събота, 2 януари 2016 г.

„Невидима ръка" от Адам Загаевски – за строгата любов

невидима ръкаAдам Загаевски е един от водещите съвременни полски поети. Неговата стихосбирка „Невидима ръка“ беше публикувана от издателство за поезия ДА в превод на Силвия Борисова.
 Нека мрачната корица не ви подвежда, защото поезията на Загаевски крие в себе си онзи щрих полска лудост и страст, която прави стиховете докосващи, близки и същевременно болезнено искрени, без да отхвърля, без да наслагва критични насипи по читателските усещания.










Каквото стана, станало е – отдавна още.
Четири тона смърт лежат на тревата,
а сухите сълзи живеят сред листата в хербария.
Каквото стана, ще остане с нас
и с нас ще расте и ще се смалява.

Но ние трябва да живеем,
казва ръждясващият кестен.
Ние трябва да живеем,
пее щурецът.
Ние трябва да живеем,
шепне палачът.
Невидима ръка посочва изминатия път, очертава една сумрачна равносметка на живота и  поетичното битие, но и на историята на света. Заглавието на сборника предупреждава за невъзможността за достигане на абсолютната истина, демонстративно отказва директното назоваване на неназовимото и скрито дълбоко в пепелта на изживяното, но междувременно обединява отделните стихотворения в Едно. Превръща ги в неразрушима и дишаща действителност. Сън и реалност се преплитат:

Като веранда във селска къща сънят
разтваря пред тебе гората и сенките
и вътрешността на спомените.
Сънят е разум свободен от натиск,
горда столица на поезията и драмата.
Сънят е все още безплътна мисъл,
свидливо подхранвана от ревнивото наяве.
Сънят е Асирия - сурова и храбра.
Сънят е Тоскана, видяна по изгрев,
когато стройните й дървета пият мастило
от черната пръст, - и град е,
който диша през дългите цигари на тъгата.
Сънят посещава болниците и затворите,
утешава унилите
като монахиня с чисто сърце;
Сънят гасне, уморил се е;
умира леко, без съжаление
и без наследници - като Норвид.

Загаевски е безкомпромисен спрямо красивото и заслепяващото погледа. Свободата на духа, свободата на словото са естетическите пространства, в които поезията може да вирее. Наред  с поетиката, с играта на думите на поезията в тази стихосбирка се нарежда и етиката. Етиката на едно поколение мисли, които пазят паметта си и не могат да се отърват от нея. Като принцип, вкоренен в същността и превърнал се в неделимост от тялото. Загаевски оставя читателя сред тишината-тъга на общо изживяното, общо понесеното – като наследствена къща, крепяща се между минало и бъдеще. И въпреки това след  меланхолията идва надеждата чрез възпяване.

Опитай да възпееш осакатения свят.
Помни дългите дни на юни
и горските ягоди, и капките вино
rose.
Копривата, която методично покриваше
дворовете, напуснати от подгонените.
Трябва да възпееш осакатения свят.
Ти гледаше луксозните яхти и параходи:
една беше в очакване на дълго пътуване,
пред друг имаше само солена пустош.
Ти видя бежанците, които отиваха в нищото,
Ти чу палачите им, които радостно пееха.
Длъжен си да възпееш осакатения свят.
Помни времето, когато бяхте само двамата
в бялата стая и пердето потръпна.
Спомни си концерта, когато музиката избухна.
През есента как събираше жълъди в парка,
а листата полягаха върху раните на земята.
Възпей осакатения свят
и сивото перо, което дроздът изгуби,
и деликатната светлина, която блуждае и чезне
и пак се връща.

            Цикличността на времето преодолява „процесуалността на умирането“, надхвърля отговорите. „Невидима ръка“ е страстно любопитство към битието, към света и към историята. „Строга“ по своему любов, както я определя преводачът Силвия Борисова, която пробужда близостта, която оставя красотата да вирее из физичните очертания на (не)възможното и разделя дори къшея живот с читателя.


0 коментара:

Публикуване на коментар