Наскоро The Observer състави свой собствен
списък на най-важните белетристични произведения от последните 300 години.
„Добрият войник” на Форд Мадокс Форд зае почетното 43-то място, а
издателство „Панорама”, сякаш знаейки
това, зарадваха българските читатели с български вариант на тези приказки за
страстта.
Корицата на Капка Кънева
бе достатъчна, за да раздразни читателския ми апетит, но „Добрият войник” не се
оказа моята притча. Или поне преводът й допринесе за разминаването ни по пътя.
Историята на две семейства
– английско и американско – е пречупена през погледа на съпруг, който не може
да ревнува, а дори се възхищава от любовника на жена си. Противоречивите
чувства, които нишката на Ариадна предизвиква, са втъкани в думите на героя. От
тях прозират телата на съмнението и объркването, а всяка една от тези четири
глави е хаос, плод на поболял се ум. Всяка страница е отворен въпрос без отговор, а
тонът на несигурност се запазва равен през целия наратив. Действителността е
застинала в примирение, примирение с тази mea
culpa, която
разказвачът сам си внушава, и с цялото разбиране, което отдава на всеки един от
характерите на четиримата.
Първата глава е
въвеждащата, а с всяка следваща историята на Едуард, Леонора, Флорънс и
момичето се разплита, понякога предвидимо към своя край. И докато за всеки един
от тях читателят може да си създаде сравнително устойчиво мнение още в първа
част, гласът на разказвача сякаш остава най-мистериозната част от целия роман –
на моменти студен и жесток, в други наивен и хуманен, завъртащ се змиеподобно
около представите.
„Добрият войник” е объркващ роман,
обезстрастен и дисциплиниран дори в лутанията си. Дълбокият разрез на Форд в
едно военно общество вади на показ недъзите на американското и английското
общество, вън от зоната им на комфорт, но тази своебразната дисекция се губи из
изреченията, оказва се засмукана от потока мисли на героите, а сред този вакуум
на емоции всеки еротичен или социален дискурс остава обеззвучен.
Макар и базирана на истински случай и тъжна в
корена си, историята на тези две семейства и замесените любовници бледнее. Диалогът
заема малка част от романа, а главният герой неведнъж повежда читателя в
противоречащи си посоки (да не говорим, че за съвременния български читател
социалните проблеми, за които пише Форд, биха били далечни и непонятни).
Смущаващият подход на
Форд е нещото, което прави най-ярко впечатление. Експериментът със стила на повествованието изисква
огромна концентрация и разсейва от самата сюжетна линия. Разхвърляната
плетеница, в която са описани историите на героите обаче, е революционна за
времето си и навярно книгата би ми харесала много повече, ако самият превод не спъваше
допълнително четенето. От него главно останах искрено разочарована и дори
добрата коректорска работа и красива корица не можаха да ме утешат.
„Добрият войник” обещава много, но
подобно на своите герои не изпълнява обещанието си. Или поне не в този си
превод.
Коментари
Публикуване на коментар