„Невидима ръка" от Адам Загаевски – за строгата любов

Aдам Загаевски е един от водещите съвременни полски поети. Неговата стихосбирка „Невидима ръка“ беше публикувана от издателство за поезия ДА в превод на Силвия Борисова.

 Нека мрачната корица не ви подвежда, защото поезията на Загаевски крие в себе си онзи щрих полска лудост и страст, която прави стиховете докосващи, близки и същевременно болезнено искрени, без да отхвърля, без да наслагва критични насипи по читателските усещания.

Каквото стана, станало е – отдавна още.

Четири тона смърт лежат на тревата,

а сухите сълзи живеят сред листата в хербария.

Каквото стана, ще остане с нас

и с нас ще расте и ще се смалява.

Но ние трябва да живеем,

казва ръждясващият кестен.

Ние трябва да живеем,

пее щурецът.

Ние трябва да живеем,

шепне палачът.

Невидима ръка посочва изминатия път, очертава една сумрачна равносметка на живота и  поетичното битие, но и на историята на света. Заглавието на сборника предупреждава за невъзможността за достигане на абсолютната истина, демонстративно отказва директното назоваване на неназовимото и скрито дълбоко в пепелта на изживяното, но междувременно обединява отделните стихотворения в Едно. Превръща ги в неразрушима и дишаща действителност. Сън и реалност се преплитат:

Като веранда във селска къща сънят

разтваря пред тебе гората и сенките

и вътрешността на спомените.

Сънят е разум свободен от натиск,

горда столица на поезията и драмата.

Сънят е все още безплътна мисъл,

свидливо подхранвана от ревнивото наяве.

Сънят е Асирия - сурова и храбра.

Сънят е Тоскана, видяна по изгрев,

когато стройните й дървета пият мастило

от черната пръст, - и град е,

който диша през дългите цигари на тъгата.

Сънят посещава болниците и затворите,

утешава унилите

като монахиня с чисто сърце;

Сънят гасне, уморил се е;

умира леко, без съжаление

и без наследници - като Норвид.

Загаевски е безкомпромисен спрямо красивото и заслепяващото погледа. Свободата на духа, свободата на словото са естетическите пространства, в които поезията може да вирее. Наред  с поетиката, с играта на думите на поезията в тази стихосбирка се нарежда и етиката. Етиката на едно поколение мисли, които пазят паметта си и не могат да се отърват от нея. Като принцип, вкоренен в същността и превърнал се в неделимост от тялото. Загаевски оставя читателя сред тишината-тъга на общо изживяното, общо понесеното – като наследствена къща, крепяща се между минало и бъдеще. И въпреки това след  меланхолията идва надеждата чрез възпяване.

Опитай да възпееш осакатения свят.
Помни дългите дни на юни
и горските ягоди, и капките вино rose.
Копривата, която методично покриваше
дворовете, напуснати от подгонените.
Трябва да възпееш осакатения свят.
Ти гледаше луксозните яхти и параходи:
една беше в очакване на дълго пътуване,
пред друг имаше само солена пустош.
Ти видя бежанците, които отиваха в нищото,
Ти чу палачите им, които радостно пееха.
Длъжен си да възпееш осакатения свят.
Помни времето, когато бяхте само двамата
в бялата стая и пердето потръпна.
Спомни си концерта, когато музиката избухна.
През есента как събираше жълъди в парка,
а листата полягаха върху раните на земята.
Възпей осакатения свят
и сивото перо, което дроздът изгуби,
и деликатната светлина, която блуждае и чезне
и пак се връща.
            Цикличността на времето преодолява „процесуалността на умирането“, надхвърля отговорите. „Невидима ръка“ е страстно любопитство към битието, към света и към историята. „Строга“ по своему любов, както я определя преводачът Силвия Борисова, която пробужда близостта, която оставя красотата да вирее из физичните очертания на (не)възможното и разделя дори къшея живот с читателя.