„Деви, рицари, кралици (Любовта в литературата на Средновековието и Ренесанса)“ на Миглена Николчина или различното знание

         Имаше някога един рицар, който ме обвиняваше във вещерство. Дълго след като изчезнах, обясняваше на познати и непознати, че  коля петли по пълнолуние. Някои наистина (по)вярваха. В конкретния случай нека отбележа, обаче, че съм вегетарианец  само от около девет години и никога не съм убивала бозайник (макар никога не е късно за това).  Все пак с това уточнение става безспорно, че в домоментното ми битие присъстват сакрални числа, които биха могли да бъдат причислени към хипотетичните ми свръхестествени качества и скелетоподобие.

        

На страница 123 от „Деви, рицари, кралици  (Любовта в литературата на Средновековието и Ренесанса)“ на Миглена Николчина (ИК „Жанет 45“, 2014) пише:

         Думата вещица произхожда от глагола „ведети“, което ще реше „знам“, „вещ съм“ и отвежда към старобългарското „въдь“ – знание. Следователно, етимологията на думата „вещица“ е свързана с идеята за знание, мъдрост, посветеност в трудно достъпни тайни [...]

         („Вещицата: знанието и еротиката като заплаха“)

В своята книга-изследване авторката проявява дързостта да дръпне демоните за опашката (допускам, че имат такава) и кани своите читатели да поемат съдбата на една „вещица“, тоест – да знаят.

Защо?

Защото, както може да бъде предположено от „опорните точки“ на заглавието, „Деви, рицари, кралици (Любовта в литературата на Средновековието и Ренесанса)“ подхваща една доста опасна и предимно мистична тема, а именно - ролята на жената през Средновековието до Ренесанса.

В своите 15 есета Николчина разглежда последователно жената която е дева войн, девствена кралица, монахиня, писател, муза, вещица, идеал. И съвсем неангажиращо опреснява познанията на читателя, който отдавна няма време да зарови нос в исторически романи и изследвания. Анимусът и Анимата си остават неразривно свързани, а в подобен научен труд образите на едни от най-знаковите мъжки фигури: Дон Кихот на Сервантес, Данте, Микеланджело, Шекспир, са неизбежни.

В никакъв случай изследването на Николчина не може да бъде наречено повърхностно или твърде специализирано. То е кратко, точно и информативно без излишната  тежест на многото терминология. Езикът е достъпен и запомнящ се, а близостта с личностите е осезаема.

Макар да започнах с уточнението, че това е книга за ролята на жената през Средновековието и макар като такава тя да няма как да спести неудобни истини, все пак централна тема на творбата си остава изкуството. Изкуството, което е мъчително и тревожно, радостно и пируващо живота, богоязливо или възхваляващо човека. Изкуството, при което жената няма съавторство освен ако не е монахиня или куртизанка, но е муза и идеал на по-късен етап.

Поздравления за ИК „Жанет 45“ за прекрасното издание – скиците в началото на всяко есе са повече от приказни, а шрифтът е последният щрих, който създава едно галещо окото минималистично удоволствие.

Та, говорейки за вещици:

В крайна сметка цялата драма около гоненията на вещици опира около един важен спор относно човека и неговото право на знание. Вещицата – вещата, знаещата – си позволява да знае повече, отколкото е положено, и тъкмо това нейно знание (според една старинна метафора, която отъждествява знание и плътско обладание) в очите на обвинителите се явява като нагло съвкупяване със свръхестествена демонична сила.

 „Деви, рицари, кралици  (Любовта в литературата на Средновековието и Ренесанса)“ на Миглена Николчина  ще ви обладае. А аз ще ви чакам при следващото пълнолуние. Може да препрочетем заедно "Ад".