„Мечокът и Славеят“ от Катрин Арден – приказка отвъд клишетата

„Мечокът и Славеят“ от Катрин Арден (изд. Orange books, 2017 г.; превод: Ангел Ангелов) е абсолютно клише.... поне що се отнася до фразата „не съди книгата по корицата“.

Нямам идея дали зовът на носталгията, магията на руските степи, или тази на Василиса Петровна ми повлияха така, че да ме държат будна до два и половина през нощта, скрита под завивките и с усещането, че пак съм на десет.

                 „Мечокът и Славеят“ няма как да не изкуши българския читател с добре подбрания мизансцен на действието – земите на княз Пьотр, запокитени в севера на огромната средновековна Рус. Далеч от пищния свят на Москва, на битки между ханове и княза и там, където християнството още битува със старите вярвания.

                Василиса е най-малката и непокорна дъщеря на Пьотр. Макар раждането ѝ да е да е белязано от настъпилата смърт на майка ѝ, малката се радва на обичта както на баща си, така и на по-големите си братя Саша, Коля, Альоша, сестра си Оля, както и неуморната бавачка Дуня. Тя е своенравна, палава, но междувременно с това великодушна и грижовна.

                Всичко се променя в момента, в който Пьотр решава, че трябва да се ожени повторно, но мащехата на Василиса, дъщерята на велик владетел, не приема добре заварената си дъщеря.  Учудващо, „Мечокът и Славеят” надскача и този добре познат мотив за злата мащеха, надграждайки образа на Ана – някъде между обърканото и уплашено момиче и властната матрона, тя остава до края на творбата противоречив и неедностранчив образ.

Русалки, домовои, говорещи животни, персонификация на сезоните и много магия – от традиционна приказка „Мечокът и Славеят” плавно преминава в напрегнато фентъзи.  Характерните мотиви от руския фолклор, изборът на имена на героите и пространства са допълнени от динамика и непредвидимост на действието, а това превръща творбата във „вкусна” и сочна приказка, в която почти нищо не е черно и бяло.

Образът на свещеника Константин, пристигането на който в дома на Василиса предизвиква неочакваните обрати, както и тези на Ана – „злата” мащеха и на Альоша – братът, който остава в дома, са светлосенките, които придават плътност на сюжета, а сблъсъкът на старите вярвания с „новата” религия повдига доста въпроси що се отнася до християнската традиция и набожността на славянските народи.

Минус на романа беше стилът на Арден, която сякаш непрестанно се разкъсваше между съвременното звучене на YA литературата и линията на класическите приказки, но тъй като краят на книгата обещава продължение, да се надяваме, че това ще се промени. 

                В крайна сметка, „Мечокът и Славеят” все пак е приказка и предлага утешение. Това е начало на една  tabula rasa, черна дъска, върху която не е ясно какво ще бъде изписано.  В около 300 страници Катрин Арден успява да прелети над историята, да обедини вярванията и да осъществи духа по един магичен начин. Така че очаквам с нетърпение част втора от тази сага на вълшебството.

                  Комплименти на Orange books за красивото издание!