделя, 4 октомври 2015 г.

„Братът" от Давид Албахари - сръбски разказ ала Кафка

brat
„Братът” (изд. „Панорама“, 2012) от Давид Албахари е постмодернистичен роман за средно известен белградски писател, който изневиделица научава, че има брат, също писател.
         Тази втора поред книга от „философския“ цикъл на сръбския автор доказва, че не само кравата е самотно животно. От прага на реалността разказът поема по криволичещите пътеки на сюрреализма и събира стъкълцата последствия от човешките изолация и загуби.
         Филип е писател, бивш алкохолик, загубил майка си, баща си и сестра си, разведен. Описва се като „губещ“, докато един ден не получава писмо. И подозрението му към белия лист е основателно – късчето хартия му носи всичко, но и го убива. Филип има брат на име Роберт – последната свръзка и развръзка със съзнанието му.
         Трудно е да се навлезе във водите на книгата, първата страница привидно мами с поезията, носеща се от изреченията, но после избраната форма на преразказ (Филип споделя на разказвача, а той на читателя) натежава на клепачите. Въпреки това, от този роман трудно се излиза. От тотален шок през пълно съпреживяване до абсолютно сътресение на вярата у човешкото – Албахари с прецизност играе с читателската психика. Из страниците му ще намерите много реалност и много въображение. Аристотеловата „Поетика“ е метрономът на събитията, а трагедията надхвърля границите на очакваното. Актуален като тематика, сръбският автор все пак изненадва с нюансите на творбата.
         Като единствен минус отчитам пасивността на главния герой, Филип. Откровено дразнещ с липсата си на реакция, с прегръщането на позицията „аз съм губещ“, той е жертвата, която доубива ситуацията. И макар характерът му да е съвсем съзнателно изграден от автора именно като такъв, може да отврати читателя.
         „Братът“ на Албахари изненадва, обърква и отвращава. В него е събрано много от човешкото, което отблъсква, но точно това, човешкото, е поднесено така увлекателно, с лека ирония и без да осъжда, интимно и граничещо с нормалното, че читателят се губи в този кафкиански свят и сякаш още дълго  живее в него. 
         Комплименти на изд. „Панорама“ за красивото издание, на Капка Кънева за корицата, както и на Рада Шараланджиева за превода. Макар „Гьоц и Майер да остава magnum opus-a на автора според мен, тази творба е пълнокръвно и цветно четиво, което печели уважение с общочовешката тематика, която подхваща.
        
          

         

петък, 2 октомври 2015 г.

„Сараевско марлборо" от Миленко Йергович – Tихият разказ на ужаса

            Поредицата „Кратки разкази завинаги“ от издателство „Жанет 45“ от три броя насам не си поплюва с кратки теми, а такива, които се преповтарят, а решение за тях няма.
saraevsko marlboro            „Сараевско Марлборо“ (изд. Къща „Жанет 45“, 2015; превод: Русанка Ляпова) е преиздаден сборник с разкази на хърватския автор Миленко Йергович. Авторът гостува в София и Пловдив миналата седмица, а срещите с него разпалиха не една или две дискусии. Ако се запитате защо, най-вероятно отговор ще намерите още с първата мишена на страница номер едно, някъде из неизбежния детайл от биографията.
            Йергович се опитва в 29 разказа да съхрани родината си такава, каквато иска да я помни – отчаян опит на един творец да материализира рушаща се илюзия. Без електричество, без вода и храна, по същество този сборник няма за цел да бъде история на войната, а разказ за скучния ежедневен (вече несъществуващ) живот. Дори по време на обществена проказа.
            Всеки един от разказите е линия, която сама по себе си е проявление на движение, на динамика – вълнообразно фабулата се изменя, допълва картината с щрихи и настроения. В крайна сметка, както самият автор пише в предговора на изданието, „човек не може постоянно да бъде нещастен“.
            Макар „Мама Леоне“ да остава по-силният сборник от поредицата за мен, разкази като „Какутсът“, „Писмо“, „Кражба“ не оставят читателя безразличен. Те са откъснатите ябълки, откъснатата надежда – подарена от ближния. И тогава религията няма значение.
            Колко точно е непосилната лекота на битието на един кактус, който въпреки бодлите си е останал достатъчно верен на родното  място?
            Конфликтите в Босна и Херцеговина са проследени през лупата на личността, която не разбира това безумие. Личността, понасяща стоически вихрушката от събития и мълчанието, което трайно се е настанило в устите на хората. Сараевската драма е извадена от контекста на вестникарската сензация или историческа суховатост.
            Езикът на Йергович лавира между лиричност и рационалност, лишен от излишен патос, на моменти дори от емоция. Няма присъда из редовете, има само тих шепот на съвест. Деликатният хумор, както и използваното Аз-повествование  приобщават, а сборникът се превръща в една от най-достоверните хроники на човешката трагедия:
„...щастие е да наблюдаваш безучастно нещо, което е в състояние да заличи всички други впечатления и както в миговете на оргазъм да направи маловажен собствения ти живот...“из разказа "Пръстенът"           
            Комплименти на издателска къща „Жанет 45“ за красивото оформление на този тих сборник, който обаче улучва право в целта. И размърдва кактуса в стомаха.