"Убийството на художника" от Луиз Пени – дебютът на едно читателско хлътване

         Спомням си, че когато учех психология, бях попаднала на едно изследване, в което се установяваше за колко време при запознанство мъжете и жените преценяват дали отсрещната страна им е симпатична и биха ли имали романтични отношения с нея. Не помня резултатите, но знам, че за химията и привличането при първа среща между мен и добрите книги могат да завидят доста хора. Дори признавам, че обикновено ми трябват две страници, за да преценя дали ще продължа да чета или не; дали ще се влюбя в езика на книгата без значение сюжета. Тръпката се оказва водеща при формирането на първото ми впечатление, а аз съвсем не съм влюбчива.

            „Убийството на художника“ (изд. „СофтПрес“, 2015) от Луиз Пени се оказа един необясним мой crush с оглед на жанра криминален роман,  в чийто води аз не плувам толкова умело. Името на романа успя банално да ме привлече. По онзи начин, по който привличат хората на изкуството - бохеми – със замах, неангажиращо и лудо. И паднах в капана.

            В канадското селце Трите Бора тече монотонно. Докато не е открит трупа на възрастна жена – пенсионираната учителка Джейн Нийл:

Госпожица Джейн Нийл предаде богу дух сред утринната мъгла в неделя сутрин, ден преди Деня на благодарността. Беше същинска изненада. Смъртта ѝ не бе естествена, освен ако не смятате, че всичко, което ни спохожда, е естествено. Ако приемем, че е така, то Джейн Нийл бе крачила към този окончателен момент през всичките седемдесет и шест години от живота си, преди смъртта да я срещне в прекрасните кленови гори в покрайнините на селцето Трите Бора. Лежеше на земята, разперила ръце и крака, сякаш правеше снежни ангели насред ярките крехки листа.

Магия. Тези няколко изречения ми се сториха достатъчни, за да продължа да чета. За художничката Клара и съпруга й – известният художник Питър, за поетесата Рут, за психолога Мирна. И за да се срещна с инспектор Арман Гамаш – чепат профисионалист, надарен с изключителен усет към хората, но все още опитомяващ характера на  непокорната си  и напорита стажантка Ивет. 

Когато повърхността на едно притихнало канадско езеро, каквото е Трите бора, се развълнува, гарантирани са вътрешни водовъртежи, които обясняват случилото се.

Именно водовъртеж е ключовата дума в този роман. Защото Луиз Пени често преобръща света,   пречупва историята през погледа на всеки един от героите, а това винаги води до наслояването на нови нюанси, докато в един момент читателят не се оказва завъртян в чужди мисли и емоции . Макар и на няколко места книгата да дава доста ясни „подсказки“ какво точно се е случило скрито от погледа и кой и защо е виновен за смъртта на една старица, фабулата не оставя четящия да си тръгне докрай. „Убийството на художника“ притежава езика на онзи тип четива, които нямат заявка за нещо величествено или да печелят Нобелова награда за литература, а по-скоро отпускат сетивата, отличавайки се с изключителна уместност на изказа, точност на подборката на думите и завидна изпипаност на детайлите в своята непретенциозна литературност.          

Всеки един от героите е старателно развит, преспективите са сменени поне няколко пъти. Признавам, че не можах да открия свой любимец сред тях, но Арман Гамаш притежава огромната вяра в хората, от която аз често страдам и от която през месец доброволно се моля да се откажа. Типично като за главен герой, той прелъстява читателските нрави със своите заземеност и човечност и не е учудващо, че може би с най-голяма топлота четях редовете, посветени на него. Пък и нека си го кажем – всеки, който посяга към криминалните романи, рано или късно е срещал в огледалото и своя детективски/инспекторски образ и в повечето случаи протагонистичните черти надделяват.

Щрихованите истории на жителите на Трите бора н предстоят да бъдат оформяни, нюансите им ще се изменят, така както цветовете се променят върху платното вследствие на времето. „Убийството на художника“ като първа част от историята за инспектора, който вижда повече, отколкото трябва и има смелостта да плува във водовъртежите на чуждите мисли, се оказва приятно четиво, което да ви надене детективската шапка за ден и да ви отвлече далеч, далеч... в Канада.