Дълбоката вода е засята със звезди. Многообразие в един
безброй. От тъги.
Зачеркнах
още един автор от листата си „да се прочете“. Роберто Боланьо ми бе познат само
от един кратък (?) разказ, публикуван в първия брой GRANTA Bulgaria. Запомних го (а аз рядко помня
имена на автори, по-скоро у мен остават усещанията), но ми трябваха години да
надмогна корицата на „Телефонни обаждания“, за да я разгърна (определено бе
подвеждаща).
И тъй като по-горе споменах, че Мнемозина ми оставя предимно
усещания като подарък: да, нюансите, които остави този сборник от разкази в мен,
са твърде многоспектърни и изненадващи. Изненадващи като неочаквано позвъняване
на телефона. И тръпнещото желание от другата страна на линията да е...
Обичта ми към латиноамериканската литература е потвърдена и
овековечена, макар този сборник със сигурност да не е най-великото постижение
на автора (тук импровизирам на базата на свое шесто чувство и впечатления от
разказите). Все пак, едно той умее добре – да натъжава и да захапва добре. За
да ви остане усещането за вътрешно неспокойствие и любопитство като от
недовършена дума поради разпадната телефонна връзка.
Четирите истории в „Телефони обаждания“ не са за хора с тиха
кръв. Липсата на дълбоко със сигурност би довела до неразбиране на краткия стил
на автора. Защото повествованието на Боланьо е ужасно стегнато и може би
забързано въпреки отсъствието на особено много действие, защото повествованието
на Боланьо извира от дебрите на най-чистата болка, породена от страданието на
Его-то или на сърцето.
Сред страниците ще срещнете неуспели писатели, рецензенти,
литературни корифеи, потънали в прах и много други. От четирите истории може би
най-слабо отражение в мен намери вторият разказ заради криминалния привкус и
лекото загубване на смисъла от написаното, но въпреки това „Телефонни
обаждания“ е прекрасен. Не само защото е трудно да пишеш разкази, ами защото
просто е ужасно трудно наистина да натъжиш някого. Да го натъжиш така, че не
само да припознае себе си в някой от протагонистите ти, ами да го накараш да се
хвърли в дълбокото метафизично на тъгата. Онова, което се загнездва в теб и се
разраства плавно. Като капка черно мастило, полята върху белия лист.
Диалозите в разказите до един се водят по телефона. И са
странно чужди хората от двете страни на линията. Като две прегръдки на бездни,
от които няма какво друго да се роди освен мрак*.
След страница последна ще ви горчи. И ще страдате. Защото
последният разказ ще разклати устоите ви, ще погълне усмивката и ще ви припомни
най-драскащите ви моменти. Но не се страхувайте. Просто вдигнете телефона и
приемете това книжно обаждане.
*по стих на Добромир Тонев
Коментари
Публикуване на коментар