„Отклонение" на Блага Димитрова – споделеното разминаване

            „паметта има винаги тъга по изгубеното. А тъгата е поезия.“ 

         Няколко дни бягах от една книга и от описването й в този блог. Оплаках я предварително, защото подозирах сюжета й. Подозирах ефекта й. И въпреки това тя ме застигна неочаквано – като лятна буря.

         Блага Димитрова е един от стълбовете на българската литература за мен. Представям си я много самотен човек. И не говоря за биографичните й релси. Отклонявайки се от тях,  я виждам сияйна. Като онези хора, които са самотни заради метавиталността и заради вътрешната си поезия. Понякога се чудя от кой тип самота е страдала. Защото самоти всякакви – кръгли и блещукащи като слънцето; тихи и гладки като надгробна плоча*. Ако изкажеш на висок глас самотата си, вече не си самотен, но когато я напишеш, просто я споделя:

 „Нямам друг начин да продължа искрата време – проблесналия и отлитнал миг. Освен да я разтегна в слово. Да реставрирам сянката на мига чрез слово. Да стигна до граничната точка на времето и да я превърна чрез думите в безграничност. Мигът е ням. Той иска да проговори, да извика, да прогласи света, че е бил, че е съществувал. Аз слушам настойчивия вик на миговете. Думите са времето, което ние владеем.“ 

         

„Отклонение“ (ИК „Хермес“, 2014) е вятърът, който ме събра отново със самотата на Блага Димитрова. Този роман е кратък спомен за разминаването. За любовта и пресечените пътища, превърнали се в ранени змии вместо в път*.

         Неда и Боян са двама млади студенти, живеещи през 40-те години на миналия век. Време след бомбандировките. Време, в което ,,нищо не можеше да остане скрито-покрито. Живеехме на групи. (…) Гласно мислехме. В общ ритъм бързахме.“ Време, в което любовта е срамежлива трепетлика.

         Боян е сериозен, Боян е забързан, сякаш е готов да изпусне удоволствието в името на задачите, които има да свърши. Неда е вятърничева, чувствителна и винаги засмяна. Бъдеще и минало се срещат в превратна точка. След която животът не е същия.

         Ретроспективният похват е началото на края на книгата. Неда пише своето писмо до Боян – вече възрастния Боян, с когото съдбата я среща случайно.

         „Казват, че припомнянето е измисляне на миналото.“

В „Отклонение“ най-важното е запазването на пламъка на спомена. Споделените летен ден и път към София на двама възрастни възкресява младостта, която не търпи ограничения. Младостта, която иска своята показност във време, в което тя е забранена.

Тази стаена любов, неосъществила се, увиснала като телефонна жица – своебразна връзка между Неда и Боян – превръща студентския им  романс в поезия. А носталгия по едно такова преплитане на животи навярно дреме у всеки читател.

Езикът на Блага Димитрова е поетичен, ежедневно-меланхоличен, оставящ усещането за летене и тиха радост, заровена някъде в прегръдката на меланхолията. Сюжетът не е важен. Не буквалният прочит на историята издига „Отклонение“ на висините на четивата, които смачкват и окриляват, а краските, които му придават мистичността и вълшебството, които притежава. Писателката рисува с елегантни щрихи образите си, картините оживяват, героите стават близки, интимни с четящия, а атмосферата е толкова реалистична, че прилича на плахата прощална прегръдка на една любов, която убива.

Боли ме една жена по цялото тяло. Защото тя ми носи радостта от мечтаенето и споделянето на светове, но и която ме осъжда на поне едно преобръщане на душата ми и пренаписване на стари рани. Но... „всекиму лавина според темперамента.“ В случая тя се оказа едно „Отклонение“.