Мислите
ми са вечен залез, притиснат от натиска на зелената врата, зад която се крия от
хората. Прозорецът е пред мен, но съвсем съзнателно спирам светлината. Не искам
никой да ме види.
Но
това спокойствие е временно. Защото тук ‚,няма места за сбогуване‘‘.
Намирам
се на 2000 км от вкъщи. И думите, които изсипвам на скъпия ни език, не са разбирани
от никого. В такива моменти, аз се вкопчвам още повече в тях и посягам към
поезията.
Наскоро
(преди две седмици?) ИК ,,Жанет 45‘‘ публикуваха стихосбирката на Иван Брегов
,,Няма места за сбогуване‘‘. Признавам,
че от него бях чела съвсем, съвсем мъничко – толкова, че да е достатъчно да разчовърка
интереса ми, но да оставя знака въпросителна изписан на челото ми.
После
дойде корицата.
Красивост.
После
дойде първият поместен стих.
Тихост.
,,Няма
места за сбогуване‘‘ не е образцова поезия. На места ритъмът не е до там изящен.
Този мъничък факт, обаче, я прави близка – близка и топла. Въпреки самотата.
Меланхолии
и малки снежинки. Това е поезията на Брегов за мен. Метафорите му ме удрят в
пищяла, аз започвам да подскачам. И после оставам празна. Като широко зимно
поле.
Съвсем
не мисля, че за поезия трябва да се пише. Тя се чувства. И може би опитва. С
върха на езика. Първо човек проверява дали няма да се опари. Тази стихосбирка е
странно забъркана. Изгарянето настъпва по-късно. И те приобщава чрез тъга.
Авторът
е отличаван и печелил различни конкурси, сред които
,,Веселин Ханчев“, ,,Петя Дубарова“, ,,Южна пролет“; носител на наградата ,,Христо Фотев“, а през 2013-та
година е отличен в конкурса Castello di Duino“ в Триест, Италия. Но това
няма никакво значение. Защото след като я прочетете, няма да искате да се
сбогувате с усещането, с което тя ще инфектира почвата ви.
Коментари
Публикуване на коментар