Между
същото и същото – „Провинции“ (ИК „Small Stations Press, 2015)
на Кирил Василев е стихосбирка, която се простира някъде между мълчанията на нищото и надеждата
за каменен зид-спасение. Тя размива разграничението център-периферия и те
оставя учуден, дезориентиран. А после дълго те преследва.
Хоризонтът на поезията на Василев чертае хребета на
високия модернизъм на българската поетична сцена. Трета книга за автора, „Провинции“
за мен бе първи по-детайлен поглед над творчеството на носителя на Специална
нарада на конкурса „Веселин Ханчев“ (1995) и номинирания за поетичната награда „Иван
Николов“ през 2010 поет. Тези отличия са само кратка биографична справка, но
истинското убеждение, че Василев дава нов смисъл на поетичното пространство, в
което читателят може да броди, идва след прочита на седемте цикъла, включени в
изданието.
Първият цикъл е римският, макар да не е пряко назован
(заглавия в книгата липсват). Величествен Рим е превзет от варвари, но не
трепва и застива заедно с вселената в една вечност, окъпана в блясъка на
смъртта и жертвата. Античният времеизбор, допълнен с липсата на пунктуация,
предава усещането за разпад на съвременните устои и размиването на духовното. Провинциите
на личното преживяване тук са изолирани. Лирическият е страничен наблюдател, а
не главно действащо лице в изгарянето на света.
„стихиен живот укрит в
праха
В едно изтощително
състезание да се свърши зле
Навсякъде сърцераздирателн
музика
Женски глас, който
тегли някаква тъмна нишка
Да се обича и ражда в
праха
Докато скърцат листата
на царевицата
колко свобода мога да
дам на унищожението,
признавайки че това е д
руг начин да бъдем
не-аз и не-ти и не-ние
ти знаеше, че вселената
не трепва
от виковете на жертвите
но вярваше
че славата на поета е
недосегаема
накрая изостави и това
и просто изчезна
в степта“
В часа на залеза на порядките земята на Кирил Василев
излиза извън времето, вглежда се в нищото и в безмислието. Постхристиянският
подход и постметафизичното измерение на стиховете му поздравяват празнотата и
молят за спасение. Без излишна емоционалност лирическият се оплита в историческото
и разкоства ядрото на уж очевидната истина.
„думите
назоваващи
скалистия връх
отсреща
отварят проход
в него
лек полъх
минава
през прохода
и свързва нищото
с нищото
светът прекрачва
себе си
без да се отдалечава
едва
сега е цял“
(из
„В подножието)
Колко място е
нуждо за любовта към напускането? Василев напуска деня на рамките и чертае
собствени геометрии, в които отсъствието не е враг и които надскачат чупливостта
на стъклените светове на „аз искам“- пространството.
„Да бъдеш
все едно
какво е човешко
твърде човешко
да не бъдем
отговарям аз
да не бъдем
да танцуваме
мъртви“
Липсата на лирика и опростеността на
метафорите, допълнителната тежест на историческите препратки са маркерите на
поета, с които той отбелязва „безтрепетен поглед към руините“ на ежедневното.
Поезията на Кирил Василев се взира в
бездната на чудовището-цивилизация. За нея не може да се пише с патос, тя
дълбае интимното по един много фин и невидим начин. Тя не се чете, а се броди.
И надскача човека със своята непровинциалност и убеденост. Спасение има ли? „Провинции“
мълчи. Тази книга скубе, сварява, изяжда. Но не се забравя.
Коментари
Публикуване на коментар