"Бар Флобер" от Алексис Стаматис – Итака на себеосъществяването

„Каквото бъде декодирано, умира.“

Послесловът на романа „Бар Флобер“ (изд. „Панорама“, 2015; превод Здравка Михайлова) от гръцкия автор Алексис Стаматис оставя читателя там, където го е открил – на Итака на очакванията, Итака като метаобраз на реалността, Итака като начало и край.

Пътуването е ключовата дестинация – започва още из картата на корицата, а дестинациите са невидимият контур на себеосъществяването. Нощното лятно небе прерязва действителността, оставя огромна цепнатина в собствената атмосфера и историята на Лукас Матеу засмуква въздуха в нежни водовъртежи.

  „Бар Флобер“ не е велика книга, но е интелигентно и очарователно четиво (с уговорката, че преводът на места може би излишно полира специфичните авторови грапавини) –  жанрова литература, която доближава един писател до читателя, оказвайки се безболезнена инжекция живот; „редакция на хаоса“.

На попрището жизнено в средата

сред мрачни дебри сам се озовах,

че пътя прав изгубих в тъмнината.

Данте, „Божествена комедия“

            Главният герой Янис Лукас е журналист на свободна практика, с баща  известен писател и с приятели журналисти и поети. Янис има един дефект, маркирал докрай личния ми живот, дългогодишна връзка, която отдавна е обезстрастена, и живот, изпод чийто пръсти Музата се измъква необратимо. Последното се оказва превратна точка по пътя към приемането на „доброволното скиталчество“ на Янис. В издирването на потънал в неизвестност гръцки автор, чийто ръкопис случайно попада в ръцете на журналиста в Синята библиотека на баща му, той поема по своята одисея към себе си.

            Мотивът с откраднатите картини на Пикасо (за които ще разберете още в Бареселона) и рамкирането на текст в текста по приятен начин съчетават похвати, познати от книги като „Името на розата“ от Умберто Еко, през „Сянката на вятъра“ на Карлос Луис Сафон, до жанрова и доста по-лека литература като „Шифъра на Леонардо“ от Дан Браун.

            Вплитайки философски, криминални, митични и реалистични елементи, романът разделя странстванията на главния герой в пет глави: между пет града – Барселона, Флоренция, Берлин, Аркадия и Атина – повествованието циклично завърта пътя, сарсуелата, самотата, падението, скитането в Ада и извисяването в Рая. Литературните препратки – битническото движение, имена като Бекет, Бъроуз, Керуак, цитатите от Дантевата „Божествена комедия“,  символиката на четирите откраднати картини на Пикасо (Знамението, Бълнуването, Зона, Велики пости)  и имената на героите  (Христос, Лукас, Лито̀, Матеу, Янис) не са случайно подбрани. Читателят се оказва на средата на лабиринт, от който може да излезе само чрез решаване на кубчето на Рубик, а словото се оказва диво животно, чието опитомяване превръща в роб на инстинктите.

„Каквото бъде декодирано, умира.“

„Не съществува нищо, освен езикът, който те е сътворил, за да те погълне.“

Макар гравитиращ около стари мотиви – дилемата между съдба и чиста случайност и откриването на себе си, когато си изгубен в навика – „Бар Флобер“ се оказва толкова многопластов, че читателят сам се губи в тази поетика на търсенето, за да се открие в Градината на Матеу (преповтаряща  „Градината на Финци-Контини“ на Джорджо Басани, в която двама души се срещат на неподходящо място, по неподходящо време и се разделят).

Мъжките образи, наситили тази европейска география на литературата, са плътни, далечни на читателя, но реално дишащи, а женските ключови персонажи (Катерина и Лито̀) са по-скоро безплътни и въздишни, заключващи в себе си идеята за Музата. Езикът на Стаматис съчетава поетичната меланхолия на гръцката литература, естетиката на елинизма и култа към индивидуалността с универсалността и стегнатостта на латинската литература. Една творческа контракция е деляла въображението на Стаматис от създаването на наистина смайваща литература (преобладаващото застиване на романа в дебрите на криминалните мотиви е нещото, което тласка оценката назад до „интелигентен литературен трилър“).

И все пак с  „Бар Флобер“ се откриваш. Не в романа. А в действителността. Той  е мястото, на което се вливаш в багрите наоколо. Разливаш се по листа, преди да опънеш платната за поредното си  отпътуване от тази Итака, в която си се превърнал. Макар и жанрова, тази книга е доста по-смайващо четиво от масовите бестселъри и мога само силно да ви я препоръчам. Като една Пандора и с риск за вътрешен Апокалипсис. В послеслова ще стане ясно дали виелицата ще ви напусне, дали вятърът ще си отиде и ще се отпуснете в обятията на дома си, или по залез ще отплавате. От и към Итака. Към „Бар Флобер“.

“Bar Flaubert” by Alexis Stamatis – the Ithaca of self-fulfillment

“Whatever is decoded dies.”

The afterword of the novel “Bar Flaubert” (publisher: “Panorama”, 2015; translator: Zdravka Mihaylova) by the Greek author Alexis Stamatis leaves the reader there where it has found it – in the Ithaca of expectations, Ithaca as a meta image of reality, Ithaca as a beginning and an end.

Travelling is the key destination – it starts within the map of the cover, and destinations are the invisible contour of self-fulfillment. The night summer sky slices through reality, leaves a vast slit in the personal atmosphere and story of Loukas Matthaiou, and sucks the air in gentle whirlpools.

“Bar Flaubert” is not a great book, but it’s intelligent and charming reading (on condition that there are places where perhaps the translation polishes needlessly the specific crudities of the author) – genre literature that draws one writer nearer to the reader, proving to be painless injection of life; “editing chaos.”

Midway upon the journey of our life

I found myself within a forest dark,

For the straightforward pathway had been lost.

Dante, “Divine Comedy”

The protagonist Yannis Loukas is a freelance journalist with a father who is a famous writer and friends who are journalists and poets. Yannis has a flaw that has marked his personal life from end to end, a relationship of many years that has been passionless for a long time, and a life under whose fingertips the Muse is irrevocably slipping away. The latter is found to be the landmark on the road to accepting the “voluntary wandering” of Yannis. When tracking down a Greek author immersed in obscurity, whose manuscript has accidentally fallen into the hands of the journalist in the Blue Library of his father, he starts threading the path of his own odyssey to oneself.

The motif of Picasso’s stolen paintings (for which you will find out as early as Barcelona) and the text in the text frames combine in a pleasant manner devices known from books as “The Name of the Rose” by Umberto Eco, through the “The Shadow of the Wind” by Carlos Ruiz Zafón to genre and much lighter literature like the “The Da Vinci Code” by Dan Brown.

Weaving in philosophical, criminal, mythical and realistic elements, the novel divides the roaming of the protagonist into five chapters: between five cities – Barcelona, Florence, Berlin, Arcadia and Athena – the narration turns cyclically the road, the Zarzuela, the loneliness, the downfall, the wandering in Hell and ascending into Heaven. The literature references – the beatnik movement, names like Beckett, Burroughs, Kerouac, the quotations from Dante’s “Divine Comedy”, the symbolism of the four stolen Picasso paintings (The Omen, The Delirium, Zone, Great Lent) and the heroes’ names (Christ, Loukas, Letò, Matthaiou, Yannis) are not randomly chosen. The readers finds themselves in the middle of a labyrinth out of which they can only escape by solving the Rubik cube, and word turns into a wild animal, whose taming transmutes oneself into a slave of instincts.

“Whatever is decoded dies.”

“There is nothing except language that created you to devour you.”

Although gravitating around old motifs – the dilemma between destiny and pure chance and finding oneself when one is lost in habit – “Bar Flaubert” proves to be so multilayered that the reader loses themselves into this poetics of searching only to find themselves in The Garden of Matthaiou (repeating “The Garden of the Finzi-Continis” by Giorgio Bassani where two people meet in an inappropriate place, and in inopportune time and separate.)

The male images that saturate this European geography of literature are dense, distant to the reader, but tangibly breathing, and the key female characters (Catherine and Letò) are more ethereal and aerial, locking in themselves the concept for the Muse. The language of Stamatis combines the poetic melancholy of Greek literature, the aesthetics of the Hellenistic period and the cult towards individuality with the universality and neatness of Latin literature. Stamatis was one creative contraction away from creating really astounding literature (the predominant petrifying of the novel in the maze of criminal motifs is the thing that shoves the rating back to “intelligent literary thriller.”)

However, you find yourself with “Bar Flaubert.” Not in the novel. But in reality. It is the place where you infuse yourself into the hues that surround you. You spill on the paper before you crack on sail for another departure from that Ithaca you have turned into. Although genre this book is quite more amazing reading than the mass bestsellers and I can only recommend it strongly. As a Pandora and with a risk of inner Apocalypse. In the afterword it will become clear whether the blizzard will leave you, whether the wind will go away and whether you will relax back into your home’s embrace, or you will set sail at sunset. From and towards Ithaca. Towards “Bar Flaubert.”

Тranslator: Nataliya Yaneva