„Където за кратко е имало куче“ от Боряна Нейкова – младата зрялост на българската литература

                Най-кроткият ми кошмар – сухотата на погледа след допира с книга; мълчанието на лавицата, която бойкотира приема на новодошлите страници; премереният и шлифован тон на остаряването на думите, ей така, между другите неща.

            „Където за кратко е имало куче“ от Боряна Нейкова (изд. къща „Жанет 45“, 2015) е всичко друго, но не и изброеното по-горе. Първа стихосбирка на носителката на голямата награда на Националния младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев“ през 2014-а, тази малка книжка с 42 лица преобръща хастара на образа на съвременния млад поет. Боряна има накъде да дълбае  по думите, но ги изрича така, че  всичко може да се погълне, да се преглътне и да остане незабелязано между струпаните камъни в стомаха ти. Докато не изпълзи оттам и не те задръсти до гърлото.

   

                Куче

На Георги Господинов

Не искам куче да имам

не искам нищо да имам

за кратко

а после да нямам

завинаги

Не искам куче в къщата

след кучето

къщата

е с едно куче по-празна

с едно куче по-чиста

с едно куче по-тиха

по-тъжна от всяка къща без куче

е онази в която е имало куче

и думата „ново“ употребена за куче

е тъжна

не искам куче да имам

не искам нищо да имам

светът е напуснато място

където за кратко е имало

куче

а после завинаги няма

                Климатът в поезията на Нейкова е благоприятен за покълване. Стилът й очарова с простата на изказа и нагарча с умението да спре точно тогава, когато очите изтръпнат.  Болезнено пристрастяване към стари улици, стари истории и отдавна загубени кучета. Докато мъглата на живота не грохне напълно над привидното спокойствие.

Всеки ден трийсет и осем

Откакто живея на тази улица

всеки ден привечер слизам

надолу по канала

до училищния двор

и през оградата

измервам крачките

които няма да направя

до въпроса

може ли да поиграя с вас?

Той е космополит

По разни терминали

след себе си търкаля

неумението си да живее

                Жонглирането с обектите, съвсем смътно доловимото диаболистично начало,

Боряна Нейкова, снимка на задна корица

както и премереността на изказа са мостовете, които водят до читателя. Те са дупка в театъра, дам,  течение, което понася по парапета на изживени стълби, изранени домове,  от болезнени разпади.

Страх от остаряване

Страх ме е от остаряването

на нещата които обичам

всеки път в който замина да знам

че когато се върна

една стара къща

ще е още по-стара

таванът по-ниско

и по-висока купчината

непотребни неща

не бурите нито плесента

само натрупването

предизвиква разпад

„Където за кратко е имало куче“ от Боряна Нейкова е стихосбирка, подобна на река, чиито води бият реалиите на грозното. Тя изисква просто мятане в нея, без ненужно търсене, без взиране за спасителен фар. Лице в 42 стиха, по което може да се чете, без да остават сухи очите ти (колко хубаво, че това лице е младо и българско), и лице, оставящо те „разнесен“ по Рупчевски, но спокоен собственик на едно... отминало куче.