,,Има хора, чийто живот е следа във
водата. Невидими, безмълвни, нереални, без отпечатъци в пясъчната пустиня на
човечността.‘‘
Има
и време, в което Революцията изяжда децата си. И това е времето, в което живее
,,Човекът, който ядеше смъртта‘‘(ИК ,,Унискорп‘‘) – човекът, който ще захапе
и вас.
Творбата
на сръбския автор Борислав Пекич прилича на елегантен прелъстител, който умело
си играе с очакванията.
1.
защото реших, че ще се влюбя в нея още
след като прочетох заглавието (пуста мрачност и любов към този исторически
период);
2.
защото някои познати добронамерено я
похвалиха;
3.
защото
се надцених и реших, че 30 минути четене са достатъчни за ТЕЗИ 50 страници.
След
потъпкването на всички мои илюзии, признавам: гражданинът Попие ме надигра.
Гражданинът
Попие е елемент от човекоядната машина на Френската революция. Винтче, без
което системата спира да функционира,
докато не бъде заменено с друго.
,,Не очаквайте да намерите името на гражданина Попие в нито
един компендиум на Френската революция, колкото и изчерпателен да е той.‘‘
Разказът
безсрамно мами още в самото начало. Атмосферата на революционен Париж,
пътуването на разказвача от бюрото на главния герой до гилотината, документите
и изброяването на архивите създават усещането за болезнена реалистичност.
Толкова болезнена, че читателят се превръща в чакащ присъдата си и точно е
изправен пред опасността да заклейми Жан-Луи за поредния бездушен чиновник,
който ще бъде подложен на жестоко балканско осмиване по примера на руските
братя, когато действието гони случая и обезсилва догадките.
На
практика гражданинът Попие не е гражданин като другите. Той ,,никога не бе
присъствал на екзекуция, нито бе виждал гилотината, но трябваше да знае, че
всяка графа в неговата Книга означава един човек по-малко в Книгата на живота‘‘.
Вдъхновението не греши и героят на Пекич започва да се храни с присъди. Но с
голямата сила идват и големите отговорности, а пред Попие се изправя въпросът как човек се справя със задачата да спаси няколко невинни живота, да преглътне вината и спасението им и дори сам да положи глава под гилотината „за награда“ за
стореното, когато на плещите му пада тежестта на избора ,,Кого‘‘. Един Атлас,
който държи света в ръцете си, без да може да го разклати дотолкова, че да го
промени, се превръща в обречен заложник на съдбата. А справедливостта остава
измамно понятие.
Проблемът
на Пекич се корени само в едно – в краткостта. Цялостната му идея е толкова
оригинална, мащабна и ровеща в морални и правни дилеми, че не заслужава претупването
в 50 страници. Илюзията за маломащабност прелъстява читателя, но всъщност прави
,,книгата‘‘ тежко и бавно четивна. По редовете се среща толкова много
историческа информация, че прелистващият се задъхва и има нужда от почивка и
тръсване на глава, преди да продължи отново по френските катакомби на правдата.
С дълбоко внушение ,,Човекът, който ядеше смъртта‘‘ на
Борислав Пекич все пак се превръща в Гилотина, която си струва завъртането, но
определено има нужда от смазване.
Следите на изпреварили ме колеги из нета:
Коментари
Публикуване на коментар