„Безсмъртие“-то като суета по Милан Кундера

Вероятно няма по-подходящ роман-описание на съвременния Аз от „Безсмъртие“ на Милан Кундера (изд. „Колибри", 2016; превод: Росица Ташева) –  един от знаковите романи на чешкия писател, макар и да не може да се мери с легналата ми на сърце „Непосилната лекота на битието“.
В седем части Кундера безмилостно отправя argumentum ad hominem към цивилизацията, разпада я на малки късчета безсмислие, неизбежност и суета.

Главната героиня Агнес се ражда от образа на една 60-годишна жена, която разказвачът среща покрай плувния басейн. Тази (пре)родена Агнес умира, за да може сестра ѝ Лаура да я замени, омъжвайки се за нейния съпруг Пол. Така основният сюжет се превръща в гротесков калейдоскоп на света – приютява елементи на гръцката трагедия, френския екзистенциализъм и постмодернизма в едно, а фикционалните образи на Гьоте, Бетовен, Наполеон, Роден и Хемингуей  са носителите на авторовата идея за цената на нелепото безсмъртие – хипертрофията на душата.

Героите на Кундера са просто пионки на цялостната му философска идея, кукли на конци, ръководени от въображението му, а сюжетът – просто пример, мизансцен на един глобален процес. Въпреки тази осезаема стерилност на персонажите, езикът на Кундера е тайната съставка, магията, която прелъстява читателя. Която превръща критика и философа в писател.
„Гледах я, напълно запленен. Бях завладян от сърцераздирателния комизъм на ситуацията (инструкторът също го долавяше и крайчетата на устните му потръпваха), но някой ми каза нещо и отвлече вниманието ми. Малко след това, когато поисках да подновя наблюдението си, урокът беше приключил. Тя вървеше покрай басейна по бански и когато се отдалечи на четири-пет метра от инструктора, се обърна, усмихна се и му махна с ръка. Сърцето ми се сви. Усмивката, жестът бяха на двайсетгодишна жена! Ръката ѝ бе политнала с прелестна лекота. Сякаш ей така, на игра, бе хвърлила на любовника си многоцветен балон. Усмивката и жестът пазеха чара, който лицето и тялото вече не притежаваха. Това бе красотата на жест, удавена в некрасотата на тялото… Почувствах се странно развълнуван. И в съзнанието ми се появи името Агнес. Никога не бях познавал жена, наречена Агнес.“
Привидният стремеж към покой, привидното инстинктивно бягство от страха от смъртта Кундера цинично оголва до шумна суета. До лицемерно надиграване на собствените идеали. Преливайки образ в образ, авторът пречупва човешкото стремление към трансцедентното в криворазбрано, донякъде автоеротично изживяване. Задоволяване на желанието да останеш под каквато и да е форма.

Жестока книга е „Безсмъртие“. Жестоко размиваща болест, състояние, светоусещане; цинично противопоставяща човека срещу несъзнателното му. Защото именно той, човекът, настоява да бъде фантазиран, разказван, сюжетно въведен в света на вечността и така да запълни пропастта между себе си и света. А това желание се оказва ексцентрично и неспособно да донесе утеха в търсенията на изключителност.


           
           
           
        

            

Коментари