четвъртък, 25 февруари 2016 г.

„Всички папагали говорят" от Пол Боулс – истории за пътя на света

            Пътят, който преобръща пластове в душата, вади забравени корени и превърта светове. Който превръща в човек.
         
Заради този път известният американски писател Пол Боулс („Чай в пустинята“, издателство „Парадокс“) поема на пътешествие към Европа. „Всички папагали говорят“ е сборник с пътеписи, който събира впечатленията му от Европа, Африка, Азия и Южна Америка.
          Разказът за света започва в Париж, средище на едни от най-големите имена в сферата на литературата, изобразителното изкуство, музиката и архитектурата в междувоенния период – там, където Пикасо, Домингес, Гъртруд Стайн са направили първите си стъпки към голямото изкуство – за да препътува дните до Маракеш, до Мароко и Тайланд.
          Стилът на писане на Боулс е лек и образен. Под привидната простота се крие дълбока любов към пайзажа, без значение дали е в града или на брега на морето. Навиците и обичаите на местните, религиозните порядки и историческата фактология  са изложени увлекателно и с чувство за хумор.
          Въпреки че Боулс не може да се мери с Хенри Милър, например, („Колосът от Маруси“ си остава един от най-забележителните пътеписи, които съм чела) и че навярно не бих включила всички пътеписи в един сборник, тъй като някои от тях не прилягат тематично към ландшафта, хронологически погледнато Боулс прави невероятен очерк на промяната на света, в който живеем (все пак пътеписите са създадени между 1950-1993 и всяка от творбите е прелюдия към нова стъпка, към нов ексиз на човечеството).
          Чувството за хумор, иронията и ненатрапчивото присъствие на бийт-идеологията правят „Всички папагали говорят“ приятно четиво – верен спътник в едно удивително пътуване не само през границите, но и през годините, а автобиографичните бележки, които Боулс оставя в края на творбата, сближават автор и читател, превръщат ги не само в спътници, но и в другари –  в онзи смисъл на думата „дружба“, която придобива смисъл само по време на бродене (а фактът, че за личния живот на Боулс се знае прекалено малко, прави тези откровения още по-ценни).
          Поздравления на издателство „Парадокс“ за добрата коректорска и редакторска работа, както и за елегантното и удобно за носене издание.
          „Всички папагали говорят“ е картография на света и пътя.           Пътят, който преобръща пластове в душата, вади забравени корени и превърта светове. Който превръща в човек.


сряда, 24 февруари 2016 г.

„Тесният път към далечния север" от Ричард Фланаган - между отчаянието и надеждата

the narrow road to the deep north
„Тесният път към далечния север” от Ричард Фланаган (издателство „Колибри“, 2015; превод: Владимир Молев) е роман за вървенето по онзи път, от който човечеството се връща белязано – пътя на войната, на ужаса и на любовта. Пътят, над който небето тежи от мерници, вина, но и от надежда.
Носителят на нагарадата „Ман Букър“ за 2014 година носи име, заимствано от пътепис на японския класик Мацуо Башо, а избраният сюжет асоциира с „Цар Плъх“ на Клавел. Въпреки тази неизбежна препратка Фланаган е успял да изгради стил на писане, който прави повествованието му уникално и грабващо, и още първите няколко страници дават заявка за четиво, от което читателят не би могъл лесно да се откъсне.
Петдесет години след края на ужаса, прегърбен Атлас от натиска на обществените очавкания, Дориго Еванс – изтъкнат австралийски хирург, герой от войната и бонвиван – надзърта зад завесите на  настоящето, за да претърси спомените си от 1941 г., когато за пръв път среща любовта в лицето на младата съпруга на чичо му – Ейми, но и за пръв път изсънува наяве ужаса на кошмара, наречен „война“. Попаднал в ада на японски трудов лагер, където военнопленниците строят в сърцето на джунглата железен път между Тайланд и Бирма, биват малтретирани от пазачите си и за първи път разбират какво наистина означава глад, болка и изтощение, младият лекар се превръща в пример за другите, благодарение на собствената си непоносимост именно към това благородство, оказало се толкова нужно на границата на живота.
 Почти документално Фланаган очертава чрез спомените на героя си безсмислието на обсесията за величие, за желанието за разруха. Реалистичните описания на гаснещите военнопленници, суровите и безмилостни условия на съществуване във времена на всеобща несигурност и нюансирането на надеждата да видят отново любимите си хора правят „Тесният път към далечния север“ болезнено и жестоко четиво. Наративът наподобява пътя на  река – ту спокойно и равномерно течаща, ту бушуваща и разбиваща се в бреговете. А Дориго сякаш е застанал отстрани и слуша как минава времето. Как годините мъчения просто изменят своя облик, но споменът за изживяното не е изчезнал и издава привидността на спокойствието.
Героите са реалистични, плътни. Те са просто човеци под небето на войната. Сцената на първата среща между Ейми и Дориго, както и цялата романтична линия напомнят стилистиката на Ремарковото повествование, при което дистанцираността и премереността на изказа стискат още по-силно за гърлото. Читателят се вълнува, читателят съпреживява. Читателят се влюбва и страда заедно с персонажите.
Като единствен минус бих посочила известната доза разтегнатост и обстоятелственост на романа, но лекотата, с която Фланаган изгражда образи, щрихова или насища емоции, придава красота на изказа,  носи усещането за поезия дори при описанието на най-жестоките сцени. За това впечатление със сигурност допринася и майсторският превод на Владимир Молев, при който личат както старание, така и любов към текста.
„Тесният път към далечния север“ от Ричард Фланаган е книга за търпението. За търпението да оцелееш, да преживееш и преглътнеш именно това оцеляване. Да се сблъскаш със себе си и да простиш на света (си). Роман за вървенето по онзи път, от който човечеството се връща белязано – пътя на войната, на ужаса и на любовта. Пътят, над който небето тежи от мерници, вина, но и от надежда.











петък, 19 февруари 2016 г.

T.С. Елиът и неговите „Избрани стихотворения"

Малко са американските поети, които с такава мощ и сила на въздействие успяват да създадат от американската и европейската култура поетични синестезии, които прекрояват времето и пространството, размиват границите и съшиват континентите.  
Ако в една дума може да се побере цялата Елиътова поезия, то навярно това би било думата „драматизъм“, както посочва преводачът Владимир Левчев. Новоиздадената книга „Избрани стихотворения“ от Т.С. Елиът в негов превод („Жанет 45“ , 2016) прави разходка из „Пруфрок и други наблюдения“ (1917), „Стихотворения“ (1920), „Пустата земя“ (1922), „Пепелната сряда“ (1930), „Четири квартета“ (1935-1942) и „Когато огънят и розата стават едно“, за да щрихова модернизма в най-болезнения му, най-въздействащия му вид. Не е излишно да се отбележи, че изданието е повече от чудесно, а да държиш Елиът, преиздаден с твърди корици, е ескиз щастие от трепетното разлистване на страници до пет сутринта.
Изобретяването на един нов език като реакция срещу незадоволителния обществен порядък, призоваването към вглеждането в текста, преповтарянето на архетипни символи, трансцендиращи историята правят поезията на Елиът близка до читателя. Възкресяват любовта към мерената реч. Неслучайно Елиът е един от най-популярните англоезични поети на XX век. При него невъзможното е възможно, несъчетаемото се оказва хармонично, а деперсонализацията в стиховете му им придават едно общочовешко звучене, една итимност, отдалечаваща от тълпата и ежедневните битки.
I
В мъглите, в пушека на декемврийската предвечер
сами нещата се подреждат —
както ти се струва после —
със думите „за тебе този ден ми е наречен“;
и — в затъмнената й стая — свещи, четири, от восък, четири
светлинни пръстена върху тавана —
като в каменния гроб на Жулиета,
където нещо ще се каже, друго тайна ще остане.
А бяхме слушали най-модния поляк — в косата му
и по пръстите прелюдиите бяха блеснали.
„Този Шопен е толкова интимен, че душата му
трябва да се възкресява само за приятели,
за двама-трима — те не ще посегнат към цветята,
които пипа и оспорва по салоните тълпата.“
Тъй разговорът ни се плъзва лесно
между желания неясни, обуздани съжаления
и през цигулките размити и проточени,
преплита се с корнетите отдалечени
и започва.
„А колко важни са за мен приятелите, ти не знаеш,
и колко, колко рядко, колко странно — изведнъж намираш
в един живот от дреболии и отпадъци до края
(защото аз наистина не го обичам… Сам разбираш!
Ти си наблюдателен!) —
намираш изведнъж приятел, който има тези качества,
който има, но и дава
все тези качества, с които дружба се създава.
Колко важно е на тебе точно да го кажа —
какъв кошмар! — животът без приятелства…“


 Из „Портрет на една дама“

Плътен, сочен, езикът на Елиът не се свени да рисува в най-тъмни нюанси герои и персонажи, носители както на високото, така и на трагичното, драматичното. Пайзажът в стихотворенията и поемите винаги е ярък декор на емоцията – фон, на който свободата на стиха изглежда естествена, изначално правилна.
V
Което наричаме начало, често е краят,
и да стигнеш края, значи да започнеш отначало.
Краят е това, от което тръгваме. И всеки израз
или изречение, което е правдиво (тоест всяка дума там е у дома си
и е на местото си, за да поддържа другите —
естествена връзка между новото и старото,
простата дума — прецизна, но не педантична:
съвършената двойка, която танцува),
всеки израз и всяко изречение е край и начало,
всяко стихотворение е епитафия. И всяко действие
е стъпка към ешафода, към огъня, в гърлото на морето
или към нечетивен камък: и точно оттам започваме.
Ние умираме с умиращите;
виж, те заминават и ни взимат със себе си.
Ние се раждаме с мъртвите:
виж, те се връщат и ни взимат със себе си.
Мигът на розата и мигът на тиса
са еднакво продължителни. Един народ без история
не е свободен от времето, понеже историята е структура
от безвременни мигове. Така, докато гасне светлината,
историята е сега и Англия.

След силуета на тази Любов и гласа на това
                Призвание

ние няма да престанем да търсим
и в края на нашето търсене
ще пристигнем там, откъдето сме тръгнали,
и ще познаем мястото за първи път.
През непознатата, запомнена врата,
когато последната земя, неоткрита все още,
е това, което бе в началото;
край извора на дългата река
гласът на скрития водопад
и на децата в ябълковото дърво,
невидими, защото не са били търсени,
но чути, получути, в покоя
между две вълни на морето.
Бързо, хайде, тук, сега, винаги —
в състояние на съвършена простота
(което струва не по-малко от всичко)
и всичко ще бъде добро,
и всеки ред на нещата ще бъде добър,
щом езиците на пламъка са сплетени
в короната — във възела от огън, —
щом огънят и розата станат едно.
 Из „Литъл Голдинг“

            Ако значението на една творба винаги е свързано с възприемателя (по Ричардс), то в субективното пространство на моето читателско битие Елиът е един от поетите, които са оказали най-голямо влияние в развитието на литературния ми вкус през годините. Безкрайната тъга в поезията му, съчетана с безмилостния реализъм на внушението, превърта светове и хвърля читателя към едно безкрайно чезнене. А чезненето е най-мощното оръжие срещу злото там, където тишината лекува.
Без препратки към други творби, без съчетаването на минало с настояще, плътността на езика на Елиът би липсвала, думите биха овисвали грозно и грубо по страниците. Но в това издание безвкусица няма. Всяка алюзия, всяка реминисценция, всяка метафора си е точно на мястото. И изкуството се ражда.

Най-искрени поздравления за „Жанет 45“, че зарадваха българските библиотеки с „Избрани стихотворения“ от Т.С. Елиът. И най-искрено благодаря за читателското удоволствие.

вторник, 16 февруари 2016 г.

„Котката на Шрьодинер – субатомен памфлет в реално време" – игра за играта екзистенция

котка
„Котката на Шрьодингер – субатомен памфлет в реално време“ oт Милена Николова (издателство „Ризома“, 2015) прави опит да опише невъзможнотосъчетание на наука, поезия, живот и смърт и да я опровергае.
Мисловен експеримент, пречупващ строго физичното и научното през призмата на детското и поетичното, „Котката на Шрьодингер – субатомен памфлет в реално време“ е книга за пораснали деца, надничащи любопитно в кутията на ежедневието.
„Аз съм - и – не - съм едно любопитно коте
Ни кльощаво, ни дебело – но те,
Въпреки че не съм ни мъжко, ни женско
Ме предложиха като продажбена твар
На един вселенски пазар.
И ШрьодингЕР пръв ме забра от шарения куп
Уж да играя ролята на негов зрител
В един долнопробен арт-клуб.
Та сега съм-и-не-съм живо,
Липсва ми класическа дискрипция,
Освободено от последователни връзки –
Съм – и – не- съм една истинска объркваща научна фикция.
Осъдено на живот и смърт,
Но не влседвсие на научно пословичната ми любопитност,
А по-скоро благодарение на отровната чудовищност
Проявена от една учена личност.

„Хаос“ е най-точното определение, което може да бъде  дадено на тази книжка, издържана до най-малката подробност в естетическо отношение. Илюстрациите на Виктор Мухтаров, Тита Койчева и Сава Мухтаров вдигат изданието до европейско ниво, а текстът на Милена Николова подчинява хаоса по един симпатичен и шеговит начин.
Експериментът на Шрьодингер е тема на не една или две книги, художествена литература,  и предполагам, че ако не бяха избраната форма и илюстрациите, заглавието би минало по-скоро незабелязано през българската сцена. Този интердесциплинарен наратив обаче жонглира с мисълта, прескача от едно когинитивно гнездо в друго, а асоциативните връзки са повече от достатъчно, че в 88 страници текст да се съберат и разпаднат микросветове, да се пречупят и преплетат трансцедентално и ежедневно екзистенциално.

котката на шрьодингерПарадоксалната ситуация на котето и самоанализът му разкриват пред читателя теми като правото на личен избор, илюзорността на мнението, същността на човешкото, дълбаещо често до атоми и субатоми в  опита си да избяга от неизбежното. И макар добре фрагментиран, този текст остава нерешен рубикуб при първия прочит. Интертекстуалността и свръхсмислите стават видими за съзнанието едва по-късно. На втори, трети прочит. Хубавото обаче е... че при всеки прочит е хубаво. И красиво.
 Мяу, казва котката и съобщава някой закон на физиката. Всичко това без буквалистичен прочит на науката, без излишно утежняване на текста, а шеговито, гъделичкащо homo ludens така невидимо, че той сам да поеме по пътя на големите въпроси и малките отгворои.
Едва ли може точно да се обясни и разкаже тази странна и иронична книга. Но „Котката на Шрьодингер – субатомен памфлет в реално време“ е игра за играта „екзистенция“. И заслужава да бъде изиграна.


неделя, 7 февруари 2016 г.

„Емаус" от Алесандро Барико – една-единствена тъма, за всички

алесандро-барико
„Емаус“ от Алесандро Барико (изд. „Унискорп“, 2016; превод: Иво Йонков) е роман за елегантното (не)порочно (само)убийство на вярата и  за споделената тъма на навлизането в света на възрастните.
           Боби, Лука, Светеца и разказвача свирят в местната църква, уверени са в непорочността на ума и правилността на поста си. Телесното е затвор, в който техният дух е принуден да живее, но и затвор, чието игнориране става все по-трудно, когато  младежката плът се разбунтува. Четири момчета, седемнадесетгодишни, вярващи католици, произхождащи от наглед нормални семейства, се сблъскват със собствените си демони след срещата с красавицата на града – разгулната и греховна Андре. Една своебразна Пандора, която ги повежда по пътя на познанието и срещата с безкрайната тъмнина, погребана в човешкото сърце.
„Който е започнал да умира, никога не престава да го прави.“
Години по-късно разказвачът на тази история се лута между юношеството и зрелостта и се опитва да си обясни на пръв поглед необяснимия копнеж по смъртта.
Времето на земята се оказва нещо естествено, а преодоляването му – само въпрос на избор. Между твърдата десница на религията и свития юмрук на младостта и желанията на плътта, четирите момчета се научават да разграничават религия от вяра, затварянето на очите и привидното целомъдрие пред искреното разкаяние и изкупление.
„Емаус“ взаимства библейски сюжет, за да изгради една трагедия, в която няма черно или бяло, няма точни формули, а въпросът „Как можахме?“ остава дълга диря по пътя към Емаус. Историята на четиримата приятели би могла да се скрие във всеки един времеви отрязък. Актуална е била преди, актуална е и сега. Антитезите въздържание–хедонизъм се надбягват в гонитба, в която победители няма, а порастването се оказва мъчителен процес, в който идеалите на детския свят биват завинаги отделени от тялото на реалността, в която семейното гнездо спира да бъде убежище и историите невинаги завършват щастливо.
Андре е статичният персонаж – онзи, който със своето бездействие и просто започнато умиране мотивира хиляди последствия; катализаторът, който предопределя динамиката на събитията. Антихристът, който обаче не убива Бога.

 „Така, отрязани извън трагичното, получаване в наследство евтината бижутерия на драмата заедно с чистото злато на фантазията.
Това завинаги ще ни направи незначителни, сдържани и недостъпни.“
          Барико съумява да създаде едно реалистично ходене по мъките, история за цената на живота, в която Богът е затвор и спасение. Философските разсъждения са поднесени елегантно, почти незабележимо изплували измежду разказа и разстилащи една абсурдна, но „една-единствена тъма, за всички“. 
          В 127 страници ,,Емаус‘‘ съблича спокойствието и читателят остава само по болката от предсмъртните въздишки на чистотата и свободата в свят, в който религиозните маски погубват изцелението на душата. А самоубийството  дебне, не говори, само разтваря спокойно устни, като че ли не е целувало от цяла вечност.


Хубаво ревю четете и от Деси Желева тук: http://orangecenter.bg/blog