Със
сигурност сме се срещали. Може да е бил онзи сърдит дядо, с когото спорих, че в
книжарница не се продават „подвързии“ за учебници. Може да е бил и милият човек
от пазара, който се смя, че не мога да си избера ябълки десет минути. Или господинът от метрото, който намусено сумтеше до мен в метрото, докато ми правеше
място да седна.
Някъде
сме се срещали с този Уве и го знам.
,,Човек
на име Уве“ (ИК Ciela)
излиза от блогърските писания на Фредрик
Бекман и започва своето бягство от света. Но светът е огромен и спасение
дебне навсякъде. Дори когато не го искаш.
Уве е дразнещ до смърт съсед, сприхав и заядлив купувач,
вечно критикуващ облак. Уве е рязък и няма да бъде учтив с вас. Изобщо, Уве е 59-годишно
сприхаво старче, останало без своята „бабичка“ и напомнящо, че правилата трябва
да се спазват. Досада.
„Уве нямаше склонност към празните приказки. Беше разбрал, случи се напоследък, че
това е сериозен недостатък. В днешни дни човек трябваше да умее да дрънка за
какво ли не с всеки нещастник на една ръка разстояние само защото така било
„любезно“.“
Но
Уве ще ви помогне. И вие може и да не забележите тази помощ. Защото често си
спомняме по клюкарски думите, но не и делата.
Бекман
създава нов „Стогодишният старец, който скочи от прозореца и изчезна“, но с
по-топло звучене въпреки присъствието на скандинавските разбирания за света.
Героят му вярва:
„в справедливостта и честността, в
упорития труд, в това, че докато си на този свят, трябва да постъпваш правилно.
Не го правеше, защото щеше да получи медал, диплома или потупване по рамото, а
защото това е правилно.“
Но
това е скрито дълбоко в последните страници на романа. Защото първите 50 са
толкова дразнещи, че съвсем недоразбрах защо Уве спечели сърцата на всички
блогъри и защо тази книга ми бе препоръчвана така разпалено, докато бях в
странство. След първите няколко кратки разказа завесата се вдига, въртележката
се завърта и започва да дълбае надолу, и по-надолу в самотата.
Защото, както може да се предположи, Уве е самотен.
„Хората все
повтаряха, че Уве бил „изпълнен с горчивина“. А той просто не се хилеше
непрекъснато. Нима това означаваше, че трябва да се отнасяме с него като към
престъпник? Според Уве не беше така. Нещо у човека се разкъсва, когато трябва
да погребе единствения себеподобен, който го е обичал. Няма достатъчно време,
което да излекува подобна рана.“
След
смъртта на голямата му любов Соня, пребиваването на света се оказва
бе(з)сил(н)о. „Нима?“, ще кажат по-циничните от вас. „Да“, ще ви кажем ние,
прочелите книгата. Защото Уве е един
неромантичен романтик. От онези, които не ви говорят как ще ви откраднат
звезда, не ви пишат картички и писма, не се фукат с вас пред всички, не си
придават приказни образи (дори и брадати), но от онези, които, обратно на
гореизброените, ще дойдат в два през нощта, ако не ви е добре и звъните вече
пети път по спешност. Какво говоря, няма да се стигне до пети път. Просто
защото така е редно.
„Не
можеш да ме заблудиш, мили ... Ти танцуваш отвътре, Уве, когато никой не
гледа.“
Всичко това, естествено, ще ви се случи, ако сте като Соня –
образ, който също се превръща в любим, дори малко повече от Уве, тъй като
остава съвършената муза до край. Но лошото на музите е, че все някога нещо ги
отнема.
„Да
обикнеш някого е като да се преместиш в къща – казваше Соня. – Първоначално се
влюбваш във всичко ново, всяка сутрин се удивяваш, че нещата са твои, сякаш се
страхуваш, че някой неочаквано ще се втурне вътре и ще обясни каква ужасна
грешка е станала, че няма начин да живееш на това прекрасно място. С течение на
годините стените се зацапват, дървото се напуква, вече обичаш къщата не толкова
заради съвършенството й, а заради недостатъците. Вече познаваш всички кътчета и
ъгълчета. Знаеш как да накараш ключа да не заяжда, когато навън е студено.
Знаеш коя от дъските поддава, когато стъпиш върху нея, как да отвориш вратата
на гардероба, без да скърца. Това са малките тайни, които превръщат дома ти в
истински дом.“
„Всички
хора искат да живеят достойно, но достойнството е различно понятие за
различните хора.“
Докато четете какъв е Уве, ще разберете за човека, който е бил. И ще ви стане мъчно. Защото фразата „Не е честно“ е най-малкото, което
може да се каже. И най-многото, което можете да направите. Защото и да си
поплачете, пак ще ви тежи съдбата на този Човек на име Уве.
Сред страниците ще срещнете няколко забавни и реалистични
образа – на една котка, на едни досадни съседи, на едни продавачи. Бекман може
да бъде обявен за малък гений – все пак е успял да събере в едно печеливши
образи. В романа има котка ( а тя е моята любимка), стар човек, любов и
принципи. Какво по-разнежващо?
Наративът е типично Увевски – кратки и забавни диалози, карфици
забиващи се по тялото; пъстри и същевременно ежедневни картини и трагичкомична
лекота на битието. Цялото повествование е лишено от кич, макар че първите
няколко страници са някак насилствено забавни.
Единственото, което изключително много ме подразни в тази
книга, бяха немалкото редакторски грешки. Че аз винаги съм нетърпелива, когато
пиша за блога и че често пускам експресиите си преди да съм ги редактирала, е неоспорим
факт, поради който не мога да хвърлям
голям камък, но все пак когато работиш по вече готов текст, подготвяш „продукт“ и
си назначен за „редактор“ някои неща може да бъдат избегнати.
„Човек на име Уве“ от Фредрик Бекман е човешки роман.
От онези, които не са висока класика, но са реалистично-болезнени. Защото са
лишени от поза, вероятно и от естетическото схващане за красота. Това е книга, която първо ще ви срита
преди да ви прегърне, за да провери хора ли сте или не. Която ще ви покаже набръчканата кожа и треперещите старчески ръце преди дългите коси и русите къдрици. И точно това я прави
толкова близка до сърцето. Определено роман, който препоръчвам. А след него се оглеждайте. Защото някъде сте срещали този Уве.
И го знам.
Още:
http://knizhka-s-mishka.eu/
Коментари
Публикуване на коментар