„Ние,
оцелелите, не сме истинските свидетели. Истинските свидетели, притежателите на
отвратителната истина, са удавените, мъртвите, изчезналите.”
Примо
Леви
Забележително е умението с малко думи да успееш да потопиш цял един свят и
да предизвикаш емоционална вълна.
„Сол при солта” от Рута Сепетис (изд.„Сиела”, 2017; превод: Стоянка Сербезова-Леви) жанрово принадлежи на т.нар. Young Adult – литература, която
често предизвиква повдигане на веждите и скептични погледи. Въпреки това писателката успява да разбие всички клишета, създавайки
художествена творба, в която историческото и страшното взимат превес над
фикционалното.
В царството на Посейдон всяка човешка война изглежда малка и незначителна.
Заобиколени от морската шир историите за безчестие, предателство и смърт
придобиват различен смисъл.
В „Сол при солта” американската писателка с латвийски произход Рута Сепетис
възкресява спомените на последните оцелели от „Вилхелм Густлоф” – немски лайнер
който отплава на 30 януари 1945 в изпълнение на операция „Ханибал” – евакуация
на немски войници и цивилни по време на настъплението на руската армия. Според
немските архивисти този ден на борда си корабът е качил 10 582 пасажери при
капацитет от 1900. Половината от тях са били деца. На кораба, който обещава спасение и свобода,
сред украинци, евреи, немски, латвийци и поляци съдбите на четирима бегълци се
оказват неразривно свързани. Всеки един от тях е от различна страна, всеки един
от тях е преследван от своята лична трагедия, над която е надвиснала сянката на
войната. Скоро след отплаването „Вилхелм
Густлоф” е забелязан от съветска подводница и е торпилиран, оставяйки хората на
борда в ледените води на Балтийско море. Смъртта си на борда на немския лайнер
според оценките намират 9343 души, което превръща потъването на кораба в
най-голямата трагедия в историята на корабоплаването, чиито следи обаче и
руската, и немската страна се опитват да заличат.
Йоана, Емилия, Алфред, Флориан, Поета на обувките и малкото безпризорно
момченце ще ви позволят да надникнете над мислите им, докато бягат от смъртта.
Оформена като поредица от откъси от личен дневник или в епистоларна форма,
книгата на Сепетис жонглира със страховете и с тайните, пуска ги по вълните и
сякаш с невидим литературен пръст разделя водната повърхност, за да разкрие
скритите на дъното ужаси на войната. През погледа на жертвите оскотяването,
алчността и маниакалността се оказват алогични, ненужни, а малките актове на
героизъм са единственият начин да се съхрани човешкото в сърцето им.
„Сол при солта” е красива и измамна книга. Измамна с нейната лекота на
изказа, жестока с метасмисъла си и красива в хуманността си. Жалко е, че освен
в един роман на Гюнтер Грас не се сещам тази трагедия да е разгледана от друг
автор. И дори да е, същите страх, оскотяване, алчност и дипломатичност са
потулили спомена за нея. Но раната помни болката.
П.П. Корицата, да, корицата е нещо, което ме спечели. В крайна сметка, „морето само живите обича...”
Коментари
Публикуване на коментар