Когато човек е
болен, най-хубавото, което може да му се случи между температурестите лутания,
е да попадне на точната книга с приказки. Пиша това, защото аз попаднах на
такава – „Дъщерята на скулптора“ от
вечната Туве Янсон (изд. „Жанет 45, 2015), която макар автобиографична, съхранява детска магия в нея.
„Дъщерята на
скулптора“ е автобиография, скрита зад думите на художествената литература. 19
кратки разказа, придружени със съответния брой илюстрации, обобщават
най-важното и нежното от детството на писателката сред роднините й творци. Преводът е на Анелия Петрунова, а корицата – дело на Люба Халева.
Повествованието
се води от първо лице, а случките са предимно невероятни, изглеждат невъзможни
за случване в едно „обикновено“ семейство, лишено от чука и длетото на
вдъхновението. На места детайлите избледняват, авторката хиперболизира или
умело заобикаля реалността. Така умело, че действителният свят се превръща в
мираж, а историите ала Емил от Льонеберя изместват подобно детско своеволие
действителността.
Тези 19
разказа все пак ми се сториха с една идея по-слаби от предните й няколко
сборника, но това не пречи да им се отдадете без очаквания, без предубеждение.
Подводните течения в нея могат и да ви изненадат. Защото зад пластовете
красота, невинност и очарование се крият вулкани от емоции и загатки. Като в
„Златният телец“ или „Наводнение“.
Малката Туве е
еманация на детската хитрост и чистота, но през нейната призма света на
големите става по-обозрим; малките, незабележими до момента детайли излизат на
преден план и заемат централно място в повествованието.
Атмосферата на
книгата си остава докрай приключенска и еуфорична, макар тъмните или гневни
краски в отделни разкази. Реалността, през погледа на дъщеря на бохеми и бъдещ
магьосник за деца, е изчистена от примесите на лицемерието и прикритостта. Тя е
клокочещ вулкан от събития и читателят никога не знае какво ще изскочи от него.
Стилът на
писане на Янсон, както обикновено, е приказен. Трудно е да се побере в една
рецензия. Защото за разлика от последната, написаното от нея твори магия и
светлина. Стиловите игри, както и преплитането на автобиография с измислица
очароват. На моменти разказите все пак ми се сториха излишно забавени или с прибързан
и недовършен край. Като „Анна“ и „Заливите“. Други разкази пък будят усмивка и
искрено съчуствие към либералното семейство на Янсон, принудено да се сблъсква
с околността („Хрумванията на леличката“). Това, което обаче, ме спечели в тази
книга, е скритото дъно, което писателката втъкава в написаното. Оценката на
света на възрастните, която често подминаваме.
И макар
книгата наистина да ми се стори по-мудна от предните сборници, излезли към
„Кратки разкази завинаги“, „Дъщерята на скулптора“ обещава поне час забавление,
свобода и потъване. Защото привидно забавното крие много по-дълбоко послание. И
то навярно остава откриваемо само за възрастните, които могат да декодират
детското, тъй като са го съхранили в самите себе си.
Комплименти на издателска къща „Жанет 45" за оформлението и на Анелия Петрунова за отличния превод.
Коментари
Публикуване на коментар