„Пилето“ от Уилям Уортън (изд. „Сиела“, 2017; превод: Тодор Вълчев) полетя
отново в красиво издание с твърди корици и години след първия прочит се приземи
отново в ръцете ми.
Романът на пишещия под псевдонима Уортън Алберт Уилям Дю Ейм е разказ за
действителността, която ни говори на много езици. А способността за тяхното
разчитане се оказва не задача на разума, а по-скоро сърдечен избор.
Своебразна изповед, книгата проследява приключенията на две момчета,
преживели войната във Виетнам – Ал, хлапак в ясни и практични отношения с
живота, и неговия странен приятел Пилето – слаб, неразговорлив гений, който има
само две малки желания: да отглежда канарчета и да лети.
След бойното поле и двамата пътуват по-скоро
във времето, отколкото в пространството. В това пътуване единият пренася от
самотническия си живот камъка на мълчанието, а другият камъка на тишината пред
света. Контрапункт на рационалността на Ал се оказва желанието за полет над
рамките на Пилето, а на свободата на ума опонира унищожителната болка, която раната от войната помни, но с напредването на наратива двата образа сякаш се приближават и сливат в едно. От колелата някогашните деца трябва да яхнат бомбите. Напред към грозотата на ежедневието или към психиатричното отделение. Раказът се редува с дълги пасажи, посветени на живота на птиците, но дори и те носят върху крилата си един крайно болезнен разказ за утехата, която светът твърде често намира в пречупването на човека.
„Канарчетата точно за това пеят, сигурен съм. Тях ги затварят в клетки, защото пеят хубаво, а после те пеят, защото са затворени в клетки. Започвам да се питам коя е онази човешка дейност, която отговаря на пеенето на канарчетата. Изглежда, мисленето. Ние сме построили тази клетка, наречена цивилизация, понеже имаме способност да мислим, а сега трябва да мислим, понеже сме хванати в собствената си клетка.Убеден съм, че все още някъде съществува един истински свят, въпросът е само как да се измъкна от клетката.
Но дали пък канарчетата ще пеят толкова много, ако им се даде възможност да живеят на открито и да летят на воля? Не зная. Но се надявам един ден да разбера.“
Романът не е история за човек, който мисли, че е птица, а за такъв, който не иска да бъде човек. Пилето е онзи възрастен, чието съзряване му е донесло болезнено отскубване от реалността. И чиято мисловна песен като дейност е част от съобщение към света – смелото заявяване на желанието да не бъде човек, да се излекува от себе си.
„Пилето“ от Уилям Уортън е „Спаситетелят в ръжта“, който е много
по-интимен, много по-летежен. Години след първия прочит още е гъделичкащо онова
усещане за бунт, за собствен полет без начертана карта и без предварително
зададена посока.
Оставям тук едно видео, което с моя любим успяхме да сътворим по повод новото издание. Благодарим на Младежки театър „Николай Бинев“ за възможността да надникнем зад кулисите на едноимената постановка от Васил Дуев:
Оставям тук едно видео, което с моя любим успяхме да сътворим по повод новото издание. Благодарим на Младежки театър „Николай Бинев“ за възможността да надникнем зад кулисите на едноимената постановка от Васил Дуев:
Коментари
Публикуване на коментар