Слънцестишни ''Разговори с водата'' от Емилия Найденова

                ВНИМАНИЕ: Този текст е силно субективен, емоционален и напомнящ на разтичащи се стъкла. Не се препоръчва за хора без крила.

Приличам на река, която вечно търси своето море. Бълбукам някъде навътре в себе си и се вълнувам. Думите, освен да плуват, могат и да политат. Да пристигат в жълт плик и да измиват  ежедневното до синьост.

Скъпа моя Емилия,

Получих те отдавна, но добрият тон на блогърстването повелява разумно изчакване на момента. Този момент за теб ще бъде утре, 12.06.2014 година, в книжарница-галерия ,,София Прес‘‘, когато ще се вълнуваш в ,,Разговор с водата‘‘.  Този момент за мен ще е във вчера, в днес и утре. Докато се избълбуквам, пишейки ти.

Зеленото в очите ти отново ме учудва – едновременно весело и тъжно. Осмелява се да прави неща, които противоречат на всякаква логика: първата ти стихосбирка (,,Небе за птици‘‘) подскачаше по детски към високото синьо, плезеше се на слънцето и играеше с тревата; втората ти книга е гмурване в синевата на една вода, която надживява повече сълзи, отколкото би могла да погълне. 

 Слънчевата Петя Дубарова в теб продължава да диша. Чиста и нежна, поезията е завързана камбанка на глезена ти. Сякаш откъдето и да минеш, отеква и се усмихва. В ,,Разговор с водата‘‘, обаче, тази чистота е пораснала. Потопила си четката в тъмната гама, а комбинацията между светлината на стила ти и тъжните краски, създават  дълбочинност:

Все по-често

сънувам

стихотворения.

Падат в съня

         като бели перца.

         Протягам ръце,

         Но изчезват –

били са видения...

...никога няма да ги прочета.

         (дали съм права могат да кажат художествените редактори на стихосбирката: Виолета Христова и Камелия Кондова)

         Тъгата, мисля, е най-честият образ при теб. Е, аз бих спряла просто да я назовавам пряко. Бих я оставила безименна, като ,,Ехо от думи‘‘. Но това е защото съм дращеща. А ти си безкотвена:

Не съм блато,

река съм,

променям се,

има камъчета,

има и риби,

има хора, които се давят

и други,

които живяет в очите ми...

Има живот,

растеня всякакви,

вълнения всякакви,

водопади...

Пускам се по течението

И се раждам –

нова река

и нова жажда...

          

         Чета и виждам колко сме пораснали. Как живеем ,,на болктата в последната квартира‘‘. Но ти обичаш. И дълбаеш камъка. С търпението на вода, която може и не се страхува да говори:

Какво трябва да се слуюи,

за да тръгнат думите?

усещам как висят от пръстите

букви, букви, букви

от ръба на сърцето

някой се провиква

о-б-и-ч-а-м.

но какво трябва да се случи,

за да тръгнат думите?

Усещам как изтръпват пръстите

от бялото на листа

но в сърцето на сърцето

някой ми прошепва

о-б-и-ч-а-м.

         В утрешния разговор не мога да присъствам и няма как да прелетя, книжна съм некнига. Но вече сънувам как утре ще тичам. По улицата, все надолу към града. Ще спирам някакви случайни минувачи. Ще ги разтърсвам за раменете и ще им викам: ,,Моля ви, идете при Емилия. Емилия, де, Найденова. Занесете й шепа роса и я поздравете. От Темз я прегърнете.‘‘

*Представянето на втората стихосбирка на Емилия Найденова ще се състои от 18.00 часа на 12.06. 2014г. в галерия-книжарница ,,София Прес‘‘. В случай, че някой умее да плува в морета.