събота, 23 април 2016 г.

„Итанесиес“ от Сигизмунд Кржижановски - експеримент с реалността

         
кржижановски
  Итанесиес“ от Сигизмунд Кржижановски (изд. „Аквариус“, 2015; преводач: Даря Хараланова, Ася Григорова) е сборник с шест разказа и две новели, който експериментира с реалността. Сборник, който я огъва и ѝ придава причудливи форми така, че пространството и времето да се размият в границите на фантазното.
            Забранен в Съветския съюз приживе, тъй като стилът му противоречи на агресивно изместващия авангарда сталинистки кич, авторът става популярен едва 40 години след смъртта си. Експерименталният реализъм и фантастични измислици на Кржижановски с право са сравнявани с тези на Кафка, Гогол и По. В творчеството му се наблюдава поетиката на условното, на вариативността, която задрасква предвидимото, заличава метриките и създава един цялостно нов концептуален свят, в който човекът е присъстващо-отсъстващ. На преден план сякаш излиза неговата метафизична безполезност.
            В литературното пространство на Кржижановски телата живеят сгърчено, нещастно, ограничени в рамките на собствената си тленност в един незаинтерсован свят.
„Щом сте дошли при човечеството, което е заето, гледайте си живота и си тръгвайте.“ („Работни бележници“)
            Човекът, мечатещ за необятното, но ограничен от вещественото, е тлеещ. Напускането на зоната на комфорт, на познатото е единственото спасение от протяжното пропадане в бездната на празнотата. „Квадратин“ и „Книгоразделител“ са напрегнати, минорни разкази, трескаво бродещи из лабиринтите на човешкото съзнание, отричащи ужаса и търсещи свободата извън телесността, извън преметността и изначалната ѝ непосилна онтологична тежест.

            Кржижановски не набляга на политическото. Препратките към руската действителност са малко, „Жълтото горчиво“ е антитутопичната творба, в която се засяга темата за Империята на злото, която не може да бъде избегната и в която иронията остава най-силното оръжие срещу катастрофалното тълкуване на историята.

            Улавянето на красотата се реализира чрез музиката, чрез ясното изразяване на светогледа. Писателят извежда на преден план нейната непостоянност. Да съзерцаваш красивото е божественото мигновение, което носи покой на душата. Животът се измерва в отброениете тактове, в преживените мигове, но достигането на Красивото остава химера, невъзможен стремеж за единство на тленно и метафизично.
            „Само преминавайки през ада на сбогуването, през чистилището на разделите, по пътя към завръщането си, великият майстор е могъл да създаде своята божествена соната от три песни или, ако по̀ ви харесва, Комедия.“
            Поздравления на издателство „Аквариус“ за чудесното издание на сборника, на Кирил Златков за естетически издържаната корица. На места преводът е леко тромав, но си личи старанието на преводачите, а послесловът на съставителя Вадим Перелмутер допълва цялостната представа на читателя за личността и писателя Кржижановски.

            „Итанесиес“ е едно малко голямо книжно събитие и е повече от прекрасно, че вече може да бъде открито и на български.

            

вторник, 5 април 2016 г.

„Канела" от Елин Рахнев – поезията като блус


Канела“ от Елин Рахнев (изд. ICU, 2016) e поезията, която сгъстява тъгата, разобличава делника и меланхолно кръжи над любовно-болезненото, любовно- пърхащото.
елин рахнев            „Канела“ е от тези стихосбирки, които с книжното си тяло, с оформлението си и с настроенията си разколебават грозното, превъртат световете от измеренията на нежността до тези на хулиганството и бунта. В ежедневието тръноподобно са изникнали от земята  прострени слиповете на мъжа на Гергана; прането е лицемерно бяло, а грозотата наднича зад ъгъла.

„Гергана, която простира слипове и чорапи на балкона имъжът й я потупва интензивно и тенденциозно по задника,някога беше много красива. Ромонът на дъха й впечатлявашеприродата, миглите й изтичаха в сезоните, в поречията на очитей имаше още толкова работи, слушаше U2, четеше мъртвитепоети, бримките на чорапогащника й възбуждаха народа. Обичахда я гледам как пресича “Графа” в късния следобед. Тълпяха сеи други хора. Но вече няма я надеждата, и няма кислород, и самовятърът разнася мръкналото тяло на Гергана, надвесено надслиповете на мъжа й – щастлив човек, техник в завод, потентени възможен за света, безкраен оптимист,свиня, свиня…“
„Гергана 1“

Всичко друго е изкуство, всичко друго е красота и онова специфично желание за „опит за поезия“, за „опит за самоубийство“, за влюбеност.

„Аз искам просто да умра сред прясната наркоза на дъхати. И после с роклята си от млеко и лен да ме завиеш някакнепотребен. Да тръгна аз по нови светове, да се разпадна азсред новите бардаци. И купестата ми тъга по тебда я подвържа в томове, да я надграждам в библиотеки.Нали затуй съм бил живял. Нали затуй съм се разграждалв коленете ти.“  

            Стиховете на Рахнев се надбягват, подгъват пространството и дъха на читателя. Ритъмът често се чупи, трансформира се в прозаично откровение, за да достигне до най-чистата форма на поезия, на откровение:
 „Правя опит за поезия само в много краен случай. Когато кръвното ми налягане се е омесило с птиците”.
            В тази стихосбирка авторът е homo ludens, играе си с думите и сравненията, гони хармонията и съзнателно търси вулгаризмите, за да изпъкне онова, другото – хармоничното и поетичното застиване на мига. Безцеремонни и безкрайно нежни, символите в „Канела“ са фрагментираният „кипеж на времето" – разнесен от потрепването на миглите. Съхранява времето и неговите залези. София оживява, за да заспи пред очите на читателя. 
            „Канела“ от Елин Рахнев е толкова лека, лека като перце, че чак натежава непосилно в надбягването си с реалността. И след нея се носи аромат. На нежност и стар блус. 

             Поздравления на издателство „ICU" за изданието, за прекрасните илюстрации на Кольо Карамфилов, които са поместени в него, за любовта, която тупти в книгата. Трудно е да се пише за нещо, което човек много харесва. Пред такава поезия човек се чувства безпомощен и безсилен. Остава му само да се усмихва.




            

неделя, 3 април 2016 г.

„Лятно утро, лятна нощ" от Рей Бредбъри – да хванеш лятото за ръка

                   
лятно утро, лятна нощ
Пролетта е, когато се прескачат локви, вятърът се заиграва с полите на жените по улицата, а светът притихва в прегръдките на първите птичи песни за годината. Когато е лято, но не съвсем.
            „Лятно утро, лятна нощ“ от Рей Бредбъри (изд. къща „Бард“, 2016; превод: Милена Илиева) е сборник, който включва в себе си 27 разказа (17 от които непревеждани до момента на български) и който хваща пролетта, настанила се над София, и я повежда за ръката към звездните летни нощи над Грий Таун, щата Илинойс.
            Грийн Таун е пресъздава родния град на автора – Уокиган, и навярно е познат на повечето любители на прозата на Бредбъри. Убедена, че всеки, който е пил „Вино от глухарчета“ и е оказал „Сбогом, лято“, ще се усмихне на това малко книжле още с отварянето му. Защото този сборник ухае на лято и на щастие с щипка тъга.  
            Разказите на Бредбъри са наситени с делнични мигове, които обаче раждат магична атмосфера. В прозата му закуските и вечерите не са просто задължения към тялото, разходките водят до неочаквани срещи с любовта, ръженият хляб буди с аромата си миналото.
            „Лятно утро, лятна нощ“ съчетава в себе си лекотата на изказа със спокойствието на недовършената история. Повечето разкази и миниатюри свършват внезапно, малко след като сюжетът е станал предвидим и малко преди да е поел по пътя на протяжността. Бредбъри е кратък в описанията, внимателен към действията и форсмажорен в диалозите. Би било лудост да се твърди, че тези миниатюри могат да се мерят с романите, създали култа към американския писател, но пък тази кратка форма му приляга, превръща се в довършващ щрих към портрета му на разказвач. Атмосферата е нещото, което успява да създаде усещането за уют у четящия. Усещането за прохладна лятна вечер, прекарана на собствената тераса.
            Чудесен избор на издателство „Бард" за продължение на колекцията от съкровища в жанра на късия разказ “ след със  „Златна колекция“  от Уилям Фокнър. След „Лятно утро, лятна нощ“ на човек му остава само да се ослушва – да се ослушва за края на лятото и повея от нощницата на Хати, за зова на Пищящата жена или за усмивката на Аги Лу. И да е влюбва.  

            
Още мнения:
http://knijenpetar.blogspot.bg
http://knigolandia.info/