Фрагментите на "Влюбванията" от Хавиер Мариас

            Неясните извивки на онова усещане, от което стомахът пърха, страниците на светоусещането не порязват, но и на онова усещане, което те обрича на самота и несигурност, вечно мълчание и тревога.

            Всичко това усетих, когато зърнах прекрасната корица на „Влюбванията“ (ИК „АлтерА“, 2014) от Хавиер Мариас, дело на Капка Кънева.

            Прочитът бе бавен, първоначално заразен от въодушевление и постепенно преминаващ към дълбочините на почудата, припознаването и болката.

            Главната героиня Мария работи като преводач в издателство и е от тези благоразумни млади дами, които не предприемат нищо рисково, но и същевременно не съществуват напълно извън преводите и разправиите с писатели и шефове. Когато денят ти се осмисля от наблюдението на щастието на непозната двойка, няма как да не се усещаш с цялото си същество опечалението от неизживяния собствен живот и въпреки това да си претръпнал от него. Точката на пресичане е нелепото убийство (по погрешка?) на съпруга от въпросната двойка– известния Деверн. Разплитането на обстоятелствата около трагедията прокарва полемики за смъртта, съперничеството между минало и настояще, безнаказаността, влюбността и докъде може да доведе тя.

            В предпоследния си роман Хавиер Мариас вплита редица препратки към произведения на Балзак и Шекспир  и Дюма, а припознаването на читателя в героите е неизбежно. Колко трае споменът за любимия човек, винаги ли е благородна тази любов? А какво се случва, когато тя не е щастлива и човек не се окаже първата избор на другия?

„Де да беше умрял Хавиер – улових се да мисля онзи следобед, докато крачех, и крачех, и крачех. – Де да умреше сега и щом звъннех на звънеца, да не ми отвореше, паднал на земята и завинаги неподвижен, да нямаше за какво да се посъветва с мен, да беше невъзможно да се говори с него. Ако беше мъртъв, щяха да се разсеят съмненията и страховете ми, нямаше да се налага да го изслушвам, нито да се чудя как да действам. Не бих могла и да се поддам на изкушението да го целуна, нито да си легна с него, залъгвайки се с мисълта, че ще е за последен път. Бих могла да мълча вечно, без да се тревожа за Луиса, още по-малко за справедливостта, и да забравя за Деверн, в края на краищата аз не го познавах, само по физиономия години наред, по физиономия на закуска. Ако онзи, който му е отнел живота, загуби своя и се превърне и той в спомен, и няма жив човек, който да бъде обвиняван, последствията се омаловажават и какво значение има какво се е случило. За какво да говорим и да разказваме каквото и да било, дори за какво да проучваме, да пазим тишина е най-спокойно, няма нужда да смущаваме още повече света с истории за хора, които са вече трупове и заслужават малко милост дори само защото са сложили край на пътя си, свършили са и вече не съществуват.“

            Стилът на романа изисква малко по-съсредоточено четене, за да се уловят всички нишки, които авторът  е искал да обхване, но логически грешки в  развитието на фабулата няма, а криминалният елемент омекотява иначе болезнената тема за голотата на влюбената душа пред света. Това е един художествен прочит на ,,Фрагменти на любовния дискурс" на Ролан Барт и макар около 50-та страница действието да е сякаш нарочно забавено, „Влюбванията“ оставят усещането, че писателят достига до най-тъмните кътчета на процеса „влюбване“. Смъртта на разума е отместена, мълчанието и споделянето са преплетени в колапса на откровенията, скръбта остава безконечна, а безумството е единственото обяснение на всяка една постъпка на героите. Краят - неизбежен.

            Усещам, нещо се вие в душата ми. Това не са неясните извивки на онова усещане, от което стомахът пърха, страниците на светоусещането не порязват, но и на онова усещане, което те обрича на самота и несигурност, вечно мълчание и тревога. Напротив, това е обичта ми към Хавиер Мариас. Защото след прочита им „Влюбванията“ са четиво, лишено от неустойчивостта на страстта, но подплатени с мекотата на познанието. Колко грозна и колко красива може да е любовта.