"Три ябълки паднаха от небето" от Нарине Абгарян - планинска хапка минало

„Три ябълки паднаха от небето“ (издателство „Лабиринт“, 2016; превод от руски: Емилия Масларова) от арменската авторка Нарине Абгарян е хапка в миналото, колкото приказно, толкова и изначално лишено от лекота (навярно затова и толкова красиво).

За съдбата на жителите на арменското селце Маран, скрито между планинските хълмове, Абгарян разказва  в на три части - три ябълки, спуснати от небето по стар марански обичай: "една за онзи, който е видял, втора за онзи, който е разказал, и трета за онзи, който е слушал и вярвал в доброто". В този роман в едно забравено от Бога място животът все пак е успял да си проправи път – спасението от тегобите на битието, от лютивите наказания на природата, от жестокостта на припомнящата за себе си цивилизация идва с простотата и чистотата на съзнанието.

Корицата на българското издание, дело на Иван Масларов (наистина не се сещам за друга толкова грабваща ме и толкова романтична корица) придърпва погледа, без да оголва изцяло съдържанието, поместено в тези 198 станици, водещи натам, където отдавна вече няма никой и там, където са живели ненапусналите, непрегърналите те предци.

Историята на Василий, на Анатолия, на Тигран, Настася са разделени само географски от съдбата на прабабите и прадядовците ни, но коренът на живота е изградил гъста мрежа от споделени въздишки. Смехът и сълзите, радостта и тъгата са основите на онази прогнила портичка, през чийто пролуки духа вятърът на общностното, на единното.

                Абгарян преде нишката на повествованието си плавно, витиевато. Героите й са плътни, живи, а атмосферата на романа е сладко-кисела, пробуждащо свежа – гмурването в нея прилича на смело впиване на зъби в зелена ябълка.

                Магическият реализъм на тази документална приказка напомня на Маркесовата разходка из вълшебното и „пътуване(то) по посока на сянката“ на Яна Букова. И наистина, „Три ябълки паднаха от небето“ е разказ за сенките – за онези концентрации на светло и тъмно, в които се крият нюансите на човешкото.  Пелиново и Йовково ходене по планинската поетика.

   Житейският кръговрат,  изографисан така майсторски, винаги е радостно събитие. Взаимоотношенията на едни съвсем „обикновени“ хора, обгърнати от суеверна нишка приказност, се превръщат в нещо вълшебно, в малка история, върху чийто плещи се крепи целият свят.

            Въпреки това  признавам, че за творбата може да се стори на по-нетърпеливия читател монотонна, застинала. Тази горска дъхавост, това спокойствие са колкото притегателни, толкова и чужди на една по-ранна възраст, на едно по-ново поколение. По закона на времето и на мястото, „Три ябълки паднаха от небето“ е невероятно нежна и елегантна творба, която обаче би докоснала по закона на сърцето по-сантименталния, по-родово обвързания читател.

    Комплименти за „Лабиринт“, че са успяли да уловят този различен роман, бягащ от крещенето и изискан в тихостта си. Дори и с някои незначителните грешки,  добрият превод, форматът на изданието и омагьосващата корица предизвикват истинска привързаност към едно уж просто физическо тяло – малка черна книжка, която носи светлина на останалите без нея.