„Мебет” от Александър Григоренко – приказка за древния човек

Там, където тайгата е обгърнала в студените си прегръдки земята, а боговете хвърлят зарове за човешки те съдби, се простират владенията на Мебет – героят на Александър Григоренко, който се лута между божественото и човешкото.

„Мебет“ на Александър Григоренко (из. Labyrinth, 2017; превод: Емилия Масларова) е Über-роман и Über-приказка за древния човек, която прелива в разказ за общочовешкото в опит да се извадят на светло следите на колективното несъзнавано. Мотивът за мястото на индивида в света е вечен, но при руския писател той е дотолкова опростен, че незначителността му в суровия и непознат Север с неговите строги правила звучи болезнено реалистично.

„Мебет” е притча, разделена на две части. В първата господарят на тайгата живее сред хората и макар противопоставяйки се на човешките закони, е все още близък на човешката си половина. Той ловува (дори и в чужди територии), жени се (макар сам да краде съпругата си, както и тази на сина му), дава първите си родителски уроци.  Неговите граници обаче не са човешки, а времето му „не се подчинява на дисциплината на цифрите”. И именно тази негова безнаказаност му навлича общия гняв.

Връзката с материалния свят се разпада в момента, в който Мебет открива смъртта си малко след загубата на единствения си син – Хадко. И тогава митичното напуска невидимите бели полета на  страницата и завладява буквите. Тайнствената гора и богинята Майка дават втори шанс на героя, за да защити невръстния си внук от същите тези зверове, на които той е вредил. За остане накрая поуката, а мъжеството да се запознае и с милосърдието.

Александър Григоренко осцилира цялото повествование около героя си. Всички останали персонажи имат по-скоро спомагателна функция – помощните колела, които да подпрат философията му, да я изправят високо над всички. Над целия свят. Мебет е от онези персонажи, на които се възхищаваме, на които искаме да приличаме, но и тайно осъждаме, антагонизираме. Той е онзи homo ludens, който жонглира не само със собствената си съдба, но и със света на другите. 

В романа откриват и неизменните приказни елементи – вещица, богове, възсилно животно, верен другар на героя и дълбоки гори, в които обикновено се случва необикновеното, неизменното, за да може тайгата да се превърне в мизансцен, ползващ всички ресурси, за да остави читателя без реалното и потънал в тресавището на неясната литература, на литературата, водеща към себе си. Преминаването между тая и оная земя – между тоя и оня свят – оставя човека сам на себе си – най-жестоката възпитателна мярка. И навярно затова Григоренко създава „Мебет” – жестоката приказка за една дивашка жътва приживе и за още по-дивашко опрощение в отвъдното.

„Мебет” е от онези книги, които четеш, четеш, четеш и никога не ти стигат. Няма нищо случайно във всеки символ, във всяка стрела. Това е книга за всичко, което искаш, срещу всичко, което имаш. И двете везни никога не се оказват уравновесени в света на човека, потопен единствено в пулсиращия миг на своята истина. За да завладее своя свят и да постигне освобождение  Свръхчовекът на Григоренко има нужда и от другите.

Преводът на „Мебет“ е дело на Емилия Масларова. И тя се оказва най-подходящият пратеник от магическите земи на Григоренко. Всяка дума е намерила мястото си, за да се превърне книгата във вълшебство.