,,Пилгрим'' на Тимъти Финдли. Защото за някои книги е опасно да се говори

            Прозорецът ми тази вечер е отворен. Завесата се повдига. Като човек, който спи и вдишва дълбоко зимния въздух. Вечерта е безснежна, а аз съм празна вселена – два клепача, подути от безсъние. Лежа на пода на стаята и  очаквам последната страница на Вечния човек.

За някои книги е опасно да се пише, защото ''знаем азбуката им откъслечно''. А след тях нищо няма да е съвсем каквото е било.

,,Пилгрим‘‘ (изд. Леге артис, 2012) е една от тях. 

Тимъти Финдли не е типичен канадец. В книгата му човек не може да намери и намек за това стереотипно канадско ,,Извинете‘‘.  А тук такова би било нужно, ако се има предвид дълбочината, която ти нанася. Потъвам думите му за втори път. Като пред екзплозия.

Да си самоубиец, който не може да умре,  е кръст, който не всеки може да понесе. На 15 април 1912 година в швейцарската психиатрична клиника „Бургхьолцли” след неуспешен опит да се обеси постъпва странен гост на име Пилгрим. Седем часа смърт не стигат и сърцето му отново започва да бие. Туп-туп, туп-туп – отмервания на един вечен часовник. На една умора. Той е Вечният човек, постоянният пътник през вековете. Еманацията на Алфата и Омегата в човешкия живот.

            На прага на клиниката Жената, която говори с течението и ненавижда зимната светлина, обичащата до безбожие своя странен приятел, лейди Сибил Куортърмейн търси нежелано от него спасение. Изкуствената усмивка на д-р Фуртвенглер, завеждащ клиниката, обаче, е безсилна пред пациент като този. Мълчанието е единственият получаван отговор, а дъхът е спрял.

            Ако само онзи, който носи хаос в душата си, може да роди танцуваща звезда, не би следвало да е изненада, че само психологът Карл Густав Юнг би намерил точната реалност, в която да се срещне с Пилигрим. Двамата потъват в сложността на логиката на един вечен ум, а мярката на времето е да се живее или не.

Пилгрим е извор на тъга. Той е гневен и тъжен. И не иска да помни. Вдишването и издишването през поредната зима, макар и бяла, не носят ангели. Кататонни са. И празни като вселена.

Швейцарският психолог започва тежка битка с пациента си, която променя и него самият.  Противоречив в своята детинска невинност и аналитична строгост, Юнг е и симпатичен, и отблъскващ за читателя. На моменти дори жалък. Несправедливото му отношение към жена му Ема, съмненията в точността на теориите му и невъзможността да вникне напълно в света на Пилигрим го оставят загледан навътре. Дълбоко, към мястото, на което се преглъща душата.

            Из дневниците на Вечния човек следи оставят Леонардо да Винчи, Оскар Уайлд, Тереза Авилска и Хенри Джеймс и доказват, че ,,страшното започва едва с красотата‘‘ (Рилке). Без значение каква. А вечността е най-тежкото съвършенство, пред което всички думи са непотребни.

Но да замълча, защото рядко се намират по-оригинални или дълбоки романи. Защото за някои книги е опасно да се пише. Защото, като изключим епилогът, който за мен бе едно не-до-там-добро-стихотворение, творбата на Финдли е подобна на спящо лице, по което не може да се чете.

Едното ми око заспива. С другото продължавам да гледам към снежната корица. Единственото, което ме държи будна, са смътните спомени от отговорите, които ,,Пилгрим‘‘ дава. Или по-скоро от въпросите, които заравя за втори път в мен. Затова, ако не искате да страдате от бели петна за вечността си– разгърнете я.