„Призрачната къща“, лекият готически дъх на атмосферата са повърхността,
под която се е спотаил сюжетът на книгата. Дейвид Мичъл жонглира с пет разказа на хора, изчезващи
през девет години в мистериозна къща, скрита на тясна уличка някъде в
английските потайности – момче аутист, инспектор, комплексирана първокурсничка,
журналистка и стогодишната зла съседка, която всеки иска да избегне. Всеки един
от героите е изграден по един симпатично неангажиращ начин, неотличаващ се с
нищо от „обикновените“ читатели и без да се задълбава в характерите им
(макар да го издава в действията и
реакциите им). Важното са стъпките им към неизвестното. Към необратимото. И
танцът на фантазията.
И ако след естетическо плъзгане по стиловете в стил „Облака Атлас“ опитът
на британския писател да се гмурне в морето на жанровата литература първоначално
изглежда несериозен и неубедителен, то една от мистериите на този кратък роман
е, че въпреки до известна степен опростената заигравка с полифоничните гласове
на ужаса, той е приятен и уютен за
четене. А дали изборът на числото девет е случайност или има някаква символна
натовареност (девет означава край?) е въпрос на стилистично тълкувание.
Със сигурност „Слейд Хаус“ не е страшна книга. Тя не разтърсва емоционално,
не претендира за непосилна тежест. Но е забавно четиво, с което човек може
бързо да се отдалечи от ежедневието. Непризнат Young Adult, който запазва духа на ранните тийн-романи,
каквито ги помня – без битки, без революции, без разтърсващи любови, но потапящи
в други светове, населени с тайни и
свръхестествени същества.
И макар на всяка страница читателят да мърмори колко странна книга е това –
наполовина роман, наполовина разказ, атмосферата на „Слейд Хаус“ е достатъчно
майсторски изтъкана и завърта така безпардонно в сюжета си, че на всяка улица
човек дебне дали отнякъде няма да изскочи мистериозната къща.
Коментари
Публикуване на коментар