четвъртък, 28 януари 2016 г.

„Гривесто дете-коте" и „Детето на Грузулака" – приказки за големи деца

            Koгато човек е затоврен между четири стени, изтокът и западът му вече са смесени понятия, а главата му бръмнала от разни забавни нормативни актове, приказките помагат. Ако искайте вярвайте, но няколко страници вълшебство на ден могат да спасят живот.
           
Тази сесия отново ставам на пет, благодарение на „Гривестото дете-коте“ от Етгар Керет (издателство „Жанет 45“, 2015, превод:Манол Пейков)  и „Детето на Грузулака“ от от Джулия Доналдсън (отново „Жанет 45“, 2015, превод от английски: Манол Пейков). 
            Макар отдавна да не попадам във възрастовата група на децата, нито да имам свои, тези две илюстровани издания, наред с някои наскоро появили се такива като „Питанки“ на Петя Кукудева, „Каква магия се крие в снега“ на Юлия Спиридонова, „Колко ягоди растат по морето“,   възкресяват спомените ми за така наречените „красиви картинки“. „Картинките“, които са ме вдъхновявали, изиграли са решаваща роля за разбирането и облекчаването на детските ми страхове. И историите към тях, които пък са жонлирали с характера ми.
            Макар да си признавам, че първо просто прочетох името Етгар Керет, а после осъзнах, че става дума за детска книга, съвсем не съжалявам за припряността си. „Гривестото дете-коте“ е историята на едно момченце, чийто татко е все зает, на една зоологическа градина с отворена клетка и приспивна сянка и за един летящ кораб с риж капитан на име Авакум. Кратка и стегната история за завръщането вкъщи и пътуването към него, разказана с характерното за Керет чувство за хумор. Съвсем не усетих кога съм дочела книгата и първата ми реакция бе „Защо свърши?“. Очарователна в полета на въображението и в хармонията си между илюстрации и текст, тази книжка е за децата-котета от всички възрасти.
            „Детето на Грузулака“ пък с твърдите си корици е прекрасен подарък. Това е книга, която ме спечели с поетичната си стъпка, и определено ще потърся първата книга за Грузулака и малкото мишле. И в една снежна нощ последвах детето на Грузулака, което бе решило, че не може да чака и се отправя към голямата страшна мишка. Забавна история, за страховете, а игривият текст в прекрасния превод на Манол Пейков, заедно със снежните рисунки Аксел Шефлър доставят истинско удоволствие от досега с изданието.
            И две истории стигат, за да спасят един свят. И докато нормативните актове ме зоват, аз отивам да се бия с разни мишки. Мяу!
           
           
           


петък, 22 януари 2016 г.

„Златна колекция" на Уилям Фокнър – сборник-съкровище

         
  Уилям Фокнър е един от водещите, а често определян и за единствения истински американски белетрист-модернист на 1930-те, следвайки експерименталната традиция на европейски писатели като Джеймс Джойс, Вирджиния Улф, Марсел Пруст и Томас Ман. Това го прави и е един от най-значимите американски писатели. Подобно гръмко начало не би отивало на текст, ако не бяха „Врява и безумства“, „Дворецът“, „Конски гамбит“. Жонглирането му с потока на мисълта и времето превръща творбите му в литература, която спокойно може да бъде определена като литературно предизвикателство-съкровище. 
Така наречената „Златна колекция“ е сборник с новели от Фокнър, който издателство „Бард“ пуснаха наскоро на пазара.  Преводите са дело на Кръстан Дянков (1970) и Венцислав Божилов (2015), а изданието включва новелите  „Провинцията“, „Селището“, „Пустошта“, „Разорената земя“, „Междинната земя“ и „Отвъд“. Няма да споменавам читателската си радост от появата на този сборник, макар и определено да държа на вметката, че е изборът на бяла хартия е чудесен, но меките корици са неудобни и крайно недостойни за подобно съдържание. Не само, че едно евентуално оскъпяване не би спряло истинските почитатели на Фокнър да се сдобият с този сборник, но и незапознатият с него читател би се подмамил от оформлението. А сякаш тази колекция е една чудесна първа крачка към Фокнър. И подарък.
„Златна колекция“ е сборник с разкази за всеки ден, който обаче няма изкуствената притегателна сила на бестселърите. В него хармонията на думите е равностойна на изказаната мисъл. Фокнър с размах описва една американска действителност, в която грозното и  магичното се сливат. Битова лудост властва над света на героите, а читателят често се губи из прочетеното. Отнесени, несъсредоточени на места, с дълги монолози на индианци, негри или други южняци, текстовете в този сборник напомнят на учестено дишане – всичко, изказано на един дъх, всичко, прескачащо пространството и имплициращо времето на собственото съзерцание.
Ако прибегнем до една типологизация на Фокнъровите техники на представяне на времето, няма нищо по-неповторимо от умението на автора да придава усещането за огромност, мащабност на събития, съдържащи се всъщност в толкова малка рамка –  човешкия ум. Повествователното забавяне в наглед крактите разкази успява да пресъздаде т.нар. „време за вълнение“, сюжетите на новелите побират в себе си пластове от история и легенди, остра социална критика и безкрайно човешко разбиране към всяко едно  вълнение на сърцето. Населени с обикновени и идеални образи, пространствата в тези разкази носят онази южняшка динамика, която буди приключенското, подканя към непознатото, но и пронизват с европейската си острота.
„Роза за Емили“, „Смърт на косъм“, „Каркасон“, „Отвъд“, „Всичките мъртви пилоти“, „Златна земя“ са само част от разказите, които превръщат среднощното четене в запомнен миг. Пред очите на читателя се разплита един повествователен механизъм, граничещ с абсурдното, но искрящ в простотатата измежду думите. За разлика от романите на автора, тук диалозите са по-ударни, по-кратки, създаващи усещането за нормалност в ненормалността на ситуацията.
„Златна колекция“ от Уилям Фокнър е прекрасен подарък. И прекрасно припомняне на едно бурно време на врява и безумство.



вторник, 19 януари 2016 г.

„Лъжи на дивана" от Ървин Ялом – въведение в съвременната психоанализата през призмата на литературата

lyzhi na divana
Според Мур психоанализата има три основни приложения: като метод за изследване на ума, като систематизиран набор от теории за човешкото поведение и като метод за лечение на психологически или емоционални заболявания. При психоанализата често се налага човек да се изправи пред чудовищата, които се крият под леглото или в самия него. В романа „Лъжи на дивана“ от американския психолог Ървин Ялом те се пробуждат с пълна сила и изпълзяват от най-мрачните кътчета на душите на героите.
След „Когато Ницше плака“ (изд. „Колибри“, 2013), „Изцелението (на) Шопенхауер“ (изд. „Хермес“) и „Проблемът [на] Спиноза“ (изд. „Хермес“) няма как очакванията към автора да не бъдат завишени. И трите романа превъзходно преплитат въображение с факти; философия, психология, история с литература. Ялом умее да вдигне завесата и да покани читателя да надникне не само в ума на т.нар. „клиент“ или „пациент“, но и в този на психоаналитика, борещ се не само с демоните на стоящия пред него, но и със своите собствени, без това да изглежда страшно, трудно или натоварващо. „Лъжи на дивана“ (издателство „Колибри", 2015; превод: Анелия Николова), хронолочески втори по ред на написване, не прави изключение от горното, макар романът да е изцяло концентриран върху психоаналитичните методи, а философията да е почти неоткриваема.
Интелигентно написан психоаналитичен трилър – това е определението, до което може да бъде прибегнато при опит да се определи жанрово-технически текста на Ялом. Смес от художествена литература и научен труд, книгата разглежда паралелно историите на трима талантливи и опитни психиатри и техните пациенти. „Привлекателната, но саморазрушаваща се Бела, фиксирана върху архетипа на по-възрастния мъж закрилник, комарджията Шели, слабохарактерния Джъстин, който внезапно се обръща както срещу психотерапевта си, така и срещу властолюбивата си жена Карол – това са лицата, по които Ялом описва мимиките на моралното и аморалното, приемливото и непозволеното. Когнитивните“ им връзки се оказват безвъзвратно преплетени, а истината се оказва онази цел, която бива съзнателно отлагана и изтласквана. Когнитивните“ им връзки се оказват безвъзвратно преплетени, а истината се оказва онази цел, която бива съзнателно отлагана и изтласквана.
Повествованието е оставено в ръцете на Ърнест Лаш, който прави всичко по силите си, за да помогне на своите пациенти, като често си припомня за своя пръв учител Сиймор Тротер, но и неизменно се оставя на амбицията и нездравословното сравнение със свои колеги. Всеки един от персонажите е достигнал до критичната точка на „емигриране от самия себе си“, а лъжата се превръща в осъвременена истина. Тази игра с маските, своебразното им „прехвърляне“, както и дългите, скрити в диалог монолози превръщат сюжета в лабиринт, в който е трудно читателя да не се загуби.
Стилът на Ялом съчетава аргументираност и измислица така, че всяка страница се оказва  ново въведение в психоанализата, а всяко изречение все по-погълщащо и всмукващо читателя в историята, докато той самият не се окаже пациента, който лежи на „дивана“ (тук е моментът да вметна, че заглавието перфектно асоциира с цялостното послание на книгата – „лъжи“ и „лежи“, а изборът на думата „диван“ вместо „кушетка“ ми се струва абсолютно коректно, с оглед на това, че етимологията на думата кушетка идва от френски и означава по-скоро от френски „да сложиш да спи“).
„Лъжи на дивана“ е по съдържанието си мощна критика на границите в глобален мащаб. Оказва се, че съвременният терапевт е притиснат не само от сянката на контрапреноса и фанатичната преданост на своите пациенти, но и от правила и бюрокрация, които често затрудняват, вместо да улесняват лечението. Стремящ се да стане максимално валиден сред човечеството, човекът – пациентът, психоаналитикът – се самоотнема от себе си. В тази художествена литература – лечение Ялом дава свободата читателя даизследва ума си, да отговори на въпроса достатъчно честен ли е пред себе си и да намери смелост да се изправи пред демоните, скрити под...дивана.







сряда, 13 януари 2016 г.

„Ѝ" от Йорданка Белева – между чувствеността и интелекта

„Ѝ“ на Йорданка Белева (издателство „Ерго“, 2012) е стихосбирка, в която  знанието е равносилно на тъгата, в която женското, онова невидимо, криещо се в съкратената форма на притежалтеното местоимение, е чуто от тишината и се е превърнало в „приют за мъгли, мъже и дървета“.
ѝ            Да се говори за любов от името на любовта и в нейна опозиция, е сякаш най-трудното, най-подхлъзващото изживяване. Но Дана Белева жонглира с думите по начин, по който звуците се превръщат в събитие, чуването е равносилно на чувстване, а краткостта носи категоричността на изпитаното. Така изборът на центрираща тема става вечен, неизменен; бяга от клишираността и остава да се разхожда из градините на читателското съзнание още дълго. Всеки стих преболедува читателя, преболедува и себе си.
тя да му показва
избрани моменти
от самотата си

той да се влюбва в тях
докато станат и негови

            Езикът в стихотворенията досътворява, довъдворява  света, в който надиграването на тъгата е „ироничен обрат“, „деликатна пародия“* на връщането към нея. Поетиката на Белева  балансира между чувственост и интелект, откроява непонятното, наслагва меланхолията на отсъствието и открива магичното в познатото.  Логиката на това ѝ е подчинена на стихията на емоцията, на самосъзнателната игра на въображението.


            Безизходната тъга на лирическата в тази стихосбирка прелъстява, мами читателя, кокетничи с привидното си примирение:



  Кратките форми очевидно се отдават на Дана Белева. Именно тези стихове, изчерпващи се физически до два-три реда, разкриват поетическата мощ на ѝ. А „Ѝ“ се оказва стихосбирка за притихването, но не като такова, равнозначно на отказ от живота, от любовта, а като притихване-засилка на емоцията – осмислен и зрял апотеоз на жената, гръбнак на света. Стихосбирка, побрала в себе си цялата граматика на тъгата, без да изоставя слънчевия заек на стената. 
     


*из думите на Мирела Иванова за стихосбирката

четвъртък, 7 януари 2016 г.

За "Любов и секс в Древен Рим" разказва Алберто Анджела

Няма по-актуална книга за любовта и секса от... „Любов и секс в Древен Рим“ от Алберто Анджела (издателство „Колибри“, 2015; превод: Юдит Филипова). Подобно изказване би стояло абсурдно, ако не беше достатъчно логично.
Новопреведената книга на италианския палеонтолог, журналист, документалист, сценарист и писател е научнопопулярно четиво, което издържа тежкия изпит „прочит от възпитаник на Класическата гимназия“ и въпреки това да получи оценка 5 от 5, а аз само мога да потвърдя, кимайки.
Анджела създава един имагинерен свят, в който читателят свободно може да се разходи по улиците на римските градове, да надзърне в складчетата на магазините, да посети термите и да стане свидетел на свада в публичен дом, да присъствате на сватбата на младо момиче и какво ли още не.
На достъпен език писателят описва света на един мачиски Рим, задълбава в символното значение на ритуалите, подробно изследва традициите на римляните, позовавайки се на антични източници, сред които Улпиан, Валерий Максим, Тит Ливий, Сенека, Плиний Стари, Овидий, Светоний, Диоклециан; по-късни такива като Св. Августин; на съвременни изследвания на учени от катедри по цял свят. Съчетавайки научнопопулярния стил с щрих художествена измислица, Анджела успява да направи текста динамичен и никога монотонен.

„Разводът, за разлика от днес, не изисквал никаква юридическа процедура. Това е така, защото бракът се базирал всъщност на желанието на съпрузите да живеят заедно. Както пише проф. Карла Файер, „разводът за римляните не е нищо друго освен пряко следствие от тяхното схващане за брака: тъй като то се основавало на affectio maritalis, тоест на непрекъснатата и действителна воля на мъжа и жената да бъдат съпруг и съпруга, когато това affectio изчезнело у едного или и у двамата съпрузи, настъпвало разтрогване на съюза“.“

И малко по-надолу:

„Забелязват се и двойки. Така на няколко метра от нас минава мъж, гледащ важно, облечен добре, с тога; около него малка върволица от сътрудници и молители. Зад него, на определено разстояние, върви дискретно жена. Тя има ориенталски черти, елегантни движения, придружена е от роб. Ясно е, че той е важен човек със своята наложница. Малко след това минава и войник, който сладко си говори с жена, и тя негова наложница. Макар и да не се докосват, спазвайки изискванията на морала, те си разменят дълги и многозначителни погледи. Връзката им трябва да е започнала отскоро. После, след няколко минути, минават двама роби, мъж и жена, които се шегуват и се смеят. Всичко ни кара да мислим, че са двойка. За тях е невъзможно да се оженят, най-много могат да имат съвместно съжителство (contubernium), но само ако господарят им позволи.

Подобно редуване на гледната точка, на повествователния похват (макар и да обърква на
Алберто Анджела
моменти) прави езика на Анджела сочен, вкусен, жив и  по детински лудешки. Латинските термини, които използва, са коректно употребени и винаги изяснени – улеснение за читателя, който не е запознат с латинския, а фактите – повече от любопитни (като например женската „революция“ след като през 215 г. пр. Хр.издаването на
Lex Oppia  забранява на жените да носят цветни дрехи, да притежават повече от половин униция злато, да ходят по церемонии и други; историята на жест, който използваме и днес – помахването с ръка; съществували ли са смучките). Някои от тях звучат актуално и днес – подтеми като афродизиаците в Древен Рим, поведението, което един мъж трябва да спазва при ритуала на ухажване, същността на брака като покупко-продажба, източник на достойнство, но не и на трепети, съдбата на актрисите и др.  
Макар темата на книгата да е насочена изцяло към любовния живот на вековната империя, от изложеното четящият може да научи много за нравите на живеещите в Помпей, за начина на търговия, на водене на войни, на преговори.
За по-пълно пресъздаване на атмосферата на древните спомагат и илюстрациите на Лука Тарлаци, а преводачът Юдит Филипова е съумяла да съхрани жизнеността на езика на Анджела, макар че някои от удивителните  спокойно биха могли да отпаднат при редакция.

„Любов и секс в Древен Рим“ от Алберто Анджела е четиво, посветено на „Венера и на нейния свят, която събуди мечти, възпламени сърца и омая сетивата още от началото на света.“ И наистина, в тази книга Вергилий би бил прав. И Оmnia vincit Amor*. Мога само да препоръчам както на запалени историци, така и на читатели, които за пръв път отправят взор към Помпей.


*„Любовта побеждава всичко"

вторник, 5 януари 2016 г.

„Малкият приятел" от Дона Тарт – южняшка готическа приказа без край

малкият приятел
Да възкресиш Дикенсовия роман, без да потънеш в бездните на миналато – Дона Тарт доказа, че може да го направи елегантно и същевременно с това достатъчно впечатляващо.
„Малкият приятел“ (издателство „Еднорог“, 2015) е вторият по хронология и трети за българската публика роман на американската писателка. Роман, в който тя загърбва елитарното и приключенско-философското и се завръща към южняшките си корени...  и приятели.
В над 700 страници  Дона Тарт успява да създаде една история на границата на приказното, на кинематографското и на психоаналитичното. Макар книгата да започва с внезапната смърт на деветгодишния Робин Клийв, сюжетът далеч не попада изцяло в лоното на криминалния жанр, а по-скоро вдъхва живот на готически текст, на приказка, в която нито бруталността, нито трагичния край са спестени.
Робин Клийв е намерен обесен, докато семейството му имат гости. Дори десет години след смъртта му мистерията около събитията през онзи трагичен Ден на майката е пристегнала тишината в дома им. Хариет вече не е бебето Хариет, а почти 12-годишно момиче, което често трябва да се справя с мама и баба. И с тъгата. Онази тъга, която съвсем неочаквано я тика в ръцете на съмненията и страданията. Не й остава друг избор освен да стигне сама до разковничето на злото, помрачаващо детския й свят. На помощ идва приятелят ѝ Хийли. И кутията на Пандора се отваря, защото да разслеваш смъртта на брат си често размива границите на добро и зло. 

С оглед на криминалния жанр на творбата едно по-подробно резюмиране на сюжета би изиграло лоша шега при възприемането на текста. Макар пишещият тези редове да няма проблем с познанието за края, по никакъв начин не би искал да развали удоволствието, което ще изпитате от тези многопластови страници, и слага точка на преразказа. А удоволствие „Малкият приятел“ определено носи, макар и по никакъв начин да не може да се сравни със „Щиглецът“ или с далеч по-допадналата ми „Тайната история“.
Дона Тарт (1992)
Заедно с друг съвременен американски писател – Джонатан Франзен („Поправките“ и „Свобода“, издателство „Колибри“), Дона Тарт съумява тънко да счупи буркана на (в случая) американската действителност, да задълбае в дълбокото, без да захвърли читателите си в едно неприветливо море с подводни течения от свръхсмисли. Сама южнячка, в „Малкият приятел“ тя сякаш е най-себе си, най-препращаща към собственото си детство, към собствените си страхове, към собственото си порастване. Наративът тече гладко, привлича и големият обем на творбата бързо спира да бъде стряскащ, а по-скоро създава усещането за уют – за още един свят, към който можеш да се завърнеш на края на деня, пък бил той и мъничко страшен.
Снимка: Личен архив
И в този роман дългите пасажи с описания на пайзажи не са спестени, може би единствената особеност в стила на Тарт, който е далечен на вкуса ми. Въпреки това напрежението следва своята вълнообразна нишка, а персонажите са повече от плътни, повече от стряскащо реалистични. Прави впечатление, че Тарт проявява интерес към изграждането на деца  главни герои, сякаш техните неприкрити реакции,  чистосърдечност, неподправена жестокост и рязко сменящи се амплитуди на настроенията разкриват най-ясно човешки черти, които често остават скрити; хиперболизират събитията и ги превръщат в зловещи приказки, от които кожата настръхва. 
Като минус бих определила краят на книгата, защото остава усещането за липсваща глава и недовършеност. Това определено бе огромен удар върху приятното впечатление, което атмосферата на четивото създава. 
Дона Тарт размива представите за доброто и злото. „Малкият приятел“ е една умна книга, която с много думи разказва за малко неща, но го прави толкова добре, че ти се иска това да е една приказка без край. Кошмар  и мистерия, които поглъщат, притеглят и добавят един допълнителен ескиз на писателя Дона Тарт. На личността Тарт. Елегантно превъплащение на готиката на порастването в бувки, това четиво няма да ви остави безразлични, стига да бъдете търпеливи.







събота, 2 януари 2016 г.

„Невидима ръка" от Адам Загаевски – за строгата любов

невидима ръкаAдам Загаевски е един от водещите съвременни полски поети. Неговата стихосбирка „Невидима ръка“ беше публикувана от издателство за поезия ДА в превод на Силвия Борисова.
 Нека мрачната корица не ви подвежда, защото поезията на Загаевски крие в себе си онзи щрих полска лудост и страст, която прави стиховете докосващи, близки и същевременно болезнено искрени, без да отхвърля, без да наслагва критични насипи по читателските усещания.










Каквото стана, станало е – отдавна още.
Четири тона смърт лежат на тревата,
а сухите сълзи живеят сред листата в хербария.
Каквото стана, ще остане с нас
и с нас ще расте и ще се смалява.

Но ние трябва да живеем,
казва ръждясващият кестен.
Ние трябва да живеем,
пее щурецът.
Ние трябва да живеем,
шепне палачът.
Невидима ръка посочва изминатия път, очертава една сумрачна равносметка на живота и  поетичното битие, но и на историята на света. Заглавието на сборника предупреждава за невъзможността за достигане на абсолютната истина, демонстративно отказва директното назоваване на неназовимото и скрито дълбоко в пепелта на изживяното, но междувременно обединява отделните стихотворения в Едно. Превръща ги в неразрушима и дишаща действителност. Сън и реалност се преплитат:

Като веранда във селска къща сънят
разтваря пред тебе гората и сенките
и вътрешността на спомените.
Сънят е разум свободен от натиск,
горда столица на поезията и драмата.
Сънят е все още безплътна мисъл,
свидливо подхранвана от ревнивото наяве.
Сънят е Асирия - сурова и храбра.
Сънят е Тоскана, видяна по изгрев,
когато стройните й дървета пият мастило
от черната пръст, - и град е,
който диша през дългите цигари на тъгата.
Сънят посещава болниците и затворите,
утешава унилите
като монахиня с чисто сърце;
Сънят гасне, уморил се е;
умира леко, без съжаление
и без наследници - като Норвид.

Загаевски е безкомпромисен спрямо красивото и заслепяващото погледа. Свободата на духа, свободата на словото са естетическите пространства, в които поезията може да вирее. Наред  с поетиката, с играта на думите на поезията в тази стихосбирка се нарежда и етиката. Етиката на едно поколение мисли, които пазят паметта си и не могат да се отърват от нея. Като принцип, вкоренен в същността и превърнал се в неделимост от тялото. Загаевски оставя читателя сред тишината-тъга на общо изживяното, общо понесеното – като наследствена къща, крепяща се между минало и бъдеще. И въпреки това след  меланхолията идва надеждата чрез възпяване.

Опитай да възпееш осакатения свят.
Помни дългите дни на юни
и горските ягоди, и капките вино
rose.
Копривата, която методично покриваше
дворовете, напуснати от подгонените.
Трябва да възпееш осакатения свят.
Ти гледаше луксозните яхти и параходи:
една беше в очакване на дълго пътуване,
пред друг имаше само солена пустош.
Ти видя бежанците, които отиваха в нищото,
Ти чу палачите им, които радостно пееха.
Длъжен си да възпееш осакатения свят.
Помни времето, когато бяхте само двамата
в бялата стая и пердето потръпна.
Спомни си концерта, когато музиката избухна.
През есента как събираше жълъди в парка,
а листата полягаха върху раните на земята.
Възпей осакатения свят
и сивото перо, което дроздът изгуби,
и деликатната светлина, която блуждае и чезне
и пак се връща.

            Цикличността на времето преодолява „процесуалността на умирането“, надхвърля отговорите. „Невидима ръка“ е страстно любопитство към битието, към света и към историята. „Строга“ по своему любов, както я определя преводачът Силвия Борисова, която пробужда близостта, която оставя красотата да вирее из физичните очертания на (не)възможното и разделя дори къшея живот с читателя.