сряда, 31 август 2016 г.

„Безсмъртие“-то като суета по Милан Кундера

Вероятно няма по-подходящ роман-описание на съвременния Аз от „Безсмъртие“ на Милан Кундера (изд. „Колибри", 2016; превод: Росица Ташева) –  един от знаковите романи на чешкия писател, макар и да не може да се мери с легналата ми на сърце „Непосилната лекота на битието“.
В седем части Кундера безмилостно отправя argumentum ad hominem към цивилизацията, разпада я на малки късчета безсмислие, неизбежност и суета.

Главната героиня Агнес се ражда от образа на една 60-годишна жена, която разказвачът среща покрай плувния басейн. Тази (пре)родена Агнес умира, за да може сестра ѝ Лаура да я замени, омъжвайки се за нейния съпруг Пол. Така основният сюжет се превръща в гротесков калейдоскоп на света – приютява елементи на гръцката трагедия, френския екзистенциализъм и постмодернизма в едно, а фикционалните образи на Гьоте, Бетовен, Наполеон, Роден и Хемингуей  са носителите на авторовата идея за цената на нелепото безсмъртие – хипертрофията на душата.

Героите на Кундера са просто пионки на цялостната му философска идея, кукли на конци, ръководени от въображението му, а сюжетът – просто пример, мизансцен на един глобален процес. Въпреки тази осезаема стерилност на персонажите, езикът на Кундера е тайната съставка, магията, която прелъстява читателя. Която превръща критика и философа в писател.
„Гледах я, напълно запленен. Бях завладян от сърцераздирателния комизъм на ситуацията (инструкторът също го долавяше и крайчетата на устните му потръпваха), но някой ми каза нещо и отвлече вниманието ми. Малко след това, когато поисках да подновя наблюдението си, урокът беше приключил. Тя вървеше покрай басейна по бански и когато се отдалечи на четири-пет метра от инструктора, се обърна, усмихна се и му махна с ръка. Сърцето ми се сви. Усмивката, жестът бяха на двайсетгодишна жена! Ръката ѝ бе политнала с прелестна лекота. Сякаш ей така, на игра, бе хвърлила на любовника си многоцветен балон. Усмивката и жестът пазеха чара, който лицето и тялото вече не притежаваха. Това бе красотата на жест, удавена в некрасотата на тялото… Почувствах се странно развълнуван. И в съзнанието ми се появи името Агнес. Никога не бях познавал жена, наречена Агнес.“
Привидният стремеж към покой, привидното инстинктивно бягство от страха от смъртта Кундера цинично оголва до шумна суета. До лицемерно надиграване на собствените идеали. Преливайки образ в образ, авторът пречупва човешкото стремление към трансцедентното в криворазбрано, донякъде автоеротично изживяване. Задоволяване на желанието да останеш под каквато и да е форма.

Жестока книга е „Безсмъртие“. Жестоко размиваща болест, състояние, светоусещане; цинично противопоставяща човека срещу несъзнателното му. Защото именно той, човекът, настоява да бъде фантазиран, разказван, сюжетно въведен в света на вечността и така да запълни пропастта между себе си и света. А това желание се оказва ексцентрично и неспособно да донесе утеха в търсенията на изключителност.


           
           
           
        

            

неделя, 21 август 2016 г.

„Време секънд хенд" oт Светлана Алексиевич или homo sovieticus - тъжният герой на уличния шум и разговорите в кухнята

 „Адът днес е някак си сложен. Едновременно е никъде и навсякъде...Алексиевич не търси виновни и не раздава опрощение.“ (Рейн Карасти)

светлана алексиевич„Време секънд хенд. Краят на червения човек“ от Светлана Алексиевич (изд. „Парадокс“, 2016; превод: Ангелина Александрова, проф. Тотка Монова) е книга, която нямаше как да остане незабелязана. Не само заради Нобеловата награда на писателката, не само заради контрапунктуалността на фигурата на homo soviеticus този тъжен герой, приклещен между минало и настояще, но и заради хипертекстуалността на тази хроника на чувствата.
За смъртта и за един живот-не-на-място Алексиевич разказва, без да измерва доброто и злото в естетически категории. Русия, Елцин, превратът, Горби, перестройката, войната в Чечня, съвременната руска „гражданска война на улицата“ просто са разделителната линия между една несбъднала се бивша мечта  и едно опорочено обещано бъдеще. Животът на (пост)социалистическия човек се разделя на личен и общ, разделя се на цялостно отричане и на  бясно вкопчване във вече билото. За този тъжен герой сякаш е вечна максимата еadem mutata resurgo. И промяната е само привидна. 

Антиутопичен и полифоничен по звучене, романът на беларуската писателка и журналистка рисува безпощадно картината на страха, сковал едно общество, след като движещата макрорамка бива отменена и обявена за престъпна. Смяната на ценностните категории неизменно води и до подмяна на поведенческите модели, вариращи от романтичен наивизъм до цялостно усещане за изкорененост и безнадежност. Да не принадлежиш нито на миналото си, нито на бъдещето, да се движиш по инерция в някакъв строй, който сам се налага да рушиш – тази рамкираност на обречеността е безпощадна и смазваща, а Алексиевич не спестява тон страдание. В ада на (пост)съветския човек гласовете на оскотяването  звучат почти фикционално в своята безпощадност и ужасяващо в своите логичност и документалност.

И макар дисхармонията да властва из страниците на романа, макар всяка война да се заменя от нова, независимо дали общностна или изцяло личностна, в тази книга на трагедиите, така близка и до нашата скромна българска действителност, се открива безкрайно чиста и усмихваща надежда, дали заради експресивността, дали заради стремежа към щастие,  към красивото, които се оказват за героите на Алексиевич спасителната глъдка въздух преди пагубното задушаване. Остава въпросът може ли счупенето да бъде залепено, но  отвореността на финала, с която писателката дарява читателя, носи освобождение, бегло успокоение след сблъсъка с логичността и неизбежността на нещастието.

Kнига, за която може много да се пише и много да се говори, разказваща за време, което аз не съм живяла, „Време секънд хенд. Краят на червения човек“ прегръща безстрашно ада.

Безспорно трябва да бъдат отбелязани и майсторксият превод на преводачите Ангелина Александрова и проф. Тотка Монова, благодарение на който българският читател достига до този паметник на страданието, както и корицата, дело на Живко Петров, която поставя последното хиксче в отмерването на едно счупено време.  


понеделник, 8 август 2016 г.

"Делтата на Венера" от Анаис Нин - първа поетика на страстта

           
anaisnin
   Делтата на Венера“ от Анаис Нин (издателство „Сиела“, 2016; превод: Юлия Чернева) е „оргия от спомени“, пред които всяка епоха мълчи, спускане по ръба на кутията на Пандора.
               В началото на един бурен XX век Хенри Милър и Анаис Нин, по това време любовници, изследват сексуалността, смесват собствения си опит с подучути истории или със собствените си измислици, за да създадат един нов „език на сетивата“. Започнала своето пътешествие из перверзните наслади по поръчка на анонимен „патрон“, който желае оголването на сексуалния акт до най-първичните му атоми, Анаис Нин постепенно си поставя задачата да опише „загадките на женската чувственост, която е толкова различна“.
               Историите в „Делтата на Венера“ са колкото фантасмагорични, толкова и опит да се опитоми еротичното начало, да се изгради гръбнака на цял един жанр, който разсъблича автентичния женски глас, на една поетика на страстта, която има свой собствен пулс, свой собствен ритъм.
               Целият сборник представлява поредица от ескизи на страстта, логически (об)вързани помежду си. В началото скандални и шокиращи, разказите плавно се придвижват към пълното размиване на реалност и блян, хипнотизират читателя и го въвеждат в свят, в който ограниченията не съществуват.
               Колкото и скандални да звучат историите на Нин, те изиграват основна роля за утвърждаването на една нова роля на жената, не само в литературен, но и в чисто социален план – жената, като господарка на собствените си желания и искания. От тази гледна точка, „Делтата на Венера“ е разрез в тълкуването на секса, издигане на женското разбиране равнопоставено до мъжкото:
               „Съществува голямо несъответствие между яснотата на Хенри Милър и моята двусмисленост, между неговата хумористична, раблезианска гледна точка за секса и поетичните ми описания на сексуални взаимоотношения.“

            „…подражавайки на мъжете тя съвсем не се освобождава от тяхното влияние.“

            За желанието, за чувството за вина и за свободата Нин разказва в един сякаш разтеглен оргазъм. Отблъскващо, оголено и възбуждащо, това четиво следва да бъде обходено като един разюздан акт, довел до революция в историята на литературата. И като едно логично изследване на женската сексуалност – често непредсказуема, но следваща своите собствени пътеки. Публикувани за първи път доста по-късно след създаването им, а преиздадени в нова книжна премяна едва тази година, разказите от „Делтата на Венера“ са оргазмено гъделичкащи любопитството, носят напрежение и обединяват читателските роли на воайор и ексхибиционист до пълното освобожедение, до тоталното оголване по себе си.