„Метро 2035" от Димитрий Глуховски – доброто продължение

               Вероятно няма по-приятно усещане от това на удовлетвореност след сблъсъка с продължение на любима научна фантастика. След като „Метро 2034“ се оказа твърде незадоволителен нов метросвят, третата книга от поредицата – „Метро 2035“ от Димитрий Глуховски (изд. Сиела, 2016; превод: Васил Велчев) възкресява Артьом и ако не може да се мери с дълбочината и логичността на „2033“, то поне придава плътност на един от възможните развои на историята.

                Човечеството е погребано под руините на Москва. В тази апокалиптична вселена мракът хапе човечността по-яростно, а битките на крайните идеологии със здравия разум понякога се оказват фатални.

                Главен герой в „Метро 2035“ отново е сталкерът Артьом, спасител на метрото от черните и герой от битката за бункер Д6. Сенките на миналото задушават всеки опит за нормален и спокоен живот, а угризенията на съвестта водят противно на обичайното единствено нагоре – към повърхността и сред руините, където Артьом търси радиосигнал от други оцелели.  Омир, странен старец, му дава следа, водеща навън. И илиадата между комунисти и нацисти започва отначало. На повърхността битките не са спестени, а строгостта на тунелния живот – още по-безкомпромисна. 

                Впечатляващо е умението на Глуховски да си играе със интертекстуалните връзки. От избор на имена на героите до структура, „Метро 2035“ е сложна алегория на съвремието, но и препратка към исторически събития, игра със старогръцките митове и легенди. И макар фабулата със сигурност да не може да стигне висотата на „Метро 2033“ и да страда от логически пропуски, Глуховски е успял да съчетае екшъна, фантастиката и острата социална критика по един жесток и откровен начин.

                Роман за извращенията на властта и безумията, до които могат да доведат крайните идеологии, „Метро 2035“ е многопластово четиво, в което свръхсмислите се преливат, а личната позиция на автора за политическите избори на Русия и на Европа дърпа юздите на действието. Неслучайно Артьом се завръща там, където някога е намерил смъртта. Колелото на историята се върти, без да внася необходимата промяна, а тунелите на метрото остават все така неприветливи за човешкото:

„Тунелите бяха тъмни, страшни, от тях струяха ручеи подпочвени води, които във всеки момент можеха да разкъсат чугунените люспи на тюбингите и да погълнат цели линии. От ручейчетата се надигаха изпарения и студената мъгла не позволяваше на светлините на фенерите да проникнат надалеч. Тунелите  не бяха създадени за човека, това беше сигурно, а човекът не беше създаден за тунелите.“

                Прецизен в детайлите,  Глуховски все пак има странен подход към обратите. Някои завои в действието все още остават необясними за мен – твърде разточителни и твърде разводняващи консистентността на историята. Многоточията и разпокъсаните мисли също биха могли да бъдат редуцирани, макар да смятам, че Ганка Филиповска се е справила относително добре с редакторската работа.

                Игра на тронове с конците на властта и  фенско продължение на една от емблематичните за съвременния жанр творби, „Метро 2035“ е остра политическа реакция на руската действителност, която въпреки минусите си ще зарадва почитателите на Глуховски и ще събуди любовта към мирковселената у онези, които за пръв път ще се сблъскат с нея.