събота, 29 октомври 2016 г.

„Няма да получите омразата ми“ от Антоан Лейри – когато раната помни болката

антоан лейри
По думите на Емил Дюркем, религията се различава от личната вяра по това, че тя е „нещо, крайно социално“.  Понякога обаче крайно социалното се превръща в атрубут от един жесток театър на ужаса. През 2015 година този театър си имаше име и то беше Батаклан.

„Няма да получите омразата ми“ от Антоан Лейри (изд: „Сиела“, 2016; превод: Паулина Мичева) е книга, далеч от литературните претенции, но лична хроника на едно от най-травмиращите събития в последните години за западния свят.
В координирана серия от терористични удари в Париж екстремисти от „Ислямска държава“ убиха 130 човека. В концертната зала „Батаклан“ те извършват истинска касапница, атакувани са и хора в барове и ресторанти. Трима от атентаторите се самовзривяват по време на приятелски футболен мач между Франция и Германия на „Стад дьо Франс“.Deutshe Welle
„Аз съм просто един от многото.”, казва журналистът Антоан, а неговото  отворено писмо за броени часове обикаля интернет. То обаче е само част от цялата история на една трагедия. А трагедията винаги е лична и цялата емпатия на света и всички домашно приготвени супи няма как да изтрият спомена за болката („белегът помни раната,/раната помни болката“, Марк Странд).

„Няма да получите омразата ми“ не е лесно за преглъщане четиво. И дори смъртта да е предизвестено събитие в човешкия живот и аргументът „милиони хора умират всеки ден в други конфликти по света“ близостта на ужаса, откровеността и простотата на разказа, натрапливото усещане за пъплеща по страниците скръб правят хрониката на Лейри лична, болезнена и обезоръжават всяка възможност за отдалечаване, за изграждането на стена между наратив и читател.

Преобръщането на света е на един куршум разстояние.
„Градът на светлините бе унищожен в същия миг, в който очите и се бяха затворили. Толкова големи очи, че виждаха света в неговата цялост. Толкова големи очи, които никога вече няма да видят сина й.”
Понякога ми се струва, че най-кратките и най-просто разказаните творби се оказват най-тежки за понасяне. В оскъдността им пукнатините по гладката повърхност на ежедневието изпъкват по-болезнено, по-необратимо.

 „Няма да получите омразата ми“ обаче все пак носи светлина. Тя е обединеният вик, обезвъзмезденото мълчание на хиляди други. И носи надеждата, че все пак можем да сме хора. Че трябва да бъдем човеци тогава, когато обстоятелствата ни тласкат към пропастта на зверството.

Тези 90 страници и чудесната корица на Дамян Дамянов имат повече тежест от всички сменени снимки в социалните мрежи с приложено френското знаме към тях. Те са и вашето евентуално откровение. Дано не се налага повторното му изричане.







неделя, 23 октомври 2016 г.

„Каквото ти принадлежи“ от Гарт Грийнуел – далечноблизък реализъм

гарт грийнуел
Отнема ми известно време да разбера защо „Каквото ти принадлежи“ от Гарт Грийнуел (изд. Black Flamingo, превод: Надежда Радулова) успя за кратко време да влезе под кожата на доста мои познати. Първоначално усещам леко раздразнение. Мирослав Пенков и Георги Господинов категоризират книгата като шедьовър, определение, към което знам, че няма как да се присъединя. Няколколко дни след прочита обаче всичко си идва на мястото. Отговорът на първоначалния ми въпрос се прокрадва изпод голото мъжко тяло на корицата. „Каквото ти принадлежи“ е далечноблизък реализъм. София – на една страница разстояние. Но дори ако сърцето ѝ е голямо, то спасението невинаги дебне отвсякъде.

Всичко започва в познатите тоалетни на НДК. Или човек поне си мисли, че са му познати. Докато не ги види през очите на един американец. Разказвачът на Грийнуел е преподавател в елитен колеж в София. Митко е жиголото, което завинаги променя живота му.

„Фактът, че първата ми среща с Митко Б. приключи с, макар и незначителна, но все пак измяна, би трябвало да ми послужи още тогава като по-сериозна поука, която би намалила, а може би дори премахнала напълно сексуалното желание, което изпитах към него.”

Не ми се иска да разглеждам книгата като политически коректен труд относно развитието на социалния статус на хомосексуалните мъже. Нито пък като апотеоз на любовното чувство. „Каквото ти принадлежи“  е по-скоро книга за зависимостите, за онези обсесии, които паразитират в нас, обладават мислите и живота ни и оставят траен отпечатък, никотиново петно, обрекло свободното дишане на провал.

Mитко е контрапункт на добрия и възпитан преподавател американец и може би поради тази си противоположност привлича разказвача, оказва се негова ахилесова пета, която съдбата нарочно улучва и прави всяка крачка напред неизбежна. Сладкото прегрешение, на което всичко е изначално простено.

Наративът на Гарт Грийнуел е плавен, логичен. Тази приказка за страстта е мъжки поднесена, без преструвки, но и междувременно звучаща някак невъзможно, някак твърде наивистично. Липсваше ми емоцията, липсваше ми лудостта, която носи обсесията; която би предизвикал този хирургически разрез на любовния дискурс. Крясъкът на нуждата. А и някъде сред почти сюрреалистичната картина на София на другите, онази София, която само засичаме по улиците на Лъвов мост и от която бързаме да извърнем глава, ми се прииска акцентът да падне именно върху контраста, върху София на различията.

Поздравления за превода на Надежда Радулова за красиво и стегнато изваяните думи, както и на Black Flamingo за корицата и оформлението на изданието.  „Каквото ти принадлежи“ обаче не успя да ме омагьоса така, както омагьоса други мои познати, не предизвика нужния смут у мен, емоционалната вихрушка. И преди да бъда обвинена в обикновен цинизъм, ми се ще да отворя скобата, че знам защо и с какво тази книга се отличава толкова много от други добре разказани истории за любовната обсесия, може би защото е един добър опит за хроника, но в никакъв случай книгата не би останала близка на сърцето ми като читател.










събота, 8 октомври 2016 г.

„Нищо" от Яна Телер – треморът на смисъла

При досега с такива книги нищо няма смисъл. Нито реденето на удивителни, нито опити за критическа дисекция по наратива, нито рекламни слогани. Нищо особено книга. И в крайна сметка толкова нещо, с което шега не бива.
яна телерНе мога да кажа, че пишейки тези редове, се чувствам добре. Напротив, едно тягостно чувство е легнало на сърцето ми. И може би само усещането, което „Нищо“ от Яна Телер (изд. „Лабиринт“, 2016; превод: Емилия Масларова) оставя, има значение при решението дали да преминете отвъд дървото, отвъд семплото заглавие на корицата.
С една наглед универсална,  приказно започваща история и с простички изразни средства Яна Телер си играе на котка и мишка с читателя. Поднася му сериозното, вечното, философски неразгаданото. Какво е това СМИСЪЛ. И защо според напусналия класната стая Пиер Антон НИЩО няма СМИСЪЛ.
Да се опълчиш на ежедневните разбирания и да изобличиш комерсиалността на живота – нихилистичната позиция никога не е водила до по-страшни последици. И истини.
В опити да убедят своя съученик Пиер Антон в смисъла, група ученици извършват немислими неща. И докато в началото всичко звучи като сладка тийнейджърска история, в един момент в читателя нещо се прекършва. Чувството за грабеж, за посегателство над самия него надделява. И сърцето се свива в тягостна молба – не отивайте по-натам!
Най-въздействащото изразно средство на Телер – простотата, с която разказва. Спокойствието в тона на главната героиня Агнес. Пречупени през нейния поглед, събитията в книгата са някак  по-близки,  по-страшни, още по-ужасяващи.
Бол-ка – е нещото, което остава след тази книга. Загуба. И е факт, че макар да жонглира с наглед преекспонирани теми, „Нищо“ ужасява. Фактът, че главните герои са деца, логичността на всяка една тяхна стъпка към пропастта, жестокостта, но обосноваността на всяко решение нагнетяват напрежение, а нарочно оставените полупразни страници  се оказват най-тежки за разгръщане.

Антиутопията „Нищо“ на Яна Телер е тремор, след който читателят изпада в състояние на амок. Не очаквах да ми окаже такова влияние, не очаквах да извади от релси структурираното ми ежедневие. Но я мисля. Поздравления на издателство „Лабиринт“ за чудесното оформление, добрия превод, добрата коректорска работа на Ива Колева и най-вече за смелостта да стигнат до финала на романа. Защото със смисъла шега не бива, нали?