Има семейни вечери, които не са подобни на тези, битуващи в спомените ни от книгите на Джерард Даръл. Такива, които затягат вратовръзките и предизвикват капчици пот по тила при мисълта за тях. Защото да се срещнеш със семейството е избор. Но кое да е семейството и как ще се разлисти то, зависи изцяло от милостта на Фортуна.
Този понеделник, сякаш съвсем неволно, ИК „Колибри‘‘ даряват на книжния пазар превод на книга, която обявява война на нуждата от закупуване само на учебници в този къс от септември. Дори корицата е сигнално жълта. За да напомни - ,,Не ме пропускайте, защото и аз мога да съм учебник‘‘.
,,Вечерята‘‘ на Херман Кох започва невинно. Двама братя, които не се разбират, следва да се съберат на една маса в изискан ресторант, за да си побъбрят. Единият е обикновен човек, водещ тих и щастлив семеен живот. Другият е бъдещият кандидат за министър-председател. Съпругите им са опорни точки. Но от темите като работа, ваканции, избори и филми със Скарлет Йохансон, от комичното поръчване на неразбираеми ястия и треперещите пръсти на новата сервитьорка пред лицето на бъдещата власт, става ясно, че зад тъмните очила на бъдещата премиерша сълзите са оправдани. И съвсем не-до-там-успешно скрити.
Мишел и Рик, двамата 15-годишни братовчеди и синове на двойките са извършили нещо, оставящо безмълвното си присъствие на масата, засядащо в гърлото при всяка хапка на сирена и при всяка отпита глътка старо вино. Какво трябва да направят родителите, за да го прикрият и какви ще са последствията при разкриването на деянието с оглед на непълнолетната им възраст - въпросителната, разперила своите обли черти и точка над масата. Но с резюмето е по-добре да спра до тук.
Фабулата на ,,Вечерята‘‘ на Херман Кох се разгръща бавно - от забавно, през реалистично до трагично:
Щяхме да вечеряме в ресторант. Няма да издавам в кой, тъй като следващия път вътре ще гъмжи от хора, дошли да проверят дали не сме и ние там. Серж беше запазил маса. Винаги той се нагърбва с резервациите. Ресторантът е от оня тип заведения, в които трябва да позвъниш три месеца предварително – или шест, или пък осем...
Стилът на повествованието е хумористичен и достъпен. Читателят неизбежно започва да се припознава в главния герой – ефект, вероятно дължащ се на универсалността на преживяването ,,семейна вечеря‘‘ + използвания Аз-изказ.
Лавинообразно напрежението нараства и ядът от незнанието какво се случва се комбинира с гадаене колко страшно може да е страшното. При това появата на диалози с децата е предимно нищожна и оставена някак в края на книгата, за да се подсили усещането за властта на родителското тяло. Или в случая за безсилието му пред моретата емоции.
Въпреки това признавам, че краят ми се стори леко притъпен и не остави топли читателски емоции. Дали не очаквах повече от ужасното? В крайна сметка и това е абсолютно възможно. Защото многото смях и иронични усмивки (а тях ще ги имате в началото), казват, не са на хубаво. Факт е, обаче, че Кох засяга не само отношенията родител-дете, но и отношенията човек-човек, богат-беден, емпатия-безчувствие. Социалната забежка е неизбежна и е твърде болезнена хапка. А когато се замисля, че у хора, близки до моята възраст, дреме жестокостта на Мишел и Рик, съвсем ми се иска да пропусна храненето с тях. И да отбягвам темата за тях. Навсякъде – на масата, вкъщи, в метрото.
Романът на холандския автор обхваща редица правно-морални дихотомии, свързани с отговорността, със споделената вина, с родителската обич и с възпитанието, както и с мутациите на характера, които могат да се родят от него. Преди да се е стигнало до екранизацията на ,,най-превежданата холандска книга‘‘, както я определят класациите, а в случая и с примамливото участие на прекрасната Кейт Бланшет,,,Вечерята‘‘ на Херман Кох е едно подходящо четиво за всеки родител (включително проекто-родители). Както и за хора, които просто се опитват да избягат от някои вечерни похапвания с роднини, защото просто не обичат да носят вратовръзки.
Коментари
Публикуване на коментар