„Рязко" на Людмил Станев – забавно за сериозното

Преди да прочетете текста по-долу, направете следното – седнете на един стол и започнете да се смеете. Силно и невъздържано. Смейте се така, докато не ви се привиди една черна резка, прилична на зеницата на разярена котка през деня. Продължете да се смеете, докато не се почувствате безпредметно и непоносимо развеселени. При правилно изпълнение на инструкциите би следвало вече да сте я видяли. Тънка книжка с бежови корици или по-конкретно „Рязко“ от Людмил Станев.

Навярно за някои името е познато, други тепърва ще се превърнат в част от забавната компания на публициста. До вчера „Рязко“ бе първото нещо, което аз разгърнах, но невъзпитано отнех една бройка от „Няма такова място“ (ИК „Зограф“ (?)) от един приятел, за да мога да оформя обективно преценката си за този автор, доколкото една читателска преценка може да бъде обективна.

Още бродейки из страница първа на този сборник с разкази, читателят разбира, че е оплетен в мрежите на изкусен разказвач. От онези, с които на следващата сутрин главата боли най-много, а спомените се размиват в заговорническа усмивка.

Сред героите на Станев са герои, необозримо разхождащи се из ежедневието ни – от известни наши интелектуалци и артисти, през малцинствени групи, до приятели; случките – непримиримо реални и чудати.

Езикът на Станев е най-приобщаващият му коз. Той съсредоточава в себе си толкова виталност и хумор, че няма как читателят да не се окаже с подпряна на едната ръка брадичка като заслушано в приказки дете. Както една позната се изрази – „Станев е natural story teller”.  Великите послания са предадени просто, като илюзиите се разливат в различни метафори и анти-тези, настроенията се сменят рязко, а парадоксите остават преценките на четящия да се реят свободно между „жълтото“ и „тъмнозеленото“.

Не мога, обаче, да не си призная, с риск да ме заклеймят, че за мен това не бе по-добрият сборник, който е излизал под перото на автора. Или поне в първата си част книгата ми се стори далеч не така грабваща откъм сюжет в сравнение с „Няма такава книга“. Някои истории като „Осми март“, „БДЖ“, чиито замисъл така и не ми стана понятен. След това, обаче, разбрах едно-две неща за хъркането, за депресията, за жълтото и пастеленото, след което финалната история „Рязко“ ме върна в точка начална – не знаех къде се намирам. От смях, човечност и мъничко тъга.

„Рязко“ на Людмил Станев със своето минималистично оформление, дело на ИК „Жанет 45“ и художника Румен Жеков, остроумно жонглира с очакванията, приобщава, ухилва до уши и оставя читателя с усещането, че след прочита навярно е спечелил поне един приятел, който да извади от борчето яйца в студената зимна вечер. Но за какво по-точно говоря, ще разберете, ако прочетете сборника. Или наберете 112 и си поръчате един доктор Станев.