Под "Стъкленият похлупак" на Силвия Плат и сричката бол-

            „Ето го – извора

на злото у теб.

Приличате си-

две капки.‘‘

„Как наказва Бог“, Катерина Стойкова-Клемър

            Разтворена съм до бяло. От прозореца се подава грохотът на прелитащите коли, а кактусът в стомаха ми избуява. Бодлите му са се покачили до гърлото ми и са изградили здрава стена. Карфиците на гласа ми нямат шанс пред тези шипове на мълчанието. Остават сричките – безсловесни гласове наоколо, празни форми, всичко – замесено и отмесено. Сричката бол-.

       

     Някога, някъде през 60-те, Силвия Плат пише „Стъкленият похлупак“ (преиздадено от ИК „Сиела“, 2015) – книгата, която е „спасител в ръжта“  на много жени – и оставя предсмъртен дневник, които змиеподобно да се вплете в съдбата на почти всеки един от все още дишащите. И да бо-ли. Защото ми се струва (съвсем нечерногледо), че поне за секунда всеки е бил под стъкления похлупак на Естър. На Естър Грийнуд, която печели стипендия, за да учи в престижен университет, на Естър, пристигнала в Ню Йорк за стаж като редактор в популярно списание. На Естър, която заобиколена от света на писатели и поети, гост на партита, фотосесии и ревюта, бавно пропада в мрака на депресията. И в своята многократност възелът на очакванията и амбициите (един обратен и насрещен и друг – двоен) се затяга в бездната на беззвучието.

            Ограничението на поколението, тревогите, безметежността на отчаянието – „зверското сърце на звяр като теб...”. Естър е революционен общ образ, който се наслагва с времето – от онези, които потъват в бездните на несъзнаваното и въпреки това в някакъв момент, съвсем неочаквано изплуват и се оказват основополагащи за избора на път. Защото депресията не се лекува. Веднъж полепнала по тялото, тя се превръща в дремещ паразит, чийто приемник си станал. Още по-трудно може да бъде изхлузена ръбатата и дращеща до кръв дреха на депресията  на цяло десетилетие. Може би затова „Стъкленият похлупак“ е книга, скандално предъвквана. Осъдена заради универсалното надсмиване над собствената дезориентираност и образец как (само)наказва човек, тя все пак вплита поезията на автоагресията след дългото притискане о стъклената повърхност на собствената и обществена амбиция с описание на бурния професионален и личен живот на млада прохождаща писателка в конкретните събития в Америка от 50-те години на XX век. Защото наказващото чудовище има много лица (книгата започва с екзекуцията на семейство Розенберг), а виждащият читател ще долови как личната диагноза е част от по-широкия контекст на политическо безпокойство.

            Фабулата на „Стъкленият похлупак“ се развива спираловидно. Плат разголва, без да подозира, депресията си по начин, по който мракът се оказва подреден. И макар трагични, мислите й звучат рационално. Оригинално потвърждаване на безсилието и осъзнанатата, но невербализирана нужда от помощ – това са спиралите, около които се увива смокинята на героинята:

„Видях как животът ми се разклонява пред мен като смоки­новото дърво от разказа.

От върха на всеки клон като сочен, налят от слънцето плод ми маха и намига примамливо чудесно бъдеще. Една смокиня символизираше съпруг и щастлив дом с деца, друга – бъдеще на велика поетеса, трета – блестяща преподавателска кариера, четвърта – И. Джий, изумителна редакторка, пета смокиня ми сочеше Европа, Африка и Южна Америка, шеста бе Констан­тин и Сократ, Атила и още цяла тълпа обожатели със странни имена и необикновени професии, а седмата смокиня бе олим­пийска шампионка по гребане и нагоре имаше още много, мно­го смокини, които не можех добре да различа.

           Виждах се седнала върху чатала на това смокиново дърво, умираща от глад просто защото не мога да се реша коя от смо­кините да избера. Исках всяка от тях, но да избера една би оз­начавало да изгубя останалите и както си седях, безсилна да реша, смокините започнаха да съхнат и почерняват и накрая една по една изпокапаха по земята в краката ми.”

            Да се намираш в ступор на ума – докато става свидетел на битката на Естър за по-малката половина от света, ограничаваща се до щастието, читателят неминуемо разбира високата цена на свръхемоционалния поглед над битието. Без гръбнак на света, героинята на Плат се оказва жертва на джунглата, наречена живот, а борбата с реалността е борба със собствената психика, със своебразното зло, скрито в нея, и със собственото бъдеще, пък дори и в „пъкъла“. 

„Казах му, че вярвам в пъкъла и че някои хора като мен например трябва да живеят в ада, преди да умрат, та да наваксат, тъй като ще го пропуснат след смъртта си, понеже не; вярват в задгробния живот, и че всичко, в което вярва човек, се сбъдва след смъртта му.“

За да избягате от асоциациите със съвременните сиклити – Силвия Плат с този си роман се доближава много повече до „Непорочните самоубийства“ на Джефри Юдженидис (или по-скоро той до нея с оглед разликите в годините на написване), но допълва идеята за отчуждеността на чистотата от света с коприната на поезията. Думите на Плат се превръщат в красиво огледало на емоциите, а метафорите са орнаментите към повествованието, което придават дълбочинност на нюансите.

 Бол- е последната сричка, която гласните ми струни позволяват. С осъвременен превод, нова корица, на български език, след 30 години неоткриваемост. Достатъчно, че да ми  е хубаво. И достатъчно, че да ме боли безмълвно. Дали пак не съм се скрила под чупливостта на „Стъкленият похлупак“.