,,Ако
не ти трябваше да получиш толкова,
Щеше
да получиш повече.
,,Как наказва Бог”, Катерина
Стойкова-Клемър, изд. ICU
Когато обезводнените мигове на деня се
сплетат в своя остатък накрая, точно на границата, хвърляща към бездната на
нощните сенки, мисълта е най-ясна. Тогава всичко е по-страстно, по-уморено готово
за разждането на един хармоничен хибрид на равносметката. Тогава наистина ...“Изглежда все
по-вероятно, че аз наистина ще предприема пътешествието…”
С такова отдалечаване от деня и
ежедневието и потапяне във видоизменящата привечер започва „Остатъкът от деня”
на Казуо Ишигуро (ИК „Лабиринт”, 2015). Заглавието навярно ви е познато или от
самата книга, или от екранизацията по нея от 1993 г. За мен, обаче, това бе
първо кимване към света на потомствения иконом
Стивънс, който след 30-годишна вярна служба в имението Дарлингтън Хол предприема
едноседмично пътешествие из Англия.
За да се извадиш от
естествената си среда, която се е впила дълбоко в съзнанието ти и те е оковала
в консерватизма на навицитие си, е нужна случка. Събитие, което да изпълни
ролята на отблъскващата сила. Събитията при Стивънс са няколко – поредица от „дребни
грешки”, последвали след смяна на благородния господар на имението с нов, съкращаване
на персонала (малка смърт за едно добро домакинство) и пристигането на писмо от
бившата камериерка в Дарлингтън Хол.
Въвеждайки читателя в
минималистичния аристократичен свят на иконома, Ишигуро пестеливо разгръща
темата за професионализма и човечността, като оставя много въпроси
неотговорени. Стивънс е подчинил всяка жестикулация на емоцията. Нито една
излишна мимика не е останала неуловена. В света на добрия иконом място за
недоизпипаност няма. Всичко в името на господаря, на когото трябва да служиш.
На господаря, на който следва да предоставиш собствените си морал и схващания,
да оставиш действията на него, за да си сянката, която да бди и го подкрепя под нападението на слънцето и деня.
Пътуването на Стивънс в
света на „обикновения” англичанин, на делничния човек го убеждава, че този свят
не е неговия. Че неговата същност е пречупена през призмата на резервираността
и чувството за дълг, водещо до крайни и строги решения към самата личност. Но
пък го учи на човечност. И именно там се поражда антагонизмът между схващанията
за чест и човешко. Емоциите избуяват, макар и тихо, елегантно, загатнато.
Неизживяната любов от миналото се изправя лице в лице с яростната съпротива срещу
промените. Защото ,,човек не бива да се вглежда в добрите си качества. Човек
носи отговорност за пороците си, а не за добродетелите си.”, както пише Константин Павлов в своите записки*.
Пороците на господаря са
и пороци на служителя. А опозореното име на бивш господар на Стивънс, подкрепил
нацистката партия в края на живота си, тежи като камък на шията. Остава алена
буква, която забранява всякаква радост. Но поражда въпроси:
“Не мога дори да кажа, че сам съм извършил грешките си. И ето сега се питам – какво достойнство има в това?”.
Езикът на Ишигуро
съчетава по рядък начин японската пестеливост с английската сдържаност. Лишена
от драматизъм, педантична в своите детайли, тази история венчае читателя с тъгата от достойно понесения крах
след самоанализа. Усещанията на героя са изложени логично, изцяло спокойно, въпреки
вътрешните бури, но оставят дълбоки резки в съзнанието, тъй като пораждат
противоречиви емоции – от ирония, през възмущение до съчувствие и възхищение.
Романът предлага нов свят, нова тема, отдалечена от българската народопсихология. Леко наивен, краят все пак не разочарова.
Преживяното от Стивънс се превръща в личен опит на читателя, а съмнението в
собствените убеждения се оказва посято.
Оформлението на
издателство „Лабиринт” с удивителна точност препредава меланхолията на
четивото, а преводът на Правда Митева е съхранил атмосферата на дистанцираност
и минималистичност.
„Остатъкът от деня” на
Казуо Ишигуро е образцов роман, който няма да стане историята на живота ви, но
пък може да се окаже нужният тласък към преосмисляна на миговете на деня и
делата и целите, с които ги обвързвате, а да го четете в остатъка от деня си,
по време на залез, ще бъде едно удоволствие, спрямо което съвестта ви не би
посмяла да се бунтува.
*Павлов, К. „Записки 1970-1993”.
Други мнения виж тук:
Коментари
Публикуване на коментар