Просто красивости през Световния ден на поезията

Днес няма смисъл да пиша повече от три реда.
Честит Световен ден на поезията, да се рисувате.
Поздравявам ви без патоси с няколко красивости:

Арго на светлината

Добромир Тонев

"Ще ти дам една кожа , през която
хората ще те виждат отвътре. И да нямаш
никакви тайни. Ти принадлежиш на всички.
Ти си само светлина."
О. Елитис

И бавно се отделяше плацентата
от мрак. Бе вик и плач в началото.
вселената създаде своя център.
Родилката земя отпусна тяло.
Росата няма никога да значи
за двама души толкова надежда -
и Майката и Младенеца плачат.
И хаосът, осмислен се подрежда.
Гръдта си млечна изгревът разголи
и светлината като кръв потече
и Го изпълни до премала с болка,
защото Го пронизваше със вечност.
Той беше предопределен да свети!
Той бе неповторим, той бе свободен!

И той пое с осанката на цвете,
но не по слънчев лъч -
по гол проводник.

Навлизаше - с огромната енергия,
която беше наследил от Майка си -
в света, където произвеждат серийно,
където чувстват и убиват масово,
където любовта, за да не куца,
е повечето дни четирикрака,
където самотата се лекува
дотолкова, доколкото и рака:
където обезобразяват Майка му -
гърдите й, очите й, недрата,
и тя по чудо още ражда тайнства
с машини за уран между бедрата си:
където има временно примирие
и някои мълчат благоразумно,
а други - от казана - претендират,
че са пауни, снесли пълнолуние...
От общия казан,пред който гладните
за супа и за правда се нареждат.
От общия казан, във който бавно
обезкостяват техните надежди...

Той - още потопен в една хармония,
със слънце около устата, викаше
в железните уши на милионите,
че този странен свят върви наникъде.
Говореше за доброта и истина,
за красота говореше, за братство
и мислеше, че като него мислят,
но повечето мислеха обратно.

Докато убеждаваше и спореше,
опрян върху изкуства и науки,
растеше в свойта сладка тиня корена
на глупостта, жестокостта и скуката .
И думите, понеже не излизаха
от неговото собствено страдание,
не носеха утеха или близост.
И пръстът си оставаше във раната.
И хората не искаха да вярват -
живееха в сънлива еднозначност.

Разбра, че да говориш не е дарба,
че ставаш смешен в своята прозрачност.
И той помръкна. С ясното съзнание,
че неговата светлина е чужда,
че неговите сетива и знания
с любов и труд отглеждаха ненужни
декоративни плодове, каквито
със хиляди изгниват по тържИщата
на думите. Да наторяват житото
на Словото. И да отидат в нищото.
Не бе се доверил на своя опит
и виждаше света ограничено,
тъй както жабата през телескопа
на кладенеца гледа на вселената...

Но, Майчице, той чувстваше във образи!

Опипваше ги, дишаше ги, виждаше
единството, абсурдните им сглобки
от цвят и твърдост, форма и подвижност...
Изгубваше се и се преоткриваше
потапяше се хищно, без остатък
и на студа в прозрачната коприва
и в обривите нежни на росата,
на агнето с кръвта димеше зиме,
беснееше напролет с ветровете,
изплезваше се с белите езици
на водопадите към върховете...

Не е ли вече жител на планетата
на скуката, населена с мизерни
движения на мисълта и с клетви,
че утре няма да е като вчера?...

Викът му се разнесе над полетата
над океани, планини и здания
с единственото - маичице! - което
изричаме на болката в капаните.

И Тя го осени. И той потъна
във себе си, в плътта си се разтвори.
Тя - Майка му, природата, бездънната-
отвън и вътре в него проговори.:
"Не утолих глада и твойта жажда
Дойде часът и вече осъзнаваш,
че аз съм те родила за да раждаш,
създала съм те, за да ме създаваш.
Не са като на другите очите ти
и кожата ти свети някак странно...
И аз, която притежавам Всичкото,
полагам го в нозете ти Избранико!
Разнищвай го на звуци и на образи,
спасявай го по невъзможни принципи -
създавай свят по образ и подобие
над себе си. И той ще е единствен.
Единственото твое оправдание,
че тук си дишал, разсъждавал, чувствал!
Ще вярват в твойте радост и страдание,
ако повярват в твоето изкуство"

И му изми очите със росата.
И той прогледна - не! - и той Усети
безкрайната игра на чудесата
в околното, от себе си обзето.

Природата - зелена класна стая,
а синьото небе - дъска за писане...
Уплашен ли е бил или замаян?
Какво ли в тези мигове е мислил?
Какви ли тебешири са му трябвали,
какъв ли ръст! - за да достига всичко?
Звезди върху него вместо ябълки
са падали - да мисли по-различно?

Или това са само светли мигове
в живота му по кучешки орисан?
Или това са обичайни митове,
с които суетата го дописва?
а може би пред чашата със вино
той е проклинал дарбата си трижди -
било му е и болно, и обидно,
че той е сляп, а другите не виждат,
че не сред идиличните картини,
а в тъмното мазе на обществото
си е измислял вишни и царкини,
защото са му липсвали в живота?
И потопен в мастилото на здрача,
след толкоз рани и стихокървене,
е искал сам да провери с бръснача
дали все още има кръв по вените?
Или от слава и от власт прикоткан,
се е превърнал в злобно прилагателно
и са се заобичали с живота
подобно змии - страшно и трогателно?
Или след някой сит на скука празник
се е събудил чужд и безразличен
и е усетил, че е сам и празен,
че в пръстите му няма електричество,
че спомен са сезоните на тръпките
и котви и платна са вече спуснати,
че думите с потайни миши стъпки
красивия му кораб са напуснали,
че Словото и той се гледат умно,
като след дълъг брак - със уважение,
и всякое посягане към думите
ще води до взаимно унижение.
И оня страх родителски от чувството,
че надживяваш своите творения
и че изпращаш в ада на изкуството
невръстни мисли, чувства, построения...
Защо сега да ровим потеклото
на неговата светлокожа раса -
сега, когато трябва да работи,
сега , когато трябва да се радва?
Сега, когато корабите снажни
на Словото с безкрайното се срещат -
защо да правим остров за прокажени
от неговите страхове и грешки?
За да заселим в този свят на раните
и здравото му чувство за нещата ли?...
Под сметките на свойте биографии
поетът ще постави сам чертата
на хоризонта. И ще отпътува
да търси пристани за светлината.
Над златното й руно ще будува,
под сребърната завист на луната.

СВЕТЪТ Е НАШЕ НАСЛЕДСТВО

Луис Росалес, превод Рада Панчовска

Балада за това, което винаги се отлага

Считай се жив и започни да се лекуваш,
останалото няма значение.
Достатъчно е да промени мястото си радостта,
която никой няма.
                              Сега
започни да правиш любов.
                                                Пролетта
е винаги в очакване,
                                макар да ни се пада
някакъв глад за света при подялбата
и някаква странна печал
да кара костите ни, като поискат,
да играят на домино по килима.
Считай се жив; достатъчно е,
стига ти да живееш като даващия милостиня,
стига ти да потеглиш и животът
да добие преходната си
и мощна истина:
                            Всичко се случва
колкото е могло да бъде:
                                        пеперудите
не са звезди: летят
само един слънчев ден и окапват.
Не избирай пътя си: няма пътища,
светлината е светлина, както сянката е сянка,
считай се жив и започни да се лекуваш,
останалото няма значение.

Има такъв, който погребва малко по малко света
и на брега, уморено, морето се дави.
Не очаквай чудо, което да ти отнеме
от душата тази печал;
вече няма нищо, което да питаш, няма нищо
за отговаряне,
                    има неща.
Виждаш ли ги? Гледай ги добре, защото думите
са дъжд над морето.
                                Като чаша
вино трябва да пиеш
живота капка по капка,
защото горестта опива като виното,
додето можеш да кажеш:
време е,
не знаем за какво,
                            не го знаем,
нито ще го узнаем, но няма значение,
дойде и това е всичко:
                                    тласка ни;
наш е и ни подсилва.
Считай се жив и не питай
какво трябва да правиш:
                                          време е.

Никой
Емили Дикинсън, превод Цветан Стоянов

Аз никоя съм. А ти кой си?
Ти също ли си никой?
Тогава двама сме. Но не издавай - 
че те ще ни навикат.

Колко е мрачно да си някой
- и като жаба мокра -
да казваш цял ден свойто име -
пред възхитена локва!