„Ще
се видим там горе“ на френския автор Пиер Льометр (изд. „Колибри“, 2015; превод
Росица Ташева) не е нещо, което очакваш. Не е нито криминален роман, нито
военен роман, а историята само се плъзга по страниците на измислицата. Но
зарядът му е антивоенен, а езикът на
автора е глътката свежест преди стартирането на следващата война – тази да се върнеш
обратно след смъртта, без напълно да си жив.
Заглавието
исторически е свързано с писмо на войник, написано преди екзекуцията му заради
държавна измяна през 1914 година, но това ще го разберете по-късно. Апропо,
точно името на романа е нещото, което те привлича, стиска за гърлото, започва
да тупти в едно с пулса и съчетава отчаянието от края с надеждата за евентуално
бъдеще.
Едуар
Перикур, Албер Маяр и Д’Олне Прадел са тримата мъже, чиито пътища се пресичат в
първите няколко години от реконструкцията на Франция след Първата световна
война. Когато оцеляването на човешкото е въпрос не на морал, а на издръжливост.
Те
са и ъглите на един триъгълник, който
съединява линиите на една обща съдба – да преживееш войната в самия й епицентър
– на фронта – и да се завърнеш у дома, където те очаква битка със пространството
отвъд преживяното. Онова пространство, в което самотата е пагубна. Защото
светът се оказва море, в което те вече не умеят да плуват. В желанието си да
почете мъртвите, обществото копае гроб за живите.
Едуар, Албер и Д'Олне не са приятели. Макар първите двама фатално да обвързват съдбите си, спасявайки един друг, войната разделя и владее. И тримата са разгледани в контекста на епохата, а тъмните нюанси на миналото и на рефлексиите на семействата им спомагат за по-яркото открояване на личната им болка.
Едуар, Албер и Д'Олне не са приятели. Макар първите двама фатално да обвързват съдбите си, спасявайки един друг, войната разделя и владее. И тримата са разгледани в контекста на епохата, а тъмните нюанси на миналото и на рефлексиите на семействата им спомагат за по-яркото открояване на личната им болка.
С
щрихи сатира авторът рисува прогниването на устои като семейство и нация, а
абсурдът се предава на читателя неусетно – като
зараза, разпространяваща се с ухапването на комар. Именно непосилната
лекота на езика на Льометр е това, което стряска в началото на романа.
Читателят е подготвен за мрачен, тежък изказ, а се сблъсква с по-скоро оголени
до плът образи, с ежедневна реч, която убива, разсмивайки. Книгата представлява
едно дълго губене из собствените очаквания – разлистващият страниците непохватно
се бута ту в нагласата за хумореска, ту в болката, когато осъзнае колко
смъртоносна и неизлечима е раната, която тази книга нанася.
А
това той разбира едва след страница последна. Без излишна хипербола или драма.
Признавам,
изненада ме Льометр. Подходих към него с доста предразсъдъци заради славата му
на жанров автор. „Ще се видим там горе“ обаче няма общо с това, което сте чели
досега. По човешки разсъблечена, тази история жонглира с маските, които ни се
налага да носим, за да оцелеем; осъжда антихуманното и зашива устата с дебел
черен конец. За да запази мълчанието. В името на признателността.В името на
мира.
Нарисувайте един кон. Ако прочетете романа ще разберете защо.
Нарисувайте един кон. Ако прочетете романа ще разберете защо.
Коментари
Публикуване на коментар