четвъртък, 29 март 2018 г.

„Остайница” от Рене Карабаш – говори Тя


При книгите ситуацията е такава – те или ти харесват, или никога не намират място в сърцето ти. И е малко вероятно която и да е сила на земята да промени това в конкретния момент.


Случи се така, че „Остайница” от Рене Карабаш ми хареса. Дори всичките ѝ несъвършенства, рожба на онова поетично нетърпение на младостта, от което и аз често страдам.
„Остайница” от Рене Карабаш (изд. „Жанет 45”, 2018 г.) е иначе първият роман на поетесата. Нетипичен, нетрадиционен и несъзнателно разрушаващ една традиция.
Да забравиш пола си доброволно в името на рода – това е съдбата на всяка „остайница”.
В малко албанско селце Бекиа става глава на семейството. Избира това да се отрече от същността си пред това да се омъжи насила. Кръвната отплата обаче необходима и нужна, за да изчисти името им. A „лошият късмет” да се родиш момиче в свят, в който всички бащи искат момчета, има своята цена.
„кой казва, че не можеш да пипнеш смъртта
 можеш, на ръката на някой обречен на смърт, черната лента на ръката на всеки втори в селото, на всеки, влязъл в кръвна вражда, на всеки, който има да умира, на всеки, който има да убива, Неманя трябва да убие мъж от рода ни, за да си върне честта, Бекиа, избирай, мен или брат ти”
Някъде там ще се появи и една история на жена, обичаща друга жена. На наранен брат, който се разкайва за причиненото зло. И едно изкореняване, което променя пътя на главната героиня.
„На татко момчето” е най-топлата дума. И най-болезнената рана. Рана или смърт.
заклех се
Рене Карабаш създава наратив бълнуване. Напевна изповед, уж пред журналист, а всъщност пред самата себе си. Кой пише тези редове до края на романа не става ясно – дали обърканата и влюбена Бекиа („спасена”), дали така желаният, но съчинен Матя, дали един трети персонаж, който проговаря аха на края на книгата или думите извезват тях самите…
В продължение на две години авторката е изучавала Кануна на Лека Дукагини. Фактите, макар да са важни, обаче са без значение. Върху тях не се акцентира, те са онзи понятиен фон, който обгражда преживяването в рамка. Защото ограничението на свободата е еднакво възможно както в строго патриархалното общество, така и в привидно демократичната държава тогава, когато стереотипите не са отмити от паметта.
Толкова е хубава тази книга – с вкусния си и плътен език, с налудничавото си бълнуване, с приемането на човека, на Бога, на традициите такива каквито са – че ми се искаше Рене да ми беше дала още моще сто страници разплитане на преждата от думи. Защото бъркането в душата на читателя е сладко-горчиво.
 „Остайница” не натрапва отношения. Не епилира вижданията на читателя. Тя е забързано, задъхано откровение. И клетва. За изборите и за онова, което е вечно, което не може да бъде назовано
Важна книга, ако трябва да обобщим.

понеделник, 5 март 2018 г.

„Майстори на феи“ от Весела Фламбурари


Фейчовци и феи, обединявайте се!

„Майстори на феи“ от Весела Фламбурари (изд. Upper Earth, 2018; илюстрации: Нели Друмева) ухае на ягоди и вълшебства така, както само една добра приказка може.

                Магията започва някъде на улица „Грънчарска“ № 77, където се е сгушила старата работилница на госпожица Елза. Изпод ръцете ѝ се раждат всеки ден точно седем фигурки. Седем грациозни феи. До нейния дом бумти заводът на г-н Бешков. Неговите дозини фейчовци обаче така и не успяват да завоюват мястото в сърцето му, което крехките фигурки на Елза тайничко са извоювали.

                Еднa вечер светът се обръща, когато се намесва злият калъп на г-н Бешков. И преуспяващият, но коравосърдечен господин се оказва затворен в тялото на един... фейчо.

                В историята на Фламбурари се мотаят грижливи животни, джуджета, фраули,
гномчета, че и таласъми.

Уникалният микс между фолклор (предимно скандинавски) и класически приказни елементи превръщат „Майстори на феи“ в истинско удоволствие за момчета и момичета от всяка възраст, които не ги е страх от завоите, които магическата река на Фламбурари може да предложи.

Пътуването из страната на Седемдесет и седемте луни не изисква да разбирате каквото и да е от феи или фейчовци. За него е нужно просто да сте запазили сърцето си чисто. Ако ли пък е късно за това и вече се чувствате „твърде“ пораснал за такива „измишльотини, то на улица „Грънчарска“ № 77 може да откриете лек за натежали от грижи души. С аромат на ягоди и с ромоленето на седемдесет и седем миниатюрни водоскока.

Снимка: Kafene.bg
                Браво на „Горната земя“/Upper Earth за чудното издание, на Нели Друмева за красивия поглед, който ни дава над света на феите, както и на Весела, естествено, че хич не я е страх да крачи из света на магията.

„Каменното ложе“ от Маргарет Атууд

След антиутопията „Разказът на прислужницата“ канадската писателка   Маргарет Атууд скача в сенчестите води на разказа. Оказва се, обаче,...