четвъртък, 29 септември 2016 г.

„Дивашка жътва" от Карл Хофман – различната история на канибала

карл хофман
„Дивашка жътва“ от Карл Хофман (издателство „Ерове“, превод: Йордан Тодоров) е мъжка книга – привидно първична, изградена само от образи, а всъщност многопластова и дълбока.
Историята, върху която се базира сюжетът на романа е съвсем истинска. През 1961 г. богатият наследник Майкъл Рокфелер е на експедиция в централна Нова Гвинея. Съвсем по момчешки, а и вдъхновен от Музея за примитивно изкуство на баща си, той се отправя на юг, към така наречените Ловци на глави – изпълняващи ритуали на канибализъм в областта на Асмат. Една преобърната лодка, увереността, че всичко е възможно и навярно чистата случайност превръщат приказката в трагедия, когато Майкъл изчезва.
Именно с фикционално разгръщане на евентуалното принасяне в жертва на младия Рокфелер от Ловците на глави започва приключението на американския журналист и писател Карл Хофман, а и на четящия. Привидно жестокото начало обаче не отблъсква, а напротив, реалистичността на действията сякаш засилва притегателната сила на романа.
Книга за пътуването – "Дивашка жътва" разказва паралелно за пътуванията на Майкъл Рокфелер из Нова Гвинея и за разследването на Хофман петдесет години по-късно, отвело го до същите враждебни брегове, където духове и хора живеят неразделно според вярванията на примитивните асматски племена.
Ако очаквате това да бъде поредната хорър история или трилър с предизвестен край, жестоко се лъжете. Хофман създава научно изследване, но пригодено към нуждите на любителите на художествената литература. Фикционално и реално се сливат в едно и излагането на факти и доказателства се случва, се разказва, се съпреживява. Смъртта на един от най-богатите наследници в историята се поставя в контекста на времето си, се превръща в кризисна точка на развитието на отношенията светско-примитивно, свое-чуждо. В този смисъл, романът остава преди всичко и история на пътя, история на развитието на цивилизацията.
Сблъсъкът с друг свят е шок не само за изолираните племена, но и за неподготвения американец/европеец. И всяко чуждо присъствие е заплаха, която изисква дебнене, опознаване, надскачане на страхове и очаквания. А приближаването един към друг се оказва бавен и болезнене процес.

„Дивашка жътва“ омагьосва с първичността си и буквално поглъща читателя. Това е мъжка книга за приключения, носеща знания, които следва да се преглъщат бавно, на хапки и елиминирайки собствения скептицизъм. Похвално е, че вече е поела своя път към българския читател. Похвално е и че това е първият избор на заглавие на издателство „Ерове“, което се е справило превъзходно с оформлението. Искрено им благодаря за удоволствието, което ми причиниха. Такъв наратив не съм срещала от години.

вторник, 27 септември 2016 г.

"Писма до един млад поет. Писма до една млада жена. Райнер Мария Рилке – Марина Цветаева. Кореспонденция" – поетична вселена в проза



maria rilke
Ако приемем, че човекът е място, емоционална територия, то  „Писма до един млад поет. Писма до една млада жена. Райнер Мария Рилке – Марина Цветаева. Кореспонденция” (издателство „Колибри”. 2016; превод: Майа Разбойникова-Фратева)  е издание, което побира в себе си цяла поетична вселена. Писмата на представителя на немския романтизъм размиват границата между формите, създават неразрушiiмо единство между прозаичното и поетичното и канят читателя в света на душата Рилке.

В „Писма до един млад поет” се поместена кореспонденцията между Рилке и младия, литературно изкушен офицер Франц Ксавер Капус, в която немският поет споделя своите възгледи за смисъла на творческия акт, за нуждата от самота като катализатор на вдъхновението. Речта е лупата, през която всяка емоция хиперболизира; инструментът, чрез който връзката с външното спира да бъде цел и чрез който погледът се обръща навътре – към интимното, към сакралното. Десет писма, разменени между 1903-1904 година, остават едни от най-влиятелните есеистични форми, посветени на литературата.

„Не сме като у дома си в нашия свят...”. За Рилке бягството и изгнанието са съдба.
„Писма до една млада жена” – втората част от изданието на „Колибри” разкрива вътрешните му странствания. Сред думите му, отправени към неговата приятелка Лу Саломе, са разпръснати множество частици от битието на поета и човека Райнер Мария  Рилке. Епистоларната форма се размива, придобива измеренията на рефлексии, на тресавище, водещо до потъване в поетиката на интимното.

райнер мария рилке
Но може би най-докосваща (ме) е кореспонденцията, която Рилке разменя с руската поетеса Марина Цветаева – водена на немски, но сякаш кодирала два различни езика заради играта на стиловете, която започват в търсене на безспорна форма на обвързване, на безапелационно любовно признание. И в този смисъл думите, разменени помежду им, надскачат физичното, превръщат се в метафизично изживяване, в рисковано оголване пред другия.

Поезия, лишена от строгостта на формата – писмата на Райнер Мария Рилке спокойно могат да се разглеждат като литературно произведение, като литературно откровение, след което читателят ще излезе по-чист (от reiner, „по-чист”) и по-красив.Te са малката нощна музика, с която територията на човешкото, на творческото става лесно проходима и непосилно лека.



вторник, 20 септември 2016 г.

„Кръгът" от Дейв Егърс или прекрасният нов свят

Koгато единственият изход от „Кръга“ е навътре

дейв егърс
Нямах търпение да разгърна „Кръгът“ на Дейв Егърс (ИК „Жанет 45“, 2016; превод: Ана Пипева). Може би заради многото похвали, които чух за книгата, може би заради интереса, който предизвика у мен публикуваният преди време откъс в брой на списание GRANTA. В крайна сметка, обаче, „Кръгът“ е книга с много потенциал, страхотна идея, но твърде постен език (макар да приемам, че може би именно това е била целта на автора).
Въвеждащ читателя в един утопичен свят, „Кръгът“ проследява кариерата на 24-годишната Мей Холанд в най-популярната компания на света. Благодарение на своя близка приятелка от колежа, Мей се оказва част от общество, което гради бъдещето, надскача анонимността и разголва човека... до емотиконктата.

В кръга работят най-добрите специалисти в света, най-светлите умове. Мей е очарована от новия си дом, родителите ѝ се гордеят с нея и само нравоучителните речи на асоциалния ѝ бивш приятел Мърсър хвърлят сянка върху бляскавото ѝ начало.

В свят, в който всеки е част от социална мрежа, пред която Фейсбук все още бледнее, и в свят, в който едно намръщено личице, дори неанонимно, означава срив в  личностната системата, откритостта обаче се оказва извратена и дори жестока. Правеща човека по-премерен в думите, преосмислящ всяко свое действие и оплоскостен до размерите на един екран. Безкрайно скучен и безкрайно роботизиран.
Постепенно утопичната картина се заменя от гротескови сцени. И когато раят става твърде съвършен, Егърс затваря кръга на ужаса. Бъдещето, към което човечеството сякаш вече е поело, е безкрайно нарцистично и превръщащо човека в прислуга на технологиите и социалните медии. И по-страшното не е в липсата на мимики по лицето, а в реалността на примирението, на привикналостта към постепенното размиване на границата между азово и социално. Жанрът на „Кръгът“ е антиутопия, но вероятността Егърс да бъде причислен към представителите на реализма е напълно обозрима.

И колкото и добра скрита документалистика на времето да е „Кръгът“, целенасоченото опростяване на диалозите и на героите беше нещото, което дразни и сякаш притъпява ефекта на книгата. Мей, Ани, всички представители на „Кръга“, Калден, че дори и Мърсър са приравнени до 2D образи, кръгът си остава кръг и никога сфера.

Впечатляващ в книгата се оказва финалът – лишен от целенасоченото захаросано звучене на цялата творба. „Кръгът“ се затваря кинематографично, плавно и напълно очаквано. Логично и семпло завъртане на оста. И именно тук се крие силата на романа – в 2 страници Егърс успява да сломи читателя, а думите му да преминат като валяк.

Тук е мястото да се отбележат чудесно подбраната корица, изразяваща минимализма на този свят и добрата преводаческа (Ана Пипева) и редакторска (Невена Дишлиева-Кръстева) работа.

В заключение, „Кръгът“ е нужна книга за всеки млад читател, която макар да не достига до размаха на Оруел или Хъксли,  скоро може би ще бъде твърде реална, за да остане незабелязана.










понеделник, 5 септември 2016 г.

„Предателства" от Йосип Новакович

новакович
„Предателства“ от Йосип Новакович (изд. ICU, 2016; превод: Елка Виденова) е сборник с военни разкази, в който битката се води не толкова фронта, колкото по цялото тяло на героите.  Новакович създава един трагикомичен свят, в който невинността бива изместена от съмнението, а парадоксите са градушката куршими, в която се дави жлъч(ка)та.
11 истории побират в себе си невидимите нишки на страха и на страстта. Фабулата на тези разкази се разгръща далеч извън границите на бивша Югославия, конфликтът надскача политическото, надскача балканското и придобива универсално, по човешки близко звучене.
Спорен е въпросът дали ще намерите смешното из наратива на Новакович, макар авъорът да е успял да съхрани в героите си онази живителна сила, благодарение на която надеждата никога не умира. Още „Жлъч(ка)“ (може би един от любимите ми разкази) стиска читателя страстно за гърлото, изпива очакванята му и оставя усещането за погнуса, но и за познатост, за дивашка близост.
Съмнението знае всички пролуки в тялото и в душата, плъзга се по кожата, всичко знае, а персонажите в „Предателства“ са жертва на сентенцията на Солерс „Никой не знае кои сме.“. За да не предадат историята, те често предават самите себе си, но всичко това минава с усмивка, с готовност да се прегърне  абсурда.
Многообразието в съмнението и смелостта на героите – в тях се крие чарът и свежестта на този сборник. Въпреки войната, въпреки мрака.
И все пак, Йосип Новакович не преде нишката на една лека сюжетна линия. Той нюансира, нагнетява, натъжава. И изпраща отвъд копнежа за отмъщение, отвъд мечтата за прошка.
Историите в „Предателства“ се носят из въздуха като снежнобели „пера на гугутка“. Галят погледа, преди да одерат безмилостно окото.
Браво на ICU за прегръщането на трагикомичния стил на този автор. Както и на Елка Виденова (преводач), Ива Колева (коректор) и Невена Дишлиева-Кръстева (редактор) за добрата работа. Такива книжни издания се носят с много обич в чантата.