„Кръгът" от Дейв Егърс или прекрасният нов свят

Koгато единственият изход от „Кръга“ е навътре

Нямах търпение да разгърна „Кръгът“ на Дейв Егърс (ИК „Жанет 45“, 2016; превод: Ана Пипева). Може би заради многото похвали, които чух за книгата, може би заради интереса, който предизвика у мен публикуваният преди време откъс в брой на списание GRANTA. В крайна сметка, обаче, „Кръгът“ е книга с много потенциал, страхотна идея, но твърде постен език (макар да приемам, че може би именно това е била целта на автора).

Въвеждащ читателя в един утопичен свят, „Кръгът“ проследява кариерата на 24-годишната Мей Холанд в най-популярната компания на света. Благодарение на своя близка приятелка от колежа, Мей се оказва част от общество, което гради бъдещето, надскача анонимността и разголва човека... до емотиконктата.

В кръга работят най-добрите специалисти в света, най-светлите умове. Мей е очарована от новия си дом, родителите ѝ се гордеят с нея и само нравоучителните речи на асоциалния ѝ бивш приятел Мърсър хвърлят сянка върху бляскавото ѝ начало.

В свят, в който всеки е част от социална мрежа, пред която Фейсбук все още бледнее, и в свят, в който едно намръщено личице, дори неанонимно, означава срив в  личностната системата, откритостта обаче се оказва извратена и дори жестока. Правеща човека по-премерен в думите, преосмислящ всяко свое действие и оплоскостен до размерите на един екран. Безкрайно скучен и безкрайно роботизиран.

Постепенно утопичната картина се заменя от гротескови сцени. И когато раят става твърде съвършен, Егърс затваря кръга на ужаса. Бъдещето, към което човечеството сякаш вече е поело, е безкрайно нарцистично и превръщащо човека в прислуга на технологиите и социалните медии. И по-страшното не е в липсата на мимики по лицето, а в реалността на примирението, на привикналостта към постепенното размиване на границата между азово и социално. Жанрът на „Кръгът“ е антиутопия, но вероятността Егърс да бъде причислен към представителите на реализма е напълно обозрима.

И колкото и добра скрита документалистика на времето да е „Кръгът“, целенасоченото опростяване на диалозите и на героите беше нещото, което дразни и сякаш притъпява ефекта на книгата. Мей, Ани, всички представители на „Кръга“, Калден, че дори и Мърсър са приравнени до 2D образи, кръгът си остава кръг и никога сфера.

Впечатляващ в книгата се оказва финалът – лишен от целенасоченото захаросано звучене на цялата творба. „Кръгът“ се затваря кинематографично, плавно и напълно очаквано. Логично и семпло завъртане на оста. И именно тук се крие силата на романа – в 2 страници Егърс успява да сломи читателя, а думите му да преминат като валяк.

Тук е мястото да се отбележат чудесно подбраната корица, изразяваща минимализма на този свят и добрата преводаческа (Ана Пипева) и редакторска (Невена Дишлиева-Кръстева) работа.

В заключение, „Кръгът“ е нужна книга за всеки млад читател, която макар да не достига до размаха на Оруел или Хъксли,  скоро може би ще бъде твърде реална, за да остане незабелязана.